В момента чета... 60

“Анабел” на Даниел Стийл.

Прочетох "4321" на Пол Остър и мнението ми е - безапелационен шедьовър!

След нея малко понормализирах темпото с "Мюнхен" на Робърт Харис, ок е, дадох й 3 звезди в ГР.

Сега чета "Две седмици в друг град" на Ъруин Шоу. Любим автор ми е и книгата си е напълно в негов стил.

Успоредно с нея и "Момиченцето с всички дарби" на М.Р.Кари. Отдавна не съм чела фентъзи, а обичам. Любопитна ми е книгата.

Прочетох Произход на Дан Браун, сега подхванах автобиографията на Брайън Мей от Лора Джаксън и малко готварски книги

Агата Кристи и на мен ми е любимка, даже и сега чета "16:50 от Падингтън"
Дан Браун все му се каня да го захвана и все го отлагам...

Приключих с "Жената на прозореца". По едно време бях готова да й дам 3,5-4 звезди, но все пак й поставих 3. Чак ме учуди високия й рейтинг в Гудрийдс. Обяснявам си го с това, че вероятно доста читатели се припознават в главната героиня и нейните проблеми. Всъщност, мисля доста актуални, за съжаление. Разбира се, може и да греша, не знам...Като цяло лека книжка, не е лоша, но не е и задължителна.

Мисля да продължа с "Под купола".

Прочетох "Мосю Жан в преследване на щастието" на Томас Монтасер - много ми хареса.
Сега чета "What Light" на Jay Asher - за сега е много приятна, по една глава вечер преди лягане се връзва чудесно.

Приключих "Брит-  Мари беше тук". Чудя се коя да е следващата. Пак някоя на Бакман, "Орисия" или "Лимонов сладкиш с маково семе". Приятелка ми препоръча и Юнас Юнасон.

Ако ги четеш в хронологичен ред, след "Убийството на художника" следва "Убийствено студена". "Отровни думи" е петата книга от поредицата. Но занижи очакванията си и не очаквай подобрение в изпълнението. За мен всичките криминални нишки в романите на Пени са наивни, недоизпипани, та чак нелепи на моменти.

Аферата Ван Гог на Джефри Арчър е много елементарна и неизпипана. Все едно четеш нескопосан любовен роман, само че дори не е любовен. Едва я изкарах до половината и я зарязах - стисках зъби още от към страница 200. Не си губете времето.

Не съм съгласна с горното мнение за Джефри Арчър.
За мен беше интересна книга и в никакъв случай губене на време.

По темата - започнах да чета "Устоите на земята", Кен Фолет.

Довърших снощи "Планината помежду ни". Откакто я започнах, е все в главата. Днес продължавам да си мисля за нея - кара ме да се усмихвам или натъжавам, а понякога и двете едновременно. Хубава история и добре разказана. Щом мислите ми и емоциите ми продължават да се носят към книгата, която чета или съм прочела, мисля, че няма какво повече да искам от нея. Достатъчно добре се е справил авторът ѝ.

Значи сериозно съм се заблудила за последователността:flushed:. Започнах я по нощите и съм се объркала напълно. На 15% съм, но ще се върна на "Убийствено студена". Ако няма подобрение, ще оставя поредицата за когато съвсем няма какво да чета. Наистина криминалната нишка е съшита с бели конци. Надявах се да е само в първата книга, но явно не е.

Приключих с The Discomfort Zone на Джонтан Франзен - не очаквайте прекалено лични откровения от книгата, нищо че подзаглавието ѝ е A Personal History. Tова леко ме подразни, но същевременно увеличи още малко уважението ми към Франзен. Някакси прекаленото задълбаване в детайлите от личния живот би било крайно нефранзеновско, макар и да би допаднало на всеки себеуважаващ се литературен воайор.

The Discomfort Zone е бегло повдигане на завесата към бекстейджа на големите творби на Франзен – разбираме откъде се е родил образът на Анабел, която така ми лазеше по нервите в Purity, както и иконичната ѝ къщурка в гората, която би била гордост за всеки откриващ кадър на добър филм на ужасите. Виждаме защо опазването на околната среда и в частност птиците са толкова безкрайно важни за Франзен (жокер: намесен е Ал Гор) и това идеално обяснява тази тема, която пронизваше като червена (или може би е по-добре да кажа зелена) нишка така любимия ми негов роман „Свобода“. Има и още много такива намеци и препратки, които запаленият читател си навързва с евристично удоволствие докато пътешества из носталгичните лабиринти на The Discomfort Zone.

Лично аз харесах най-много началните есета, които са съсредоточени върху детството на Франзен и неговото участие в училищната банда с ултра готиното име DIOTI. Замисълът зад него е адски оригинален и е обяснен детайлно в книгата. Това, което определено не ми достигна е прекалената фрагментарност (преднамерена) на написаното. Франзен постоянно ни подхвърля любопитни примамки и после точно с едно изречение се отплесва в страници разсъждения, нямащи много общо с това, което е приковало интереса ни в началото на даденото есе. И все пак като цяло сборникът ми хареса. Ако обаче не сте запознати с творчеството на Франзен или не го харесвате особено като автор, тази книга не е за вас.

Аз ще продължа и с другия му сборник с есета – How To Be Alone, но малко по-нататък.

Преди няколко дни след супер дълго отлагане най-после започнах 4321 на Остър на англйски. Хартията на българското издание е безумно гадна, така че предпочетох оригинала. Не се разбирам особено с Остър, чела съм други две негови книги и не мога да кажа, че ми харесаха, но няколко мои приятели ми се заклеха, че 4321 не е типичният Остър. Да видим

Аз пък вчера започнах две книги наведнъж
На хартия - "Мълчанието на белия град" и електронно - "Лятото на страха"
Имам чувството, че ще изляза от оценка 3* вече!!!

Сега чета на Харуки Мураками книгите- купих си всичко, което намерих негово! Много ми харесва- сега съм на Кафка на плажа. Някой друг фен ли му е?