В момента чета... 60

Най ме дразнят постоянните твърдения на Дея, че можела да пази тайна, затова всички ѝ доверяват разни неща, а през цялото време не спира да плещи глупости и да се вкарва в разнообразни беди, защото езикът ѝ е по-бърз от мозъка. Кифла, та дрънка! Ама явно днес това върви... 

Не е лесно да бъде определен жанрът на "Лунно сияние“, защото самата книга бяга от тези рамки, както и от строгите окови на праволинейния сюжет. Нашият млад разказвач, писателят Майк Шейбон (тънко, но нужно разграничение от името на автора) е край леглото на умиращия си дядо. Калейдоскопът от спомени, чувства и импресии започва с неговото разрешение историята му да бъде  разказана: „След като си отида, можеш да я запишеш. Да обясниш всичко. Да ѝ придадеш смисъл. Използвай онези, твоите изтънчени метафори. Подреди всичко, както си му е редът, да не е тоя бъркоч, който разливам. Започни с нощта, когато съм се родил. Втори март 1915 година. През онази нощ е имало лунно затъмнение, знаеш ли какво е това?

– Когато сянката на земята пада върху Луната.

– Много показателно. Убеден съм, че това е съвършената метафора за нещо. Започни с него."

Шейбон определено „придава смисъл“ на историята – ако трябва да опишем в едно изречение същността на „Лунно сияние“, тя е нежна любовна история между две счупени души. Но освен това е и разказ за демоните на душата, за преследването на змии из блатата на Калифорния, за разработката на ракети по време на Втората световна война и за неутолимия човешки стремеж да покори неизследвани територии, независимо от дебнещите в мрака опасности.

Бабата и дядото на героя остават неназовани с конкретни имена до края на историята. Може би защото те могат да бъдат дядото и бабата на всеки един от нас – фигури, които са ни едновременно страшно близки със своите ежедневни грижи за нас, но и твърде далечни със своите истории и спомени, които нито познаваме в подробности, нито бихме могли да си представим. В своя романизиран образ дядото на Шейбон е инженер от Филаделфия. Човек, за когото науката, механизмите, механиката са едни от най-важните неща в живота. Запленен от немската военна технология, неговата фикс идея е да види митичната ракета Фау-2 на живо и да се срещне с нейния създател, германския гений Вернер фон Браун. Постепенно в течение на разказа фон Браун постепенно се превръща в архивраг на американеца, мисълта за когото ще го преследва почти до края на живота му.

Междувременно бабата на Шейбон се бори със своите собствени демони. Тя е еврейка от френски произход, чиито смразяващи преживявания по време на Втората световна война са се превърнали в устойчиви призраци, непрекъснато надничащи над рамото ѝ. Въпреки че на моменти пропада в мрачния свят на преследващите я сенки от миналото, тя омайва своя внук с вълшебните си истории, с изтънчените си обноски от една отминала епоха и с тайнствените си карти Таро.

От този съюз на на пръв поглед несъвместими личности се ражда и „Лунно сияние“ – обяснение в любов към двама диаметрално противоположни като характери и отношение към живота мъж и жена, той – рационален, практичен и сдържан американец, а тя  – романтична, мечтателна и силно емоционална европейка.

Майкъл Шейбон е може би пълната противоположност на понятието романтичен автор и въпреки това едно от най-оригиналните литературни обяснения в любов можем да прочетем именно на страниците на „Лунно сияние“, когато дядото разговаря с психиатъра на хоспитализираната си поради душевно разстройство жена:

"– Докторе, аз съм инженер, електроинженер. Това е образованието ми. Инженерите отделят много време за нещо, което се нарича анализ на повредата. Независимо от това дали проектираш, изпитваш, или изграждаш… защото, разбирате ли, нещата се чупят. Те се повреждат, взривяват се, рухват, изгарят, има натоварване, износване, счупване. А пък човек иска да разбере на какво се дължи повредата, това е част от работата. Искаш да установиш какво не е наред, за да го поправиш. Може би навремето съм гледал на съпругата си по този начин. В началото и доста дълго време след това. Исках да разбера къде са се счупили нещата. Мислех си, че мога да я поправя. Вече не искам да мисля за нея по този начин, разбирате ли, не искам да търся разваления кондензатор. Искам просто, искам да кажа… Приемам я и… – щял да каже, че обичал баба, но му се сторило, че това било нещо, с което един мъж не бива да занимава друг. – Тя е повредена, аз съм повреден. Всеки е повреден. Ако вече не се измъчва, това ми стига."

Сюжетът на книгата не може, а и не бива да бъде разказван. Тя не се подчинява на логиката и линейната структура на традиционния литературен сюжет. Това не означава, разбира се, че „Лунно сияние“ е хаотична, а че предава спомените по начина, по който те реално се появяват и изчезват в паметта ни – непрестанно менящ се лабиринт от начала, среди и завършеци, които постоянно се гонят и опитват да захапят опашките си, но не успяват. Да не забравяме, че най-блестящите и незабравими късчета от калейдоскопа на живота не винаги са най-трагичните.

В цялостното си творчество Майкъл Шейбон постоянно показва необичайна за авторите от този ранг привързаност към героите си. Те може и да притежават безброй недостатъци, но добродетелите им са описани щедро, а трудностите, през които преминават, обикновено са смекчени от деликатната симпатия на автора. В „Лунно сияние“ Шейбон наследява копието от „Вълшебната планина“ на Томас Ман, което е било притежание на дядо му и на чиято заглавна страница той с главни букви е изписал една дума – ХУМАНИЗЪМ.

Ако някой ме накара да напиша една дума, която предава духа на „Лунно сияние“, тя ще бъде същата.

Харесаха ми героите. Някои са по-добре развити, другите малко по-повърностно, но е разбираемо, когато има толкова много герои. Като цяло докато я четях, имах чувство, че съм заобградена от реални хора, борещи се със своите чувства, мисли, недостатъци, терзания, демони.  На места се смях със глас, на места ми беше тъжно за героите. Първата част на книгата, която описва героите и началото на ритрийта ми хареса много. Към средата на книгата, ритрийтът има интересен поврат и тази промяна за мен беше доста нереалистична и безумна. Не изключвам целта на авторката да е била, да ни накара да се замислим как често сме склонни да се хвърлим и да следваме програми за самоусъвършенстване, които са абсурдни, както и това, че хората, които правят тези програми далеч не са толкова зрели и мъдри, колкото ние си мислим. Краят на книгата не е мой стил - има кратки глави какво се с случило с всеки от героите - аз обичам книги, в които има неяснота за бъдещето на героите.

Така и не можах да разбера какво толкова му харесват на директора, та всички женски същества по света са влюбени в него. Направо се държи като някакъв психопат – ту говори ласкаво и нежно, ту съска злобно, ту крещи като ненормален... Пълен истерик. Уж от любов... Да бе, да. Не сме виждали влюбени мъже сигурно.
Изобщо, второстепенните герои по-добре ѝ се получават на авторката. По-достоверни са и по-пъстри.