Аз, когато мога си поспивам до по-късничко, по моите стандарти.
Гледам, Флото пак заформя седянка у дома. Ех, Флооо, ако не си ти...
Има време, казваш, но пък си и права да знаеш колко бабета ще ти се изтърсим и с какво? Тя, темата ясна, но кажи какво тематично да носим? Та, с две думи се записвам неофициално в списъка. Май съм първа. Да видим кой ще се престраши, или пак ще има тайни изненади.
Борянче, четох го аз разказа, хареса ми и на мен. И болка, и мъка, и вяра, и надежда, и съпричастие - всичко има в него. А по-дълбокият пласт на разказа също не е за подценяване. Даваме ли си сметка, как капка по капка, пием кръвта на хората, които ни даряват надежда?
Харесвам я Здравка Евтимова и съм съгласна с теб, че има и по-добри разкази. Но, американците са си избрали този. Ми, нека, заслужава жената да получава известност с таланта си.
Много хора се завърнаха в къщичката ни и се радвам за това. Да чета и "позабравени" дружки.
А сега, по почина на Мечо Пух, ви прегръщам.
"- Пух, какво е прегръдката?
- Tова е целувката на сърцата, Прасчо!"
От мене я получавате също! В няколко варианта.
А, забравих да ви поднеса дозата стихове. Вълшебни са!
КОНСТАНТИ ГАЛЧИНСКИ
САНТИМЕНТАЛЕН РАЗГОВОР
– Как ме обичаш?
– Ще ти кажа.
– Е?
– Обичам те на слънце и на свещ.
Обичам те със шапка и с барета.
Под вятъра на пътя. На концерти.
В брезите, в люляка, в малините и в клена.
Когато спиш. Или работиш углъбена.
Или яйце когато чупиш с палав жест –
дори лъжичката когато изтървеш.
В такси. В кола. Където те позная.
В началото на улицата. В края.
Когато си делиш косата с гребен.
На люлката. В беда – и аз до тебе.
В леса. В морето. Боса и с галоши.
Днес. Вчера. Утре. Дълги дни и нощи.
Напролет с лястовичите ята.
– А лете?
– Като зноя.
– А през есента,
с мъгличките, с шегичките й груби?
– Дори чадъра си когато губиш.
– А зиме, във студа, прозорците извезал?
– Тогава те обичам като огън весел.
Наблизо до сърцето ти. Като сега.
А зад стъклата сняг. И врани по снега.
Превод Първан Стефанов