Истанбул [тема 47]

Ходим неорганизирано по женски с влак, за втори път избираме пристигане в неделя сутрин, връщане в четвъртък вечер, което ни дава пет пълни дни. Този път слушам разума и запазвам стая в Dream Bosphorus зад Сиркеджи. Стандартната цена в Букинг от 100-120 лв на стая хотелът не заслужава, но около два месеца по-рано запазвам с отстъпка за 260 лв за 4 нощи със закуска (и малко гледка). Хотелът е чист, персоналът повече от любезен, има чай/кафе/вода денонощно безплатно и най-вече е близо до Мармарай/Еминьоню. За нас е идеален.
Ден 1 (неделя, 4 ноември) - пристигаме с автобуса от гарата на Сиркеджи около 9 сутринта. Влакът – както и преди, удобен и празен, пак ще се ползва. Понеже от Пловдив няма много време за спане (този път турците ни отваряха куфарите в купето – аз си лежа горе, те търсят не знам какво) заради границите, съм леко ненаспана, но времето е фантастично – слънце, +20. Оставяме багажа в хотела, на Сиркеджи купуваме билети за дервиши за другата вечер, хващаме трамвая за Кабаташ, от там автобус за Ортакьой (не успяхме да я посетим през пролетта, та започваме с нея). В автобуса ортакьойската спирка се нарича по друг начин, но успявам да се ориентирам по усет). Първо влизаме в джамията – прекрасна е, светла, лека, препоръчвам. После се отдаваме на безцелно шляене из района, местните са наизлезли, закусват – слънчице, чайки, релакс. Сядаме да отразим по един препълнен картоф на препълнено заведение.
На връщане хващаме автобус, който върви директно до Еминьоню. В неделя там е лудница, местните почиват – не обичам тълпите по принцип, но в тази лудница някак ми почива душата, чувствам се у дома. Луда работа! Размотаваме се в района на Египетския пазар, качваме се в Хафъз мустафа на Сиркеджи, ядем трилече (не сме много по баклавите и кадаифите и ги пропуснахме този път). Към три часа стигаме до хотела, малко освежаване и след час излизаме пак. Приятелката ми не издържа на моето ходене (започвам да чувствам умора след 20 км) и умишлено избирам варианти с повече транспорт. Въпреки това пак навъртаме по 15-16 км на ден според приложението в телефона. Та се отправяме за Сапфир с Мармарай до Йеникапъ, от там с метрото до Сапфир. Гледките се заслужават – някои избират вечерни посещения, аз предпочетох часа преди залез – все пак исках да видя града и целия Босфор от край до край (30 км са това). За съжаление, горната тераса без стъклата е затворена за посетители и от снимките на залеза нищо няма да стане заради замазаните стъкла. Нищо, друг път. Момчето от асансьора ни сваля до най-долното ниво на търговския център и се налага да го минем целия и да губим ценно време. Връщаме се по същия маршрут вече гладни и с огромно удоволствие намирам от мармарая друг изход, не на самата гара Сиркеджи, а горе до заведенията край джамията Ходжапаша (10 етажа с асансьор се качваме). Двайсет метра и вече сме при Касап Осман, чийто хумус обожавам (месо не ям, но гледам клиентите дъвчат доволни).
Ден 2 (понеделник) – според прогнозата това трябва да е денят с най-слънчево и топло време от целия ни престой и избираме него за дългия ни тур по Босфора на Sehir Hatlari от Еминьоню до Анадолу каваъ, който отнема почти шест часа заедно с престоя в селцето. Цена в двете посоки - 25 ТЛ. Желаещи за обиколката са само самостоятелни туристи предимно с европейска визия и неколцина китайци, които се блъскат с всички, за да заемат първи позиции. Но в надпреварата съм първа на първи ред на най-горната палуба. Корабът тръгва и тук започва ВЯТЪРЪТ. След пет минути всички китайци и други елементи по блузи и леки шалчета са отнесени от вихъра в закритите помещения, а горе оставаме само хора с по-сериозни якета, очила, шалове и шапки. За красотите на Босфора няма какво да разказвам – снимките говорят сами за себе си. Естествено, за предпочитане е да ги правите при слънчево време – по-красиви ще са. При нас не беше студено, около 18-19 градуса, става за ветровка и къс ръкав, но вятърът ти издухва мозъка. А и нямаше как да вляза вътре, сърце не трае. В Анадолу каваъ престоят е два часа и нещо, понеже няма какво да се прави, цялото корабче се катери до крепостта Йорос. Пътят е около 1 км покрай военни бази с пазачи с автомати, горе кръжи хеликоптер. Наклонът е голям, но гледката отгоре към мост №3 и Черно море си струва (аз обичам катеренето по баири). На слизане попадаме в лапите на викачите на крайбрежните ресторанти, които общо взето разчитат само на малкото туристи. Сами сме в едно ресторантче, всички си чупят краката да ни обслужват, ям най-вкусния паламуд в живота си за 25 ТЛ (чашата бяло вино и тя е толкова), вълни, чайки, море...
На връщане след Саръер се прибираме на закрито и пием чай. Вечер – дервишите в Сиркеджи, пидета край джамията Ходжапаша и разходки по площад Султанахмет.
Ден 3 – Азия. С Мармарай отиваме до Юскюдар. Сутрин малко преди 10 влакът е празен, работещите са на работа, кадъните още спят. В Юскюдар тръгваме по крайбрежната към кафенето с възглавничките (напролет имаше ремонт на пътя и го пропуснахме). Времето е фантастично, почти няма хора, пием чай и се отправяме към кулата. Не държа да ходим до самата кула, ако стане. Точно пред нас се изсипват пет автобуса с крещящи ученици. Другия път. Следващата цел е Мода в Кадъкьой, не успяваме да намерим бусчетата и избираме по-сложния вариант – една спирка с мармарая, там прекачване на метро и една спирка до пристанището в Кадъкьой. За пореден път забелязвам, че в метрото туристи с европейска външност няма и всички ни зяпат с любопитство. В Кадъкьой до метрото питаме полицай за трамвайчето, той ни махва нанейде с ръка – спирката въобще не съществува като такава, добре че някъде насред улицата видяхме спрелия трамвай и се качихме. Слизаме малко след бика на Atliyol, уважихме животното с по едно селфи и се впуснахме в уличките на Мода. Пазарчето, магазинчетата и заведенията... атмосферата е чудна. Определено жените са с по-европейска визия, нямаше почти с кърпи. Изгубихме няколко часа, обядвахме в рибен ресторант, купих си малко куфарче за ръчен багаж, лекарства и козметика за близки, а моята приятелка наснима някакви известни мъже-актьори от сериал, който се снимаше направо на улицата, но я разкараха (аз не гледам тв). С корабчето се прибрахме към 4, приятелката легна изморена, но аз умора нямам и отпраших към Султанахмет. Някой беше писал тук за апокрифния вход в двореца Магнаура от едно заведение, та реших да го видя. Пътьом минах по Соук чешме сокак, която обожавам и намерих въпросното заведение. Горе си седят хора, а по едни разнебитени стълби в двора се слиза в т.нар. Велик дворец. От тавана висят тлъсти паяжини, вони на хилядолетен мухъл, чаках да изскочи някой плъх – вътре е тъмно като в рог, фенерът на телефона осветява половин метър, реших да не влизам много навътре сама. В главата нахлуват мисли за преходността на нещата.
После – Синята джамия, напролет беше затворена за реставрация. Ужасно много хора, този факт ми развали впечатлението. После си бях набелязала водохранилището (цистерна) на Теодосий до форумския ресторант Ортаклар, който така и не съм посещавала. Страхотно място, реставрирано наскоро, вътре има изложба, приятна музика, входът е безплатен. Вечер имахме стандартна програма – ядене навън.
Ден 4 – сутрин с автобус до Свети Стефан, пак я хванахме празна – великолепно място. На връщане се помотахме из близките улички на Фенер. Мога да изгубя няколко часа там в търсене на детайли за снимане – пълно е и са цветни! Връщане до Еминьоню с автобус, бърз тур по Египетския пазар и околните сокаци, оставане на покупките в хотела и с трамвая до Кабаташ – от там на кафенето на часовниковата кула на Долмабахче. Атмосферата е приказна, седиш до водата, чайки, няма вятър, туристите през ноември са значително по-малко, а времето все още меко. После с фуникуляра се качваме до Таксим, спускаме се по Истиклял и сколасваме на доста късен обяд с миди до рибното пазарче в сокака след Чичек пасажи. Стигаме до кулата Галата, пак страхотна опашка и се отказваме. Обаче от един руски форум съм си записала кафене на покрив със страхотна гледка – Galata Konak Cafe, намирам го в maps.me и се качваме до горе с асансьора. Горе е прекрасно, цените естествено са завишени, чаят е 6 лири, профитеролът към 20, но гледката... Интериорът на заведението също не е за подценяване – препоръчвам го. Вечеряме в някакъв йеменски ресторант край Сиркеджи – най-накрая ям голяма салата (клиентите са млади араби и ни гледат учудено), много е вкусно, другарката хвали пилешкото. Пием арабски чай в големи чаши.
Ден 5 – автобусът за гарата тръгва от Сиркеджи в 21-30 и дотогава сме по улиците. Оставяме багажа в хотела (пълно е и с други куфари в стаята за багаж) и се отправяме към Каракьой и корабчето Halic Hatti по Златния рог към Султан Еюп. Там с лифта се качваме до кафенето Пиер Лоти, пием чай, сок от нар... клиентите са предимно местни (работен ден е). На слизане решаваме да минем през гробището пеша – не че съм фен на гробищата, но тук е много спокойно, пълно е с котки, туркини с кърпи се качват по баира при своите починали, поздравяват ни, усмихват се... Долу тръгваме из района край джамията Султан Еюп, личи си, че е ремонтиран наскоро, някъде ремонтите продължават. Тук вече повечето са с кърпи, никой не ме заговаря на руски (блонди съм), че даже на английски едвам говорят, не досаждат – идеалното нетуристическо място. Бавно се скитаме, намираме една пресечка само със заведения, сядаме да ядем уникално вкусен бюрек, че само такова не бяхме яли. Връщаме се до Каракьой с автобуса, пием и там чай на крайбрежната улица, с трамвая отиваме до Капалъ и се спускаме към Египетския. Вечеряме на обичайната уличка до Ходжапаша и се отправяме към хотела за багажа. Тези сладури ми бяха дръпнали само половината сума от картата и чак вечерта се сетиха да подписвам касовата бележка за втората половина.
Още с качването във влака градът започва да ми липсва...