Здравейте скъпи дами, за пръв път реших да потърся съвет тук. Ще ви разкажа за кръстопътя на който се намирам, ясно осъзнавайки, че съвсем сама мислейки уж разумно се озовах пред дилема.
Аз съм на 30г,с добро образование и сериозна професия. Омъжих се преди 3г, доста бързо макар и неразумно заслепена от емоции. Съпругът ми има предишен брак и дете на 10г.
Отначало всичко беше прекрасно, разходки, внимание до момента в който той не ме прие за даденост. Той държеше да живеем в една къща със свекърва ми да не е сама, съгласих се да е щастлив и спокоен.
Абе направих безброй компромиси със себе си, търпя изблиците на бившата му и прищявките на детето, само заради него.
След ходене по лекари се оказа, че причината да нямаме дете е в него. И реакцията му, ме накара да си задам хиляди въпроси.Той се отказа просто , спряхме да правим секс, не чувствам любов от негова страна , отдаденост, загриженост. Някак усетих, че все пак е спокоен... той си има наследник. Тези мисли ме мъчат той стана,съквартирант, не говорим, не ме търси, не му липсвам, не му пука как се чувствам аз, но не иска и да се разделим.
И дилемата е... да си гледам ли живота, или да се боря макар, че все повече се чувствам като натрапник в чуждо семейство?
Аз съм на 30г,с добро образование и сериозна професия. Омъжих се преди 3г, доста бързо макар и неразумно заслепена от емоции. Съпругът ми има предишен брак и дете на 10г.
Отначало всичко беше прекрасно, разходки, внимание до момента в който той не ме прие за даденост. Той държеше да живеем в една къща със свекърва ми да не е сама, съгласих се да е щастлив и спокоен.
Абе направих безброй компромиси със себе си, търпя изблиците на бившата му и прищявките на детето, само заради него.
След ходене по лекари се оказа, че причината да нямаме дете е в него. И реакцията му, ме накара да си задам хиляди въпроси.Той се отказа просто , спряхме да правим секс, не чувствам любов от негова страна , отдаденост, загриженост. Някак усетих, че все пак е спокоен... той си има наследник. Тези мисли ме мъчат той стана,съквартирант, не говорим, не ме търси, не му липсвам, не му пука как се чувствам аз, но не иска и да се разделим.
И дилемата е... да си гледам ли живота, или да се боря макар, че все повече се чувствам като натрапник в чуждо семейство?
