Познай коя е книгата - 16

Краят на двадесети век и първите години на нашето ново хилядолетие в ретроспектива представляват единна ера. Това е била Епоха на Нормалните Аварии, и тогавашните хора радостно са се примирявали с такива технологични рискове, които днес биха ни се сторили безумни.

В този безгрижен, да не кажем престъпно небрежен период, Чернобилите са били учудващо чести. Деветдесетте години, когато мощните промишлени технологии бързо се разпространяват в развиващия се свят, са били десетилетие на заплашителните огромности. Достатъчно е да си спомним разлива на нефт от супертанкер в Джакарта, катастрофата в Лахор, а също постепенното, но опустошително масово отравяне с противозачатъчни хапчета с изтекъл срок на годност в Кения.

Но все пак нито едно от тези събития не можа да подготви човечеството за поразителния глобален ефект от най-лошото от всички възможни биотехнологични бедствия — събитието, станало известно под названието „невронен чернобил“.

Затова ние трябва да сме благодарни, че такъв авторитет като Нобеловият лауреат, системният неврохимик доктор Феликс Хотън е посветил талантливото си перо на историята на „Нашия невронен чернобил“ (Бесемер, декември 2056, цена 499.95 долара). Уникалната квалификация на автора му позволява да даде съкрушителна преоценка на тъпоглавата практика на миналото; нали д-р Хотън е ярък представител на новата „Наука на Откритата Кула“, тоест същото онова социално движение вътре в научната общност, което възникна в отговор на Новия Лудизъм от второто и третото десетилетие на нашия век.

И именно такива пионерски статии на Хотън като „Двигателната нервна мрежа Locus Coeruleus: за чий дявол ни е нужна тя?“ и „Моят велик кеф при проследяването на нервните съединения с помощта на тетраметилбензидин“ положиха основите на тази нова, разкрепостена и триумфално субективна школа за научни изследвания.

Съвременният учен съвсем не прилича на облечения в бяла престилка социопат от миналото. Учените днес са демократизирани, вслушват се в мнението на обществото и са напълно интегрирани в главния поток на съвременната култура. И днешната младеж, възхищаваща се на учените с обожание, някога запазено само за рок-звездите, едва ли може да си представи друга ситуация. 

Първият му роман – „I... O...“ излиза през 1978 г. Този роман не се различава много от останалите произведения, които излизат по това време и не става толкова популярен. Вторият му роман „The A... K...“ може да се причисли към киберпънка. С този роман, който излиза от печат през 1980, както и с последвалите произведения авторът набира широка популярност като идеолог на киберпънк движението. С неговите произведения и с тези на Уилям Гибсън се слага началото на цялото движение в научната фантастика.

След десетгодишно старателно търсене по целия свят — от планините на Тибет до тропическите гори на Бразилия — официално бе установено: човешки същества вече не съществуват.

— Мисля, че мога да считам това за свой личен неуспех — заяви антропологът д-р Марша Реймо, сътрудничка на берлинския Институт за ретроградни изследвания. — Естествено, в лабораторията имаме човешки тъкани и можем да клонираме толкова образци на homo sapiens, колкото си искаме. Но тези индивиди преди всичко са били известни с уникалната си дейност в областта на културата.
...
 В памет на официалното изчезване на човечеството беше обявен траурен ден, но мнозина са сигурни, че скръбните минути ще бъдат помрачени от взривове на спонтанен публичен ентусиазъм.

— Ако се замислим добре — разсъждава орбиталната личност Анкх 9819, — трудно е да се намерят някакви признаци на трагедия в това отдавна очаквано събитие. Животните, птиците, дори скалите и реките трябва да са щастливи, че най-накрая се отърваха от човечеството. Опитайте да гледате на въпроса непредубедено: ние трябва дълбоко да си отдъхнем и да обърнем лица към бъдещето.

— Тъй като ми е предложено да напиша епитафия — продължи един популярен софтуерен поет — мисля, че трябва да престроим Великата китайска стена така, че да може да се прочете (на китайски, естествено, нали повечето от тях така или иначе бяха китайци): ТЕ БЯХА МНОГО ЛЮБОПИТНИ, НО НИКАК НЕ БЯХА ДАЛНОВИДНИ.

Този исторически момент изисква особени чувства. Моето куче например твърди, че наистина му е мъчно за човечеството. Впрочем моето куче твърди какво ли не.

Прокурорът е тъп. Председателят на състава - сервилен. Само следователят разполага с част от истината и упорито се рови в отломките от скалъпеното обвинение. Някой най-отгоре явно бърза. Адвокатите са почти служебни, но не на подсъдимия, а на властта. Делото се гледа при закрити врати от С-кия военен съд. Един нахакан старши лейтенант от ракетни войски, с гъст черен перчем и длъгнесто мъжествено лице, с открити кафяви очи и постоянна усмивка, защото устата му е винаги леко отворена, а предните зъби големи и редки, не се признава за виновен:
- Набеден съм. Да ми бере греха военното контраразузнаване.

Не съществува точно определение на онова, което последва, въпреки присъствието на поне седемдесет очевидци. В дните, месеците и годините след това, никой от тези седемдесет човека така и не успя да намери подходящите думи, за да опише няколкото секунди непосредствено след като шерифът бе отворил уста с намерението да даде заповед да открият огън. Когато ги разпитваха по-подробно, лицата на тези хора придобиваха зеленикав оттенък и всичко приключваше с объркано олюляване и налудничаво въртене на очи.

Шериф ХХХ отвори уста; ННН дръпна ръчката. Дезинтеграторът заработи и в същия миг две плевни, три крави и горните три четвъртини от Планината на Птицечовката изчезнаха яко дим в разредената атмосфера. Образно казано, всичко изброено се стопи като ланшен сняг.

Устата на шерифа си остана широко отворена за неопределено дълго време, но от нея не излезе нищо — дори заповед за стрелба. А после…

После се почувства някакво раздвижване, чу се накъсано свистене, във въздуха пропълзя поредица от пурпурни мълнии, излизащи от центъра на разчистеното пространство, а от членовете на хайката не бе останала и следа.

Навсякъде се виждаха нахвърляни пушкала, включително и патентованата, никелирана, свръхбърза, гарантирано-незасичаща лека картечница на шерифа. Имаше също около петдесет шапки, няколко надъвкани пури, както и куп изтървани в бързането дреболии, за които никой не го беше грижа. Но не се виждаше и следа от хора.

И като се изключеше Мършавият Джейк, никой от тези хора не се появи в полезрението на други хора в продължение на още три дни. Колкото до Джейк, изключението в неговия случай се дължеше на факта, че кометния му полет бе прекъснат от шестимата мъже от фабриката в ППП, които на свой ред щурмуваха пущинака с не по-малка скорост и решимост.

Именно Сам ТТТ беше човекът, който спря главата на Мършавия Джейк, и то със стомаха си. Когато най-после успя да си поеме дъх, той попита:

— Къде живее РРР?

Заместник шерифът си позволи да излезе от вцепенението само за миг.

— Братче — издума той. — Просто следвай посоката, в която не отивам.

След което, като по чудо, Джейк бе изчезнал. Една смаляваща се точка все още се виждаше между дърветата в далечината, но Сам ТТТ не би се обзаложил, че това е той.

Колкото до РРР — за него петсекундният интервал след дърпането на ръчката и изчезването на Планината на Птицечовката тънеше в мрак и пустота. В началната фаза със сигурност имаше спомен, че наднича през храсталаците, растящи в основата на дървото. В крайната вече се полюляваше диво на един от най-високите клони. Можеше да се предположи, че същият импулс, който бе принудил хайката да напусне местността хоризонтално, го бе накарал да даде всичко от себе си, но вертикално.

Колкото до това, как беше преодолял петнайсетте метра от основата до върха — чрез катерене, скокове или ракетен полет — нямаше никаква представа, а и наистина не даваше пет пари, за да узнае.