И сега - понеже бях обещала на мамите бременни за втори път, ето историята на второто ми раждане 
Така и не ми определиха термина точно. По дата на последна менструация терминът ми беше 12 януари, а по УЗ ме водеха за 25 януари. Но аз знаех кога съм забременяла, така че си бях изчислила термина за 20 януари. Така че това ми беше точната дата, само дето само аз си знаех за нея, а докторята така и не ми го признаваха... През цялото време на бремеността си ме беше ужасно страх - отначало да не направя аборт, а след това да не родя по-рано. Всичко това беше обусловено от твърде скорошното ми забременяване след раждането на Анна и от това, че тя се роди почти 1 месец по-рано. Организмът ми беше изтощен и бремеността ми беше трудна, а очевидно и не можех да си износя бебето до край... Броях седмиците и чаках да вляза в 37 седмица, за да се поуспокоя. Е, влезнах. Влезнах и в 38 и в 39 и в 40 седмица. И нищо не се случваше. Коремът ми беше огромен и се чудех накъде повече може да расте. Всички ме питаха дали не чакам близнаци... Идеше ми да си сложа табела „Не, не са близнаци!!!” и да си ходя с нея... И така, минаваше януари, мина първата дата на термина – 12 януари, а аз нямах кьорава контракция. Пратиха ме на 3Д УЗ и се установи, че бебето било доста големичко. Това накара лекарите от ЖК да ми дадат направление за хоспитализация в Патологична бременност, за да следят развитието на плода и да решат дали ще мога да го родя нормално. А аз исках нормално, въпреки ужасяващият страх който изпитвах.
И така – на 17 януари влезнах в болница. Още същия ден ме прегледаха поне 3-4 лекари – да се установи дали имам разкритие, как е разположено бебето, дали наистина е толкова голямо, кога аджеба ми е точната дата на термина и всякакви такива неща. Цял ден се шматках по ехографи и гинекологични столове. Накрая се проведе важната консултация с професора от Патологията – доста време прекарах с него. Изчислявахме термин, той ми направи доста обстоен (и ужасно неприятен) преглед, за да установи големината на бебето и дали мога да го родя нормално, а също така да ми направи масаж (или нещо от сорта) на шийката, евентуално за да предизвика раждане. Та с него решихме – ще пробваме да родя нормално, а пък ако не стане ще ме режат. Той ми каза, че главата на бебето не е съвсем на място, но в процеса на раждане има шанс да се намести. Хм, доста неприятна новина за мен... Установи се, че терминът ми е 20 януари (както аз самата си го бях изчислила) и че имам 3 см. разкритие. След прегледа от професора започнах да получавам контракции. Нерегулярни и не много болезнени. Той ми написа рецепта мъжа ми да отиде и да купи хапче за предизвикване на раждането и на следващия ден да започна да го взимам през 4 часа по 1/4 , за да получа контракции. И така дойде 18 януари. В 6,30 влезе дежурната сестра, аз й дадох хапчето, но тя беше твърде учудена да разбере, че днес ще трябва да го пия. Каза ми, че никой не й е предал за това нещо, нито го има в протокола...На визитацията се разбра, че от предната смяна са пропуснали да запишат и така зачаках до следващия ден. На 19 януари в 6,30 изпих първата четвърт от хапчето. След 15тина минути контракциите започнаха да стават редовни. Но съвсем леко болезнени – като при менструална болка. Включиха ме на запис на тонове и висях така около час и половина. След това ме прегледаха и се оказа, че имам 5 см. ракритие. Бях супер щастлива, защото когато раждах Ани на 5 см. вече виех от болка, а сега нямаше и помен от болка или каквото и да е неприятно усещане. Както казах корема ме свиваше като при менструални болки. Освен това си бях навила на пръста, че този път ако трябва скандал ще вдигам, но ще искам да ми сложат упойка, а нали тя се слагала след 5 см., така че вече съвсем се успокоих и си казах, че в момента в който се засилят болките – щрак, слагам си упойка и болките приключват. След прегледа решиха да ме пращат вече в предродилна зала. Направиха ви тоалета, събрах си багажчето и се смъкнахме на 2 етаж. Изтръпнах от ужас като видях онова легло, на което раждах Ани, родилните зали и цялата обстановка. За щастие, понеже бях на хапче този път не ми включиха система с окситоцин. Бях свободна като птичка и се разхождах напред назад из стаята и коридора. Говорих си с мъжа ми на вратата и се чувствах прекрасно. В 10,30 изпих втората четвърт от хапчето и болките леко се засилиха. Ама съвсем леко и съвсем поносимо. В 11,40 доктора каза – идвай да те прегледам и да ти пукаме мехура... Ужас!!! Знаех, че след като се спука мехура контракциите стават много силни. И не се излъгах... времето между 11,40 и 12,15 ми се стори цяла вечност. Болките, които преживях от първото ми раждане си припомних с пълна сила – ужасно силни, продължителни, отвратителни... Естествено си мислех, че с мен е свършено. Веднага пожелах упойка – крещях им, че искам упойка иначе ставам и си заминавам)) Те горките в чудо се видяха и повикаха Проф. Хъртарски (известен с един скандал около него, та се запритесних) да реши какво да ме правят. Той ми съобщи „приятната” новина, че не може да ми сложат упойка понеже раждането ми било предизвикано с хапче, а не съм била на система. Освен това ме прегледа и каза, че главата на бебето не се е наместила още и не се знае дали ще родя нормално. Накара ме да се обърна на една страна и да не мърдам (представете си!!! При положение, че аз се гърчех на леглото) за да се намести главата... евентуално. Та тези „добри” новини доста ме обезсърчиха. В края на краищата това обезсърчаване не трая дълго. Стана 12 часа, сиреч 20тина минути след това, когато усетих напъни. Много силни напъни. Казвам аз, че бебето излиза, ама те не ми вярват – „те бебетата не излизат толкова лесно”. Накрая се разкрещях и Хъртарски супер отегчен дойде да види аджеба дали това бебе наистина излиза. Като ме видя и опули ЕЙ такива очи. Развика се бързо да идват акушерките, защото съм щяла да родя на леглото. Оказа се, че за 20 минути съм направила пълно разкритие и бебето наистина вече се ражда. Веднага ме преместиха в родилна зала и за 10-15 минути напъни родих София. 4 килограма и 52 см. Когато това се случи се молех да не сънувам – видя ми се толкова бързо, лесно и невероятно... просто не можех да повярвам. Смеех се с глас от щастие... София беше здрава, раждането мина перфектно, просто всичко беше като на филм
На всички бременни пожелавам раждане като моето, здрави бебета и много спокойствие като дойде момента!
Тук искам да споделя впечатленията си от болница Св. София и лекарите там. Всички, без изключение проявиха абсолютен професионализъм, загриженост и отговорност. Очарована съм! От това как още в Женска консултация се погрижиха да ме следят от близо в болницата, в Патологията ме „подхванаха” сумати лекари, как всички проявиха здрав разум и провериха всички възможни варианти за раждане, следяха бебето, грижеха се за мен като все едно съм им дъщеря. След това в родилна зала – проф. Хъртарски, въпреки лошата си слава, също се държа супер професионално и благодарение на него успях да родя нормално (защото главичката все пак се намести). Не съм плащала на никой за нищо – бях си напълно редови пациент. Естествено след това имаше черпавка, но работата беше вече свършена. При това изключително професионално. Също така искам да похваля Детското отделение – този път се справиха много добре! Като че ли политиката им леко се е променила към по-добро – веднага дават бебетата на майките, бебетата могат да се кърмят от ... да речем 4-5 час на раждането им (което преди не беше възможно) и стоят изключително и само при майките, непрекъснато обикалят разни акушерки и много любезно и търпеливо обясняват на младите майки как да кърмят, насърчават ги и ги подкрепят.
Ами това е от мен. Не съм сигурна дали ще има трети път, но ако все пак има, то няма да е в близките години)) Стига ми толкова засега
Така и не ми определиха термина точно. По дата на последна менструация терминът ми беше 12 януари, а по УЗ ме водеха за 25 януари. Но аз знаех кога съм забременяла, така че си бях изчислила термина за 20 януари. Така че това ми беше точната дата, само дето само аз си знаех за нея, а докторята така и не ми го признаваха... През цялото време на бремеността си ме беше ужасно страх - отначало да не направя аборт, а след това да не родя по-рано. Всичко това беше обусловено от твърде скорошното ми забременяване след раждането на Анна и от това, че тя се роди почти 1 месец по-рано. Организмът ми беше изтощен и бремеността ми беше трудна, а очевидно и не можех да си износя бебето до край... Броях седмиците и чаках да вляза в 37 седмица, за да се поуспокоя. Е, влезнах. Влезнах и в 38 и в 39 и в 40 седмица. И нищо не се случваше. Коремът ми беше огромен и се чудех накъде повече може да расте. Всички ме питаха дали не чакам близнаци... Идеше ми да си сложа табела „Не, не са близнаци!!!” и да си ходя с нея... И така, минаваше януари, мина първата дата на термина – 12 януари, а аз нямах кьорава контракция. Пратиха ме на 3Д УЗ и се установи, че бебето било доста големичко. Това накара лекарите от ЖК да ми дадат направление за хоспитализация в Патологична бременност, за да следят развитието на плода и да решат дали ще мога да го родя нормално. А аз исках нормално, въпреки ужасяващият страх който изпитвах.
И така – на 17 януари влезнах в болница. Още същия ден ме прегледаха поне 3-4 лекари – да се установи дали имам разкритие, как е разположено бебето, дали наистина е толкова голямо, кога аджеба ми е точната дата на термина и всякакви такива неща. Цял ден се шматках по ехографи и гинекологични столове. Накрая се проведе важната консултация с професора от Патологията – доста време прекарах с него. Изчислявахме термин, той ми направи доста обстоен (и ужасно неприятен) преглед, за да установи големината на бебето и дали мога да го родя нормално, а също така да ми направи масаж (или нещо от сорта) на шийката, евентуално за да предизвика раждане. Та с него решихме – ще пробваме да родя нормално, а пък ако не стане ще ме режат. Той ми каза, че главата на бебето не е съвсем на място, но в процеса на раждане има шанс да се намести. Хм, доста неприятна новина за мен... Установи се, че терминът ми е 20 януари (както аз самата си го бях изчислила) и че имам 3 см. разкритие. След прегледа от професора започнах да получавам контракции. Нерегулярни и не много болезнени. Той ми написа рецепта мъжа ми да отиде и да купи хапче за предизвикване на раждането и на следващия ден да започна да го взимам през 4 часа по 1/4 , за да получа контракции. И така дойде 18 януари. В 6,30 влезе дежурната сестра, аз й дадох хапчето, но тя беше твърде учудена да разбере, че днес ще трябва да го пия. Каза ми, че никой не й е предал за това нещо, нито го има в протокола...На визитацията се разбра, че от предната смяна са пропуснали да запишат и така зачаках до следващия ден. На 19 януари в 6,30 изпих първата четвърт от хапчето. След 15тина минути контракциите започнаха да стават редовни. Но съвсем леко болезнени – като при менструална болка. Включиха ме на запис на тонове и висях така около час и половина. След това ме прегледаха и се оказа, че имам 5 см. ракритие. Бях супер щастлива, защото когато раждах Ани на 5 см. вече виех от болка, а сега нямаше и помен от болка или каквото и да е неприятно усещане. Както казах корема ме свиваше като при менструални болки. Освен това си бях навила на пръста, че този път ако трябва скандал ще вдигам, но ще искам да ми сложат упойка, а нали тя се слагала след 5 см., така че вече съвсем се успокоих и си казах, че в момента в който се засилят болките – щрак, слагам си упойка и болките приключват. След прегледа решиха да ме пращат вече в предродилна зала. Направиха ви тоалета, събрах си багажчето и се смъкнахме на 2 етаж. Изтръпнах от ужас като видях онова легло, на което раждах Ани, родилните зали и цялата обстановка. За щастие, понеже бях на хапче този път не ми включиха система с окситоцин. Бях свободна като птичка и се разхождах напред назад из стаята и коридора. Говорих си с мъжа ми на вратата и се чувствах прекрасно. В 10,30 изпих втората четвърт от хапчето и болките леко се засилиха. Ама съвсем леко и съвсем поносимо. В 11,40 доктора каза – идвай да те прегледам и да ти пукаме мехура... Ужас!!! Знаех, че след като се спука мехура контракциите стават много силни. И не се излъгах... времето между 11,40 и 12,15 ми се стори цяла вечност. Болките, които преживях от първото ми раждане си припомних с пълна сила – ужасно силни, продължителни, отвратителни... Естествено си мислех, че с мен е свършено. Веднага пожелах упойка – крещях им, че искам упойка иначе ставам и си заминавам
)) Те горките в чудо се видяха и повикаха Проф. Хъртарски (известен с един скандал около него, та се запритесних) да реши какво да ме правят. Той ми съобщи „приятната” новина, че не може да ми сложат упойка понеже раждането ми било предизвикано с хапче, а не съм била на система. Освен това ме прегледа и каза, че главата на бебето не се е наместила още и не се знае дали ще родя нормално. Накара ме да се обърна на една страна и да не мърдам (представете си!!! При положение, че аз се гърчех на леглото) за да се намести главата... евентуално. Та тези „добри” новини доста ме обезсърчиха. В края на краищата това обезсърчаване не трая дълго. Стана 12 часа, сиреч 20тина минути след това, когато усетих напъни. Много силни напъни. Казвам аз, че бебето излиза, ама те не ми вярват – „те бебетата не излизат толкова лесно”. Накрая се разкрещях и Хъртарски супер отегчен дойде да види аджеба дали това бебе наистина излиза. Като ме видя и опули ЕЙ такива очи. Развика се бързо да идват акушерките, защото съм щяла да родя на леглото. Оказа се, че за 20 минути съм направила пълно разкритие и бебето наистина вече се ражда. Веднага ме преместиха в родилна зала и за 10-15 минути напъни родих София. 4 килограма и 52 см. Когато това се случи се молех да не сънувам – видя ми се толкова бързо, лесно и невероятно... просто не можех да повярвам. Смеех се с глас от щастие... София беше здрава, раждането мина перфектно, просто всичко беше като на филм На всички бременни пожелавам раждане като моето, здрави бебета и много спокойствие като дойде момента!
Тук искам да споделя впечатленията си от болница Св. София и лекарите там. Всички, без изключение проявиха абсолютен професионализъм, загриженост и отговорност. Очарована съм! От това как още в Женска консултация се погрижиха да ме следят от близо в болницата, в Патологията ме „подхванаха” сумати лекари, как всички проявиха здрав разум и провериха всички възможни варианти за раждане, следяха бебето, грижеха се за мен като все едно съм им дъщеря. След това в родилна зала – проф. Хъртарски, въпреки лошата си слава, също се държа супер професионално и благодарение на него успях да родя нормално (защото главичката все пак се намести). Не съм плащала на никой за нищо – бях си напълно редови пациент. Естествено след това имаше черпавка, но работата беше вече свършена. При това изключително професионално. Също така искам да похваля Детското отделение – този път се справиха много добре! Като че ли политиката им леко се е променила към по-добро – веднага дават бебетата на майките, бебетата могат да се кърмят от ... да речем 4-5 час на раждането им (което преди не беше възможно) и стоят изключително и само при майките, непрекъснато обикалят разни акушерки и много любезно и търпеливо обясняват на младите майки как да кърмят, насърчават ги и ги подкрепят.
Ами това е от мен. Не съм сигурна дали ще има трети път, но ако все пак има, то няма да е в близките години
)) Стига ми толкова засега 
подобно но и различно 
Бързо възстановяване за теб. А за малкото слънчице - да папка, да спинка и да слуша мама. 
. 
