Докато водим битки с бившите си дали не правим децата си заложници на така създалата се ситуация?
Как се справяте със самите деца и успявате ли да запазите баланса в живота ви и достойнството на родителя, който не живее при вас?
Какво ви е обяснението за "семейната война" пред тях и как си представяте отношения с Бившия/та след раздялата и развода?
Ето малко теория взета назаем от друг форум:
В крайна сметка можем ли да разберем, че се нуждаем от психологична помощ, ако не успяваме да контролираме собствените си емоции заради бъдещето на децата?
Как се справяте със самите деца и успявате ли да запазите баланса в живота ви и достойнството на родителя, който не живее при вас?
Какво ви е обяснението за "семейната война" пред тях и как си представяте отношения с Бившия/та след раздялата и развода?
Ето малко теория взета назаем от друг форум:
Цитат
Синдромът на родителското отчуждение (PAS) като термин е въведен от д-р Ричард Гарднър, американски клиничен и съдебен психолог./2/ PAS означава безкомпромисното обръщане на детето към единия – добрия, обичания - родител и също толкова безкомпромисното отвръщане от другия - лошия, мразения - родител в контекста на конфликтите за родителските права и правото на лични отношения на родителите с децата./3/ Най-често синдромът възниква след целенасочено проведена кампания за очерняне на родителя-мишена, който трябва да бъдe отстранен от контакти с детето. Целта на родителя-отчуждител е да спечели родителските права в съда. Отчуждаването от единия родител е прогресивно задълбочаващ се процес, който води до пълно намразване на мишената в тежката форма на синдрома./2/
Трябва да отбележим, че тук не става дума за враждебното отхвърляне на родител, който действително е злоупотребил със своето дете или го е малтретирал. Засегнатите от PAS родители са “нормални” бащи и майки, които обичат децата си и са обичани от тях. Отблъскването засяга този родител, с който детето не живее в една къща, който няма родителските права или ги упражнява наедно с другия родител и има или е имал право на лични отношения./3/
Когато се говори за PAS, в повечето случаи подвеждаща е представата, че става въпрос за патологично състояние, което засяга само детето. В действителност обаче детето и родителите са оплетени в еднаква степен в един междучовешки проблем на отношенията. Процесът на отчуждение протича винаги по определена последователност от сценарии: 1) липса на общуване между родителите, докато са все още заедно; 2) разделяне на родителите, последвано от 3) изолирането на единия родител, след което 4) отчуждаващият родител осуетява общуването с отсъстващия поради раздялата родител, докато дезинформацията за него създаде толкова негативна картина, че 5) детето не иска да има повече нищо общо с него. Накрая вече не съществува семейна връзка между детето и отсъстващия родител.
Най-общо, можем да кажем, че се наблюдават 2 етапа в развитието на PAS: в първото действие командва отчуждаващият родител, във второ действие ролите се сменят - пасивното дотогава дете поема доминиращата роля. С тази смяна на ролите върху детето преминава произхождащият от отчуждаващия родител импулс, който въвлича детето в процеса на отчуждение./1/
Прекъсване на котакта
В началото на раздялата на семейството общуването функционира повече или по-малко добре. Родителят, който не се грижи за детето, го вижда няколко пъти, но изведнъж се появяват (не)забележимо проблеми с общуването. Детето все по-често е болно през предвидените за виждане уикенди и не може да излиза. Все повече срещи отпадат и не се наваксват. Тези проблеми постепенно застрашават континуитета на връзката с родителя, който не гледа детето, те приемат формата на по-масивни препятствия за общуването. Родителят, който се грижи за децата, прави атрактивни конкурентни предложения, дълго таените детски желания се изпълняват. Децата попадат в конфликт. Те се идентифицират с потребностите на този, с когото живеят, тъй като се увеличава страхът от загубването му. За да се ускори възпрепятстването на общуването с родителя, който не се грижи за детето, родителят-отчуждител го обвинява за проблемите в училище, за физически симптоми, за реакции от раздялата. Така се стига до решението: нещата трябва да се успокоят, общуването трябва да се спре за 3 месеца (6 месеца, 1 година). В следствие на тази пауза във връзката често контактът се прекъсва “почти от само себе си”. Тогава следва аргументът: отношенията са прекъснати, почти няма връзка, един или два опита за повторно сближаване са били безуспешни. Междувременно децата са се отказали с примирение от връзката, те са смазани от караниците, които повече не понасят и които действително искат да спрат.
Континуумът на конфликтите при общуването преминава от леки смущения в началото до целенасочено прекъсване на контакта в края. На почти всяко място от този континуум може да възникне PAS и процесът да се ускори чрез острото отхвърлящо поведение на децата. Промиването на мозъци е толкова голямо и “оправдаващо децата”, че подложените на него деца мобилизират собствените си сили и допълнително отричат крайния обект “по техен начин”. И изведнъж, без видими основателни причини, детето отказва да вижда единия родител.
Психодинамика на програмиращия родител
Раздялата и разводът са на второ място след смъртта на дете от травмиращите събития в живота. Статистиката показва, че при сравнително мирно протичащи раздели на участниците им трябват от 3 до 5 години, докато преодолеят кризата. Като всяка жизнена криза разводът засяга непреодолени чувства и теми от миналото (преди брака). Тези чувства се добавят към моментните и обясняват интензивността на емоционалното изживяване и поведение.
Родители, които програмират децата си срещу другия родител, действат първично от паническия страх, че ще загубят и децата си. За да се отърват от него, те създават с децата си тясна коалиция, до която никой друг няма достъп: “Ние срещу останалия свят”.
Присъщ елемент на PAS е “безумието на двама”, при което единият родител забърква детето в негова вреда и във вреда на другия родител. Задействан е механизмът на проекцията към другия родител с цел предпазване на увреденото самочувствие. При PAS обаче проекцията се разпростира и извън децата и обвиненията на отчуждаващия родител се чуват през устата на децата: “Ти си виновен за всичко, татко”.
При програмиращия родител липсват нормалното обработване на емоционалните турбулентности при раздялата като болка, преодоляване на страха, разбиране, прощаване и създаване на нова база за уважение и доверие, в следствие на което в поведението му се открояват: изключително желание за притежание и създаване на изолираща връзка с децата; свръхпредпазване от собствената потребност, реакция; следбрачна проекция, която включва и децата, действие; борба за власт, маневри за изнудване; параноидна проекция, деструкция.
Психодинамика на децата
Способността да се прави разлика между различни ментални “образи в главата”, се развива приблизително на 3 години и се оформя изцяло до 10-годишна възраст. Дотогава децата не могат да правят надеждно разлика между 1) собственото възприятие, 2) собствените фантазии и 3) историите, които някой им е разказал. Този процес на развитие на проверката на реалността се нарушава трайно, когато не могат да се забележат и разгадаят несъответствията между това, което детето възприема, и това, което му се разказва. Измислените опасности и неистинните твърдения за другия родител лишават детето от доверието в собственото различно възприятие. Ето и един пример: досега Силвия никога не се е страхувала от баща си и много се е радвала на времето, което прекарва с него. Сега обаче тя усеща натиск да приема погрешната реалност. Принудена е да възприеме нереалните манипулативни истории на майка си, за да преодолее страха от загубването й (“Мама изгони татко, дали ще ме изгони и мен?”). От тук нататък бащата става “някак си опасен”. Въпреки това, приетият като добър баща не се изтрива у детето, а се дисоциира, т.е. отделя. В психиката на детето се получават механизми на разделяне.
Настройването на детето срещу единия родител е толкова по-лесно и бързо, колкото по-малко е то. В по-късен етап на развитие и с увеличаващата се способност за проверка на реалността обаче, все по-силно започва да се проявява конфликтът на лоялността. Развиват се силни чувства за вина, до които може да се стигне терапевтично изключително трудно.
Раздялата на родителите е свързана с пораждащ страх и дълбоко разочароващ опит. Несигурност, неразбиране, безпомощност предизвикват у детето чувства на тъга, самота, ярост и гняв. Развитието на PAS може да допринесе за отреагирването на насъбралите се чувства към другия родител. Тази канализирана форма не само се разрешава но се и предизвиква от отглеждащия родител. Но това съвсем не означава, че експонираните емоции на детето са лично негови. Истината е, че емоциите заразяват децата, които живеят в климат на отрицание и гняв срещу единия родител. Те попиват това настроение много бързо и в следствие изразяват предадени чувства, без да знаят защо са заредени така.
Симптоматиката
Симптоматично е почти пълното избледняване на предишните хубави общи преживявания с отхвърления родител. Като че ли тази част от детската история никога не е съществувала. Без голямо притеснение и без чувство на вина бащата се превръща в безлично същество. - “Мразя го и не искам да го виждам повече през целия си живот.” За любвеобилната майка се казва без колебание: “Тя е подла и тъпа и ми е все едно дали ще я виждам.” Но при разпитването децата не могат да разкажат нищо конкретно и се скриват зад неоспоримото: ”Това е така, това знам”./3/
За своето враждебно поведение децата създават ирационални и абсурдни оправдания, често подкрепени от програмиращия родител: “Той винаги дъвче шумно”. Любовта и интересът на родителите се игнорират и се интерпретират по друг начин срещу тях.
При PAS децата липсва нормалната амбивалентност в отношението им към родителите. Единият родител е само добър, другият родител е само лош.
Бабите и дядовците, роднините и приятелите на отблъснатия родител се включват в агресивно отхвърляне със същите рационализации. Членовете на семейството са в безизходно положение: ако бабата и дядото се опитат да посредничат между техния син/тяхната дъщеря и внука, те биват обвинявани, че се месят, а ако се разграничат внимателно, това им се натяква и се използва като основание за отхвърлянето им.
Много PAS деца знаят още на 3-4 години, че това, което казват, е само тяхно лично мнение и постоянно го подчертават. Програмиращите родители са изключително горди със своите независими деца, които имат собствено мнение за всичко и са достатъчно смели да го изразяват. Често те несдържано подтикват децата да кажат “истината”. Очакваният отговор идва със сигурност, защото никое дете не иска да рискува гнева и разочарованието на полагащия грижи за него родител. Тук програмирането показва най-големите си успехи: децата са забравили да се доверяват на собствените възприятия и да ги назовават. Те не могат да разберат и разгадаят противоречивите послания, които получават. Вербалното настояване “Отивай с майка си/ баща си” противоречи на невербалното “Ако ме обичаш, ще останеш при мен”.
PAS децата не виждат нищо лошо в това, да отхвърлят и очернят безпрепятствено единия родител. Едновременно с това те поставят изисквания за финансова подкрепа, за специално отношение и подаръци и възприемат това като тяхно право, което трябва да им се дава и за което не е нужно да показват благодарност. Само при много малките деца обяснението може да се търси в когнитивната незрялост, но при по-големите деца става въпрос много повече за “учене на (родителския) модел” в смисъла на: Той/ тя не заслужава друго./3/
Последици от Синдрома на родителско отчуждаване за детето
Реакциите на децата и младежите са в зависимост от възрастта и нивото на развитието: смущенията в поведението, проблемите с успеха в училище и проблемите в развитието трябва да се разбират като отчаяни опити и апели на засегнатите деца. Когато общуването се превърне в проблем, децата се конфронтират с това независимо от възрастта. Колкото са по-малки, толкова по-лесно се влияят. Диагнозата PAS е поставяна при деца от 2 години до навършване на пълнолетие. Последиците от травматизирането продължават до зряла възраст./3/
Тъй като се нарича PAS, може да се приеме, че намерението за отнемането на детето от някой от неговите родители се извършва само при собствените родители. Действително и други членове на семейството могат да бъдат отчуждаващи, като бабата и дядото, които не харесват другия родител, чичовци, лели, по-големи братя и сестри, съседи, дори приемни родители и възпитатели, когато имат власт над детето. Но процесът на отчуждение сам по себе си протича по същия начин като при собствените родители./1/
В случаите на семейства, преминали през Синдрома на родителско отчуждение възвръщането в нормалността може да отнеме години или никога да не се случи.
Определяща за вариациите на бъдещия живот и последиците върху детето е мрежата от стратегии, която отчуждителят използва в процеса на индоктринация. Най-честа стратегия са употребата на фалшиви обвинения и оплаквания за сексуален тормоз.
Може би най-пресиращ и натоварващ проблем за тези деца е фактът, че връзката с единия от родителите е прекъсната.
В полето на психологията развитието на собствените възможности и собственото его е засегнато, придружено с много други дефицити на това ниво. Детето се научава да манипулира и да остойностява в зависимост от степента на лоялност към отчуждаващия родител. Емоционалната зависимост на детето се достига от отчуждаващия родител с целия спектър от тежки наказания, шантажи, изблици на афекти и физическа агресия – всичко това обикновено е постоянно./4/
PAS последиците върху разстроеното детско пoвeдeниe се изразяват в агресивност, импулсивност, eмoции на омраза и гняв към околните и себе си. Децата, жертви на PAS, ca рискова група за попадане в кръга на връстници с асоциално пoвeдeниe – бягства от училище, употреба на наркотици, алкохол, като начин на отреагиране на тежкия семеен кoнфликт./2/
Възможности за терапия и интервенция
Възможностите за терапия на PAS семействата се ограничават до семейната терапия. Тя може да е успешна, ако в нея участват всички членове на семейството. Програмиращите родители нито са чудовища, нито са лоши по природа. Те патологично са асимилирали жизнената криза на развода (и кризите преди това) и не възприемат това, което вършат. Тъй като не виждат опустошаващите наранявания, които предизвикват у децата си, те не виждат и необходимостта да използват помощ под формата на консултация и/или терапия.
Проявленията на PAS варират по сила. Прави се разлика между слаба, средна и силна категория./3/
Най-леката степен на отчуждение няма нужда от семейна терапия, за разлика обаче от средната степен, чийто поведенчески инвентар дава опорните точки за часовете за семейна терапия. При тежката степен в края на краищата на практика има резистентност към терапията. Защото както отчуждаващият родител, така и зависещото от него дете само в изключителни случаи ще изразят готовност да се подложат на семейна терапия. В този случай се препоръчва отделянето на детето от сферата на влияние на отчуждаващия родител и неговото настаняване на друго място./1/ Разбира се, успешните терапия и превенция на PAS ще бъдат гарантирани само при наличието на законова уредба по проблема.
andrey13
Трябва да отбележим, че тук не става дума за враждебното отхвърляне на родител, който действително е злоупотребил със своето дете или го е малтретирал. Засегнатите от PAS родители са “нормални” бащи и майки, които обичат децата си и са обичани от тях. Отблъскването засяга този родител, с който детето не живее в една къща, който няма родителските права или ги упражнява наедно с другия родител и има или е имал право на лични отношения./3/
Когато се говори за PAS, в повечето случаи подвеждаща е представата, че става въпрос за патологично състояние, което засяга само детето. В действителност обаче детето и родителите са оплетени в еднаква степен в един междучовешки проблем на отношенията. Процесът на отчуждение протича винаги по определена последователност от сценарии: 1) липса на общуване между родителите, докато са все още заедно; 2) разделяне на родителите, последвано от 3) изолирането на единия родител, след което 4) отчуждаващият родител осуетява общуването с отсъстващия поради раздялата родител, докато дезинформацията за него създаде толкова негативна картина, че 5) детето не иска да има повече нищо общо с него. Накрая вече не съществува семейна връзка между детето и отсъстващия родител.
Най-общо, можем да кажем, че се наблюдават 2 етапа в развитието на PAS: в първото действие командва отчуждаващият родител, във второ действие ролите се сменят - пасивното дотогава дете поема доминиращата роля. С тази смяна на ролите върху детето преминава произхождащият от отчуждаващия родител импулс, който въвлича детето в процеса на отчуждение./1/
Прекъсване на котакта
В началото на раздялата на семейството общуването функционира повече или по-малко добре. Родителят, който не се грижи за детето, го вижда няколко пъти, но изведнъж се появяват (не)забележимо проблеми с общуването. Детето все по-често е болно през предвидените за виждане уикенди и не може да излиза. Все повече срещи отпадат и не се наваксват. Тези проблеми постепенно застрашават континуитета на връзката с родителя, който не гледа детето, те приемат формата на по-масивни препятствия за общуването. Родителят, който се грижи за децата, прави атрактивни конкурентни предложения, дълго таените детски желания се изпълняват. Децата попадат в конфликт. Те се идентифицират с потребностите на този, с когото живеят, тъй като се увеличава страхът от загубването му. За да се ускори възпрепятстването на общуването с родителя, който не се грижи за детето, родителят-отчуждител го обвинява за проблемите в училище, за физически симптоми, за реакции от раздялата. Така се стига до решението: нещата трябва да се успокоят, общуването трябва да се спре за 3 месеца (6 месеца, 1 година). В следствие на тази пауза във връзката често контактът се прекъсва “почти от само себе си”. Тогава следва аргументът: отношенията са прекъснати, почти няма връзка, един или два опита за повторно сближаване са били безуспешни. Междувременно децата са се отказали с примирение от връзката, те са смазани от караниците, които повече не понасят и които действително искат да спрат.
Континуумът на конфликтите при общуването преминава от леки смущения в началото до целенасочено прекъсване на контакта в края. На почти всяко място от този континуум може да възникне PAS и процесът да се ускори чрез острото отхвърлящо поведение на децата. Промиването на мозъци е толкова голямо и “оправдаващо децата”, че подложените на него деца мобилизират собствените си сили и допълнително отричат крайния обект “по техен начин”. И изведнъж, без видими основателни причини, детето отказва да вижда единия родител.
Психодинамика на програмиращия родител
Раздялата и разводът са на второ място след смъртта на дете от травмиращите събития в живота. Статистиката показва, че при сравнително мирно протичащи раздели на участниците им трябват от 3 до 5 години, докато преодолеят кризата. Като всяка жизнена криза разводът засяга непреодолени чувства и теми от миналото (преди брака). Тези чувства се добавят към моментните и обясняват интензивността на емоционалното изживяване и поведение.
Родители, които програмират децата си срещу другия родител, действат първично от паническия страх, че ще загубят и децата си. За да се отърват от него, те създават с децата си тясна коалиция, до която никой друг няма достъп: “Ние срещу останалия свят”.
Присъщ елемент на PAS е “безумието на двама”, при което единият родител забърква детето в негова вреда и във вреда на другия родител. Задействан е механизмът на проекцията към другия родител с цел предпазване на увреденото самочувствие. При PAS обаче проекцията се разпростира и извън децата и обвиненията на отчуждаващия родител се чуват през устата на децата: “Ти си виновен за всичко, татко”.
При програмиращия родител липсват нормалното обработване на емоционалните турбулентности при раздялата като болка, преодоляване на страха, разбиране, прощаване и създаване на нова база за уважение и доверие, в следствие на което в поведението му се открояват: изключително желание за притежание и създаване на изолираща връзка с децата; свръхпредпазване от собствената потребност, реакция; следбрачна проекция, която включва и децата, действие; борба за власт, маневри за изнудване; параноидна проекция, деструкция.
Психодинамика на децата
Способността да се прави разлика между различни ментални “образи в главата”, се развива приблизително на 3 години и се оформя изцяло до 10-годишна възраст. Дотогава децата не могат да правят надеждно разлика между 1) собственото възприятие, 2) собствените фантазии и 3) историите, които някой им е разказал. Този процес на развитие на проверката на реалността се нарушава трайно, когато не могат да се забележат и разгадаят несъответствията между това, което детето възприема, и това, което му се разказва. Измислените опасности и неистинните твърдения за другия родител лишават детето от доверието в собственото различно възприятие. Ето и един пример: досега Силвия никога не се е страхувала от баща си и много се е радвала на времето, което прекарва с него. Сега обаче тя усеща натиск да приема погрешната реалност. Принудена е да възприеме нереалните манипулативни истории на майка си, за да преодолее страха от загубването й (“Мама изгони татко, дали ще ме изгони и мен?”). От тук нататък бащата става “някак си опасен”. Въпреки това, приетият като добър баща не се изтрива у детето, а се дисоциира, т.е. отделя. В психиката на детето се получават механизми на разделяне.
Настройването на детето срещу единия родител е толкова по-лесно и бързо, колкото по-малко е то. В по-късен етап на развитие и с увеличаващата се способност за проверка на реалността обаче, все по-силно започва да се проявява конфликтът на лоялността. Развиват се силни чувства за вина, до които може да се стигне терапевтично изключително трудно.
Раздялата на родителите е свързана с пораждащ страх и дълбоко разочароващ опит. Несигурност, неразбиране, безпомощност предизвикват у детето чувства на тъга, самота, ярост и гняв. Развитието на PAS може да допринесе за отреагирването на насъбралите се чувства към другия родител. Тази канализирана форма не само се разрешава но се и предизвиква от отглеждащия родител. Но това съвсем не означава, че експонираните емоции на детето са лично негови. Истината е, че емоциите заразяват децата, които живеят в климат на отрицание и гняв срещу единия родител. Те попиват това настроение много бързо и в следствие изразяват предадени чувства, без да знаят защо са заредени така.
Симптоматиката
Симптоматично е почти пълното избледняване на предишните хубави общи преживявания с отхвърления родител. Като че ли тази част от детската история никога не е съществувала. Без голямо притеснение и без чувство на вина бащата се превръща в безлично същество. - “Мразя го и не искам да го виждам повече през целия си живот.” За любвеобилната майка се казва без колебание: “Тя е подла и тъпа и ми е все едно дали ще я виждам.” Но при разпитването децата не могат да разкажат нищо конкретно и се скриват зад неоспоримото: ”Това е така, това знам”./3/
За своето враждебно поведение децата създават ирационални и абсурдни оправдания, често подкрепени от програмиращия родител: “Той винаги дъвче шумно”. Любовта и интересът на родителите се игнорират и се интерпретират по друг начин срещу тях.
При PAS децата липсва нормалната амбивалентност в отношението им към родителите. Единият родител е само добър, другият родител е само лош.
Бабите и дядовците, роднините и приятелите на отблъснатия родител се включват в агресивно отхвърляне със същите рационализации. Членовете на семейството са в безизходно положение: ако бабата и дядото се опитат да посредничат между техния син/тяхната дъщеря и внука, те биват обвинявани, че се месят, а ако се разграничат внимателно, това им се натяква и се използва като основание за отхвърлянето им.
Много PAS деца знаят още на 3-4 години, че това, което казват, е само тяхно лично мнение и постоянно го подчертават. Програмиращите родители са изключително горди със своите независими деца, които имат собствено мнение за всичко и са достатъчно смели да го изразяват. Често те несдържано подтикват децата да кажат “истината”. Очакваният отговор идва със сигурност, защото никое дете не иска да рискува гнева и разочарованието на полагащия грижи за него родител. Тук програмирането показва най-големите си успехи: децата са забравили да се доверяват на собствените възприятия и да ги назовават. Те не могат да разберат и разгадаят противоречивите послания, които получават. Вербалното настояване “Отивай с майка си/ баща си” противоречи на невербалното “Ако ме обичаш, ще останеш при мен”.
PAS децата не виждат нищо лошо в това, да отхвърлят и очернят безпрепятствено единия родител. Едновременно с това те поставят изисквания за финансова подкрепа, за специално отношение и подаръци и възприемат това като тяхно право, което трябва да им се дава и за което не е нужно да показват благодарност. Само при много малките деца обяснението може да се търси в когнитивната незрялост, но при по-големите деца става въпрос много повече за “учене на (родителския) модел” в смисъла на: Той/ тя не заслужава друго./3/
Последици от Синдрома на родителско отчуждаване за детето
Реакциите на децата и младежите са в зависимост от възрастта и нивото на развитието: смущенията в поведението, проблемите с успеха в училище и проблемите в развитието трябва да се разбират като отчаяни опити и апели на засегнатите деца. Когато общуването се превърне в проблем, децата се конфронтират с това независимо от възрастта. Колкото са по-малки, толкова по-лесно се влияят. Диагнозата PAS е поставяна при деца от 2 години до навършване на пълнолетие. Последиците от травматизирането продължават до зряла възраст./3/
Тъй като се нарича PAS, може да се приеме, че намерението за отнемането на детето от някой от неговите родители се извършва само при собствените родители. Действително и други членове на семейството могат да бъдат отчуждаващи, като бабата и дядото, които не харесват другия родител, чичовци, лели, по-големи братя и сестри, съседи, дори приемни родители и възпитатели, когато имат власт над детето. Но процесът на отчуждение сам по себе си протича по същия начин като при собствените родители./1/
В случаите на семейства, преминали през Синдрома на родителско отчуждение възвръщането в нормалността може да отнеме години или никога да не се случи.
Определяща за вариациите на бъдещия живот и последиците върху детето е мрежата от стратегии, която отчуждителят използва в процеса на индоктринация. Най-честа стратегия са употребата на фалшиви обвинения и оплаквания за сексуален тормоз.
Може би най-пресиращ и натоварващ проблем за тези деца е фактът, че връзката с единия от родителите е прекъсната.
В полето на психологията развитието на собствените възможности и собственото его е засегнато, придружено с много други дефицити на това ниво. Детето се научава да манипулира и да остойностява в зависимост от степента на лоялност към отчуждаващия родител. Емоционалната зависимост на детето се достига от отчуждаващия родител с целия спектър от тежки наказания, шантажи, изблици на афекти и физическа агресия – всичко това обикновено е постоянно./4/
PAS последиците върху разстроеното детско пoвeдeниe се изразяват в агресивност, импулсивност, eмoции на омраза и гняв към околните и себе си. Децата, жертви на PAS, ca рискова група за попадане в кръга на връстници с асоциално пoвeдeниe – бягства от училище, употреба на наркотици, алкохол, като начин на отреагиране на тежкия семеен кoнфликт./2/
Възможности за терапия и интервенция
Възможностите за терапия на PAS семействата се ограничават до семейната терапия. Тя може да е успешна, ако в нея участват всички членове на семейството. Програмиращите родители нито са чудовища, нито са лоши по природа. Те патологично са асимилирали жизнената криза на развода (и кризите преди това) и не възприемат това, което вършат. Тъй като не виждат опустошаващите наранявания, които предизвикват у децата си, те не виждат и необходимостта да използват помощ под формата на консултация и/или терапия.
Проявленията на PAS варират по сила. Прави се разлика между слаба, средна и силна категория./3/
Най-леката степен на отчуждение няма нужда от семейна терапия, за разлика обаче от средната степен, чийто поведенчески инвентар дава опорните точки за часовете за семейна терапия. При тежката степен в края на краищата на практика има резистентност към терапията. Защото както отчуждаващият родител, така и зависещото от него дете само в изключителни случаи ще изразят готовност да се подложат на семейна терапия. В този случай се препоръчва отделянето на детето от сферата на влияние на отчуждаващия родител и неговото настаняване на друго място./1/ Разбира се, успешните терапия и превенция на PAS ще бъдат гарантирани само при наличието на законова уредба по проблема.
andrey13
