За нея накратко, поради на знам чия немърливост им се запали жилището. Пияни пожарникари го гасиха, а блока е стар и са изливали тонове вода, защото има много дърво и само искра е достатъчна да пламне отново. Варненския кмет реагира много бързо и те веднага бяха настанени в общежитие. Това е. Май на кмета с това се изчерпаха задълженията и си излезе в отпуск и всички хора, защото не изгоря само нейното жилище, нямат идея кога ще бъдат ремонтирани жилищата им, защото един завод във Варна и Общината години наред не могат да се разберат чия собственост са тези жилища.
Сега главното. Общежитието е за кръгли сирачета и психически и физически болни деца. Самата сграда е в състояние, което не мога да опиша с думи. Като влязох вътре и се разплаках. В тези условия живеят хора, децата на България, защото държавата се грижи за тях, ама като мащеха. Стените олющени и напукани. Ужасна миризма. Мръсотията цари навякъде, има решетки по вратите и терасите, като затвор. Като, че ли децата ще избягат някъде. На къде? Те няма къде да отидат. Леглата са изтърбушени, няма пердета, в банята парче огледало за разкош. Викат ги за ядене със звънец, а то яденето почти всекидневно домати с ориз. А стокилограмовите лелки-готвачки си отиват с препълнени торби.
Децата всъщност са юноши и вече работят. Цепят дърва цял ден за 8 лева. 8 лева. За кое по напред са тези 8 лева. След година-две, като навършат пълнолети ги изпращат по родните им места и всеки да се спасява по единично. Да си търсят работа и да си плащат квартира и да се изхранват, поне.
Едно момче-тапицер-инвалид молило директора да остане в общежитието, защото няма къде да отиде, а тук имало поне работа. Щяло пари да му дава на директора, само и само да го остави в стаята, иначе на улицата и по контейнерите за боклук.
Питала ги за майките им. Знаят им имената и ЕГН-тата, знаят къде да ги намерят, ама не щат. Защото, "те не са ни майки, безразлични са ни и не изпитваме нищо към тях, по-майки са ни тези които са се грижили за нас".
Хора или престъпници ще станат тези деца. Според мен няма да станат хора, въпреки, че живота ги е облъскал, те се озлобяват и след излизане от родното общежитие, ще започнат да крадат за да има какво да ядат.
А така имат нужда от майчина ласка, от подкрепа, те също имат чувства.
Ако някоя майка, която е решила да си остави детето отиде и види условията, при които живеят никога няма да го направи. Действителността те блъсва още на бариерата, трябва да нямаш сърце да го направиш.