Здравейте
- Публикувана: 22 ноем. 2008, 15:28 ч.
- Последно мнение: 21 март 2010, 08:49 ч.
Казах на мъжа си да си върви
Днес казах на мъжа си, че трябва да си събере багажа и да си върви. Сега ми е страшно тъжно и гузно, защото не съм сигурна дали постъпвам правилно.
Ето я моята история:
Живеем заедно от 14години. През цялото време си бях изградила една самозаблуда, че сме много щастливи и се разбираме чудесно. Вярвах в мъжа си и го подкрепях безрезервно.
В началото бяхме студенти, аз учех и работех за да го издържам, защото той имаше амбиции да продължи кариерата си като преподавател в университет.
След като завършихме аз продължавах да работя и да го издържам, защото той не искаше да работи каквото и да е, а нещо полезно за собственото му развитие.
Междувременно плащах всички сметки в заведенията и всички почивки, просто защото той все нямаше пари и нямаше шанс да отидем някъде.
Признавам, чувствах се добре в компанията му, той вършеше всякакви домашни ремонти вкъщи.
Това продължи до момента, в който се родиха децата.
Не мога с чисто сърце да кажа, че и той е искал тези деца. Просто след седем години брак и моята възраст от 30 години, собствено жилище и стабилни доходи, не виждах причини да отлагам повече това дълго жадувано от мен събитие.
Поставих му ребром въпроса - или дете или да си заминава. Така се появи първото, скоро след него и второто дете.
От този момент нататък грижите по домакинството ми се увеличиха тройно, сметките за плащане - също, а моят мъж ме гледаше отстрани и ми ръкопляскаше с ръце как добре се справям с всичко. Междувременно неговите собствени пари си отиваха по неговата собствена сметка, защото той спестявал за бъдещето. /После спестяванията му за бъдещето отидоха за напълно ненужна покупка на джип/
В последните 5-6 години вече не се радвам дори на фалшивата му любов, вече не виждам у дома да са свършени и най-дребните нуждаещи се от ремонт неща. Започна да се прибира след като сме си легнали и да излиза преди да сме станали.
Непрекъснато ме кара да се чувствам нещастна, необичана и неуважавана. Загубих усмивката си, а тя беше най-ценното лично нещо което притежавах.
Той самият се държи и постъпва изключително незряло и някак си тинейджърски.
И най-вече имах много тежки моменти, в които той не само не ме подкрепи, а дори се обърна срещу мен. Прощавах непрекъснато, а той все по-самодоволно си мислеше, че семейството му е като даденост.
До скоро, когато не ми стигнаха парите за да платя сметките. Тогава на молбата ми да ми даде пари, ми отговори че няма да ми даде, и че е трябвало да си направя по-добре сметката.
Скарахме се, поисках от него да учавства повече в семейството, да поеме някои ангажименти, да свърши някои по-неотложни ремонти.
Отговори ми, че съм луда, че никога не ми стигало това което е свършил за мен /вярно е, дори не си спомням кога за последно се случи това/, че пия някакви хапчета, че си имам любовник и само чакам да се изнесе. Каза ми, че ако искам щял веднага да си изнесе. Тогава си замълчах.
Но се замислих, коя съм аз, защо от години съм нещастна, трябва ли заради децата да мъкна на гърба си и моя мъж, с когото дори не си говорим.
Няколко дни след това имахме разговор и го помолих да си върви. Отговори ми че не знам какво искам, че съм объркана и преуморена, че винаги разчитал на мен, че ще се справя и затова не ми помагал. Започна да проявява вяла грижа за нещата в къщи. Няколко пъти изми чиниите, няколко пъти обърна внимание на децата. Няколко пъти ме попита как съм. И сметна че всичко вече е наред.
Да но аз продължавах да се чувствам нещастна и неудовлетворена.
Истината е, че все още го обичам, но не смятам, че той някога ще прояви желание да бъде част от семейството. Не смятам, че започне да се грижи за децата, не смятам, че ще започне да се грижи за мен, не смятам, че ще дойде момента в който той ще поеме поне част от сметките.
Можех да продължа да кретам нещастна още известно време, може би още пет, а след тях още пет години, и след тях още пет. Ще чувствам как се задушава м и умирам бавно ден след ден.
За да може децата ми да живеят с баща си.
Въпреки това днес отново му казах да си върви. Погледна ме учудено, и ми каза "Ама аз не мислех че го говориш сериозно". Излезе по работа и не сме говори повече. Ние последните 2-3 години въобще не си говорим де, така че няма кой-знае каква разлика.
Искаше ми се да има някаква основателна причина, за да го направя - например да пие, или да съм го хванала в крачка. Но не, аз го правя заради себе си и това ме кара да се чувствам ужасно виновна.
Ето я моята история:
Живеем заедно от 14години. През цялото време си бях изградила една самозаблуда, че сме много щастливи и се разбираме чудесно. Вярвах в мъжа си и го подкрепях безрезервно.
В началото бяхме студенти, аз учех и работех за да го издържам, защото той имаше амбиции да продължи кариерата си като преподавател в университет.
След като завършихме аз продължавах да работя и да го издържам, защото той не искаше да работи каквото и да е, а нещо полезно за собственото му развитие.
Междувременно плащах всички сметки в заведенията и всички почивки, просто защото той все нямаше пари и нямаше шанс да отидем някъде.
Признавам, чувствах се добре в компанията му, той вършеше всякакви домашни ремонти вкъщи.
Това продължи до момента, в който се родиха децата.
Не мога с чисто сърце да кажа, че и той е искал тези деца. Просто след седем години брак и моята възраст от 30 години, собствено жилище и стабилни доходи, не виждах причини да отлагам повече това дълго жадувано от мен събитие.
Поставих му ребром въпроса - или дете или да си заминава. Така се появи първото, скоро след него и второто дете.
От този момент нататък грижите по домакинството ми се увеличиха тройно, сметките за плащане - също, а моят мъж ме гледаше отстрани и ми ръкопляскаше с ръце как добре се справям с всичко. Междувременно неговите собствени пари си отиваха по неговата собствена сметка, защото той спестявал за бъдещето. /После спестяванията му за бъдещето отидоха за напълно ненужна покупка на джип/
В последните 5-6 години вече не се радвам дори на фалшивата му любов, вече не виждам у дома да са свършени и най-дребните нуждаещи се от ремонт неща. Започна да се прибира след като сме си легнали и да излиза преди да сме станали.
Непрекъснато ме кара да се чувствам нещастна, необичана и неуважавана. Загубих усмивката си, а тя беше най-ценното лично нещо което притежавах.
Той самият се държи и постъпва изключително незряло и някак си тинейджърски.
И най-вече имах много тежки моменти, в които той не само не ме подкрепи, а дори се обърна срещу мен. Прощавах непрекъснато, а той все по-самодоволно си мислеше, че семейството му е като даденост.
До скоро, когато не ми стигнаха парите за да платя сметките. Тогава на молбата ми да ми даде пари, ми отговори че няма да ми даде, и че е трябвало да си направя по-добре сметката.
Скарахме се, поисках от него да учавства повече в семейството, да поеме някои ангажименти, да свърши някои по-неотложни ремонти.
Отговори ми, че съм луда, че никога не ми стигало това което е свършил за мен /вярно е, дори не си спомням кога за последно се случи това/, че пия някакви хапчета, че си имам любовник и само чакам да се изнесе. Каза ми, че ако искам щял веднага да си изнесе. Тогава си замълчах.
Но се замислих, коя съм аз, защо от години съм нещастна, трябва ли заради децата да мъкна на гърба си и моя мъж, с когото дори не си говорим.
Няколко дни след това имахме разговор и го помолих да си върви. Отговори ми че не знам какво искам, че съм объркана и преуморена, че винаги разчитал на мен, че ще се справя и затова не ми помагал. Започна да проявява вяла грижа за нещата в къщи. Няколко пъти изми чиниите, няколко пъти обърна внимание на децата. Няколко пъти ме попита как съм. И сметна че всичко вече е наред.
Да но аз продължавах да се чувствам нещастна и неудовлетворена.
Истината е, че все още го обичам, но не смятам, че той някога ще прояви желание да бъде част от семейството. Не смятам, че започне да се грижи за децата, не смятам, че ще започне да се грижи за мен, не смятам, че ще дойде момента в който той ще поеме поне част от сметките.
Можех да продължа да кретам нещастна още известно време, може би още пет, а след тях още пет години, и след тях още пет. Ще чувствам как се задушава м и умирам бавно ден след ден.
За да може децата ми да живеят с баща си.
Въпреки това днес отново му казах да си върви. Погледна ме учудено, и ми каза "Ама аз не мислех че го говориш сериозно". Излезе по работа и не сме говори повече. Ние последните 2-3 години въобще не си говорим де, така че няма кой-знае каква разлика.
Искаше ми се да има някаква основателна причина, за да го направя - например да пие, или да съм го хванала в крачка. Но не, аз го правя заради себе си и това ме кара да се чувствам ужасно виновна.
Ти ако си мислиш, че си виновна - значи си луда / казвам го в добрият аспект / 
Искренно ти съчувствам и се възхищавам на търпението толкова години, имала си желязни нерви, аз не бих се справила признавам си.
Сега ти е гадно, криво, чувстваш че целият свят ще се срути, но повярвай ми ВРЕМЕТО основно е лека.
Отърси се от предрасъдъци, затвори вратата на миналото и дишай спокойно с пълни гърди.
Почерпи се / дори сама / и празнувай, че си се отървала от търтият в дома ти.
Какви чувства още.....това е навик, страх да не останеш сама. Взела си възможно най-най правилното решение.
Радвай се на свободата си!!! Възпитавай децата си да не са като баща си - паразити !!!
КЪСМЕТ !!!
Искренно ти съчувствам и се възхищавам на търпението толкова години, имала си желязни нерви, аз не бих се справила признавам си.
Сега ти е гадно, криво, чувстваш че целият свят ще се срути, но повярвай ми ВРЕМЕТО основно е лека.
Отърси се от предрасъдъци, затвори вратата на миналото и дишай спокойно с пълни гърди.
Почерпи се / дори сама / и празнувай, че си се отървала от търтият в дома ти.
Какви чувства още.....това е навик, страх да не останеш сама. Взела си възможно най-най правилното решение.
Радвай се на свободата си!!! Възпитавай децата си да не са като баща си - паразити !!!
КЪСМЕТ !!!
Никоя, подкрепям решението ти (отстрани ми е много лесно).
Ако се нуждаеш от аргумен в полза на децата, за да се отърсиш от чувството на вина, ще ти кажа: децата попиват като гъби родителския опит, виждат как се развиват отношенията в едно семейство и като зрели хора неволно ги попиват. Ако това, което показвате вкъщи, те устройва и искаш да видиш един ден дъщеря с в подобно семейство, върни си го. Ако искаш по-добро за нея, направи го.
Имам безбройно много примери около себи си за хора с неустановен личен живот, нещастни връзки, безперспективни връзки... и ако познаваш хората от близо, ще се изумиш колко общо има това с дома, в който са израстнали.
Човек има един живот. Изживей го блестящо, задъхано, щастливо, така че един ден, когато имаш повече спомени, отколкото делници, да се усмихваш.
Ако се нуждаеш от аргумен в полза на децата, за да се отърсиш от чувството на вина, ще ти кажа: децата попиват като гъби родителския опит, виждат как се развиват отношенията в едно семейство и като зрели хора неволно ги попиват. Ако това, което показвате вкъщи, те устройва и искаш да видиш един ден дъщеря с в подобно семейство, върни си го. Ако искаш по-добро за нея, направи го.
Имам безбройно много примери около себи си за хора с неустановен личен живот, нещастни връзки, безперспективни връзки... и ако познаваш хората от близо, ще се изумиш колко общо има това с дома, в който са израстнали.
Човек има един живот. Изживей го блестящо, задъхано, щастливо, така че един ден, когато имаш повече спомени, отколкото делници, да се усмихваш.
Ох, благодаря ви много за думите.
От седмици си блъскам главата над въпроса да продължа ли нещата по стария начин или да взема това крайно решение. Ужасно се страхувам да не сгреша и да не лиша децата си от баща просто защото вече не върви между нас.
От друга страна точно мисълта, че мога да видя децата си в подобно семейство ме наведе на мисълта за промяна. Аз самата съм израснала в подобно семейство, държа се точно като майка си и със сигурност не искам същото за децата.
Дали обаче, ако остана сама, мога да им дам нещо по-добро?
Съжалявам, ако звуча объркано, но и аз самата съм доста объркана.
От седмици си блъскам главата над въпроса да продължа ли нещата по стария начин или да взема това крайно решение. Ужасно се страхувам да не сгреша и да не лиша децата си от баща просто защото вече не върви между нас.
От друга страна точно мисълта, че мога да видя децата си в подобно семейство ме наведе на мисълта за промяна. Аз самата съм израснала в подобно семейство, държа се точно като майка си и със сигурност не искам същото за децата.
Дали обаче, ако остана сама, мога да им дам нещо по-добро?
Съжалявам, ако звуча объркано, но и аз самата съм доста объркана.
Ох, благодаря ви много за думите.
От седмици си блъскам главата над въпроса да продължа ли нещата по стария начин или да взема това крайно решение. Ужасно се страхувам да не сгреша и да не лиша децата си от баща просто защото вече не върви между нас.
От друга страна точно мисълта, че мога да видя децата си в подобно семейство ме наведе на мисълта за промяна. Аз самата съм израснала в подобно семейство, държа се точно като майка си и със сигурност не искам същото за децата.
Дали обаче, ако остана сама, мога да им дам нещо по-добро?
Съжалявам, ако звуча объркано, но и аз самата съм доста объркана.
От седмици си блъскам главата над въпроса да продължа ли нещата по стария начин или да взема това крайно решение. Ужасно се страхувам да не сгреша и да не лиша децата си от баща просто защото вече не върви между нас.
От друга страна точно мисълта, че мога да видя децата си в подобно семейство ме наведе на мисълта за промяна. Аз самата съм израснала в подобно семейство, държа се точно като майка си и със сигурност не искам същото за децата.
Дали обаче, ако остана сама, мога да им дам нещо по-добро?
Съжалявам, ако звуча объркано, но и аз самата съм доста объркана.
Ужасно се страхувам да не сгреша и да не лиша децата си от баща просто защото вече не върви между нас.
....Дали обаче, ако остана сама, мога да им дам нещо по-добро?
....Дали обаче, ако остана сама, мога да им дам нещо по-добро?
Мила, страхът от грешка е най-голямата грешка. Май продължаваш да се заблуждаваш - ти от години си сама и сама си се оправяла. Това че мъжът ти е правел разни дребни ремонти и поправки, въобще не означава, че е участвал в семейството ти - за такива неща винаги може да намериш приятел или приятел на приятелка, който да ги свърши. Радвай се на мига - ти си взела решението си и сега си свободна. Освободила си се от голям товар. Прости му и продължи по своя път без бремето на миналото.
Искаше ми се да има някаква основателна причина, за да го направя - например да пие, или да съм го хванала в крачка. Но не, аз го правя заради себе си и това ме кара да се чувствам ужасно виновна.
Точно така се чувствах/ и все още се чувствам понякога/ и аз..
Историята ми много прилича на твоята, само че дори е доукраесена по латиноамерикански..Ужасно ми беше трудно да направя тази крачка, но продължавам да вярвам че това е едно от най-смислените ми решения..
И преди се чувствах постоянно сама, и сега поне истински съм сама. Разлика няма - освен, че се чувствам много по-добре..Харесва ми.. И на теб ще ти хареса, сигурна съм..
просто защото вече не върви между нас.
Това за мен е една доста основателна причина за раздяла.
А за историята ти нямам думи
.Но хора всякакви...П.С. според мен то никога не е вървяло между vас
,просто си била дългио години заслепена,хваната като за сламка.А и примера който даде с майка ти... 
Успех не ти е нужен,ти си много борбен човек..ще се справиш
Пожелавам ти късмет да намериш твоята си половинка
Искаше ми се да има някаква основателна причина, за да го направя - например да пие, или да съм го хванала в крачка. Но не, аз го правя заради себе си и това ме кара да се чувствам ужасно виновна.
Този цитат са точно и моите мисли. Докато четях какво си написала си мислех - Е защо всъщност ти е нужен този човек? Във вашето семейство ти и сега си и мъж и жена, поела си всичко грижи, сметки и т.н. Оставам с впечатлението, че си взела своето решение и след написаното от теб наистина не разбирам за какво ще ти е мъчно и какво би ти липсвало при една евентуална раздяла. Най-много да ти се намалят ангажиментите и разходите. Аз ти предлагам да се върнеш на първия си пост, да го прочетеш отново и ще разбереш, че решението е ясно, няма за какво да се колебаеш.
Този цитат са точно и моите мисли. Докато четях какво си написала си мислех - Е защо всъщност ти е нужен този човек? Във вашето семейство ти и сега си и мъж и жена, поела си всичко грижи, сметки и т.н. Оставам с впечатлението, че си взела своето решение и след написаното от теб наистина не разбирам за какво ще ти е мъчно и какво би ти липсвало при една евентуална раздяла. Най-много да ти се намалят ангажиментите и разходите. Аз ти предлагам да се върнеш на първия си пост, да го прочетеш отново и ще разбереш, че решението е ясно, няма за какво да се колебаеш.
Zdravei i ot men.Vapreki 4e niamam koi znai kakav sem opit(omigena sam ot skoro)rehix vse pak da ti spodelia moeto mnenie.Ot tova koeto pro4etoh mi stana iasno edno nehto tvoeto sem ne se e razpadnalo ot momenta v koito si kazala na maga si da si varvi,po moe mnenie to i umrialo mn predi tova(ako izophto go e imalo).Ta ti si niamala saprug a sakvartirant koito otvreme na vreme da varhi magkata rabota.Hte me prohtavah ama tova ne e sem.Taka 4e niama zahto da univah 4e si ostanala sama ta ti iavno otdavna si taka.Edinstvenata razlika e 4e sega hte giveeh po spokoina bez da se iadosvah izlihno.Hte badeh i bahta i maika za decata si(kakvato vinagi si bila),hte plahtah vsi4ki smetki(kakto e bilo da sega), a hto se otnasia da decata izaphto ne gi podceniavai decata vigdat i razbirat mn pove4e kolkoto roditelite si misliat.Napalno sam sigurna ako pogovorih napalno 4estno s tiah(bez 4uvstvo na vina)hte srehneh mn pove4e podkrepa kolkoto niakoga si polu4avala ot sapruga si.Gore glavata i uspeh.Drag ni v te4enie.
Историята ти страшно много прилича на моята.С тази разлика, че аз не го хрантутих, а родителите ми ни подпомагаха, но сега няма да се впускам в моята история... И аз постъпих по същия начин. Преди четири месеца помолих мъжа си да си тръгне. Нормално е да си объркана, аз дори все още съм объркана. Ще има моменти, в които ще ти се иска да си го върнеш, НО НЕ СЕ ПОДДАВАЙ на това изкушение. Не виждам смисъл, след това, което прочетох. Ще се залъгваш, че си добре със него и тн, но в един прекрасен момент пак ще се стигне до тук. По-добре по-рано да се освободиш от "оковите" и докато си по-млада да потърсиш щастието си. Ще стискам палци всичко при теб да се нареди!!!
Ще стискам палци всичко при теб да се нареди!!!
Здравейте,
Оказа се не толкова лесно да изгониш мъжа си.
Той се вкопчи в мен и в илюзията че сме семейство. Отказа да си тръгне.
Направи се че ме разбира защо съм толкова ядосана, и започна да върши някои домашни задължения.
Заведе децата на разходка два пъти, изми чиниите веднъж.
Отиде до магазина за мляко, като преди това не забрави да ми поднесе портмонето ми за да му дам пари.
Страхът, че ще загуби топлия и уютен дом, весело подскачащите деца и платените сметки, го накараха да се стресне, но не толкова, че да се загрижи за трудностите ми със сметките, нито пък толкова, че да извърши подвиг и да излезе навън в студа за да прибере децата /най-вероятно си мисли, че на мен не ми е толкова студено, или пък защо въобще да го е грижа за мен/.
След така извършените дейности, ме попита спряла ли съм вече да му се сърдя, с тон като че ли си е изпълнил задълженията за години напред.
Отне ми години за да разбера, че съм свързала живота си с един лицемерен и егоистичен човек, а сега не зная как да се освободя от него.
Просто ми трябва практически съвет - как точно да го изгоня, какво да кажа или да направя за да си отиде най-накрая.
Радвам се поне, че си изясних точно какво искам - искам си моя живот с моите деца и без този човек у дома.
Оказа се не толкова лесно да изгониш мъжа си.
Той се вкопчи в мен и в илюзията че сме семейство. Отказа да си тръгне.
Направи се че ме разбира защо съм толкова ядосана, и започна да върши някои домашни задължения.
Заведе децата на разходка два пъти, изми чиниите веднъж.
Отиде до магазина за мляко, като преди това не забрави да ми поднесе портмонето ми за да му дам пари.
Страхът, че ще загуби топлия и уютен дом, весело подскачащите деца и платените сметки, го накараха да се стресне, но не толкова, че да се загрижи за трудностите ми със сметките, нито пък толкова, че да извърши подвиг и да излезе навън в студа за да прибере децата /най-вероятно си мисли, че на мен не ми е толкова студено, или пък защо въобще да го е грижа за мен/.
След така извършените дейности, ме попита спряла ли съм вече да му се сърдя, с тон като че ли си е изпълнил задълженията за години напред.
Отне ми години за да разбера, че съм свързала живота си с един лицемерен и егоистичен човек, а сега не зная как да се освободя от него.
Просто ми трябва практически съвет - как точно да го изгоня, какво да кажа или да направя за да си отиде най-накрая.
Радвам се поне, че си изясних точно какво искам - искам си моя живот с моите деца и без този човек у дома.
Извинявай Никоя ама имам един директен въпрос на който ако не отговориш на мен, то поне отговори на себе си? Ти, аджеба, какво искаш - мъж, кухненски робот, коч (за който не знае това е козел за разплод) или отговорник "Комунално стопанство"? Щото като ти чета излиянията виждам само някакви нескончаеми вайкания за чинии, сметки, скърцащи врати и провалени мечти. Някога попитала ли си тоя човек "Абе ти как се чувстваш?". Или задала ли си си въпроса какво му е било след като си му спуснала постановлението "Оплождай или се разхождай"? Честно да ти кажа чудя му се как още не се е качил на джипа и не е изчезнал за 60 секунди... 
Не съм много съгласна с Мотивация и Девиатор.
Аз искам да попитам Девиатор каква е ролята на мъжа в семейството, след като според него той не е длъжен да помага в домакинството, не е длъжен да сменя крушки, оправя брави, да прави ремонти и т.н., не е длъжен да обезпечи финансово семейството, е какво аджеба трябва да прави той? Да се изпърда на дивана с вестник в ръка, да пие с приятели до нощите и ако е на кеф да из...ка жена си някой път.
На Мотивация мога само да кажа, че когато вкъщи имаш един лежляк, който сам не се сеща какви са му задълженията в семейството накрая ти писва и освен със заплахи то не може по друг начин да го накараш да си помести задника.
Никоя смени бравата вкъщи и му изкарай багажа пред вратата на твоя човек, като не става с приказки изкарай го насила.
Аз искам да попитам Девиатор каква е ролята на мъжа в семейството, след като според него той не е длъжен да помага в домакинството, не е длъжен да сменя крушки, оправя брави, да прави ремонти и т.н., не е длъжен да обезпечи финансово семейството, е какво аджеба трябва да прави той? Да се изпърда на дивана с вестник в ръка, да пие с приятели до нощите и ако е на кеф да из...ка жена си някой път.
На Мотивация мога само да кажа, че когато вкъщи имаш един лежляк, който сам не се сеща какви са му задълженията в семейството накрая ти писва и освен със заплахи то не може по друг начин да го накараш да си помести задника.
Никоя смени бравата вкъщи и му изкарай багажа пред вратата на твоя човек, като не става с приказки изкарай го насила.