Как се справяте с ...

  • 2 448
  • 19
  •   1
Отговори
  • Мнения: 2 786
болката, когато наскоро сте загубили родител?
Несъмнено е тежко, много тежко ... особено, когато си в чужбина.
Ами родителят, който остава сам в България ... ?
Как компенсирате тази липса, ходите ли си по-често, гостуват ли ви по-често ...
Хрумвало ли ви е да се приберете в България за по-дълъг период, за да сте по-близо до овдовелите си майка или баща?

Самата аз още се боря с чувствата и емоциите след внезапната загуба на баща ми миналата година точно преди да замина, подкрепям доколкото мога майка ми и брат ми, но ... все ми се струва, че не правя достатъчно ... дори за себе си  Cry


Темата, разбира се, включва и загубата на брат, сестра ...

# 1
  • Мнения: 1 169
Аз не съм загубила родител, но загубих брат си. Той почина много млад и остави сама младата си съпруга с две деца. Загубата буквално съсипа родителите ми и това съответно се отрази на здравословното им състояние. Децата му бяха в голям шок от загубата също...
И през цялото това време аз бях тук. Далеч от тях. Ходех до БГ за по две седмици, убивах се от път, но не смятам, че им помогнах с нещо. Не бях до брат си когато си отиваше от този свят. Много е тежко. Родителите ми се опитват да не показват чувствата и емоциите си, за да не ме безпокоят, но мъката се чете в гласовете им. А аз съм много далеч макар, че знам колко съм им нужна.
Говорила съм с тях, имам подкрепата на съпруга ми, за да се преместят да живеят тук, но те категорично отказват. Идват, стоят месец - два и обратно в къщи. Не знам, какво ще правя когато единия остане сам?! Не ми се мисли даже. Разбирам как се чувстваш. Въпреки, че моите родители са заедно, след смъртта на брат ми изпитвам чувство на вина. Сякаш съм ги изоставила и не ме интересуват. Не е така, просто съм много далеч. Семейството ми е тук, живота, работата, приятелите...
С мъжа ми обмисляме да купим къща с гостна, която е отделена като самостоятелна малка къща до голямата къща. Така ще имат своята независимост и същевременно ще са у дома. Готова съм на всичко, но ТУК. Да се върна да живя в БГ - труден въпрос.
Благородно завиждам на вас момичета, които живеете в Европа.

# 2
  • Мнения: 2 093
 щастлива все едно че аз сьм го писала. Баща ми почина сьвсем внезапно, малко повече от година, беше шок за цялото ми семейство, най-тежкия ми момент от както сьм заминала тук. Случи ми се това което за всеки от нас е най-големия кошмар, да те сьбуди ранно телефона с такава ужасна вест. Не мисля че сьм го преживяла още, струва ми се толкова нереално, може би защото той така или иначе беше далече от мен. Тревожех се за майка ми, но тя е добре сега, тя е силен човек и можа да се сьвземе след загубата. Много е тьжно, нещо се пречупи в мен от тогава. Не зная кога идва този момент, когато при спомена за близьк човек, ти става мило и мислено се усмихваш на всички хубави моменти които сте имали. За сега такьв спомените за баща ми,  пораждат само  тьга и сьлзи, осьзнам колко много ми липсва, дори предпочитам да не мисля.
Един пьт бях при личнния си  лекар и и казах че баща ми е починал. Тя взе да ме разпитва как сьм и как се чуствам. Предполагам, че ако и бях казала че ми е много тежко, може би щеше да ме прати на кансалинг, но аз самата не бих се чустала добре да споделям нещо подобно с непознат, дори  и това да му е професията. Нито ще ми олекне, нито ще вьрне баща ми. Явно не се спрявам много добре.
Едно от нещата за които винаги ще сьжелявам е, че баща ми никога не можа да види от близо сина ми, да си играе с него, да го прегьрне. В нашето семейство сме все момичета, а той винаги искаше момче. Само мога да си представя какьв грижовен дядо щеше да е.

Последна редакция: чт, 10 юли 2008, 04:50 от Chrisimommy

# 3
  • Ispania
  • Мнения: 4 483
Аз загубих баба си март месец,както ве4е сьм казвала много пьти ,и аз си отидох с нея.....Половината от мен си отиде с нея Cry.Беше ме много страх за майка ми,заЩото майка ми ,само дето 4удо не направи за да даде и един ден пове4е на баба ми.Е,цяла година и даде.Но майка ми есилен 4овек Cry.не смея да я питам как е....как да е....МАЙКА и я няма.....няма я и моята баба.....Не исках да си ходя в Бг ,заЩото не мога да влезна в кьЩата и да не я видя,но трябва да ходя да си прибера отро4ето и Ще трябва да влезна в кьЩата..............

# 4
  • в сърцето на един мъж...
  • Мнения: 10 630
В началото на годината загубихме свекърва ми. Не бях в особено добри отношения с нея, но въпреки всичко ми е тъжно и зле. А най-зле се чувствам от факта, че бяхме далеч и закъсняхме с малко, за да види внука си. Винаги ме е било страх от телефон през нощта - обадиха се, че е зле и е в болница и час по-късно че е починала Sad Мъжа ми го прие много тежко. И се обвинява за това, че сме далеч и не сме могли да се сбогуваме с нея.
Не мисля, че можем адекватно да се справим с болката. Живеем с мисълта, че този човек е жив и ни чака, а когато се върнем, болката ни се връща с огромна сила. Трудно ни е да приемем, че си е тръгнал от нас, че никога няма да чуем отново гласа му, че няма да се радва на внуците си, че няма да ни прегърне отново, няма да се посмеем заедно на някоя глупост...
Не знам как се справя с такава болка и мъка...

# 5
  • до вятърните мелници
  • Мнения: 195
И аз преди малко повече от година загубих баща си, така внезапно, както някои от вас...

наистина чувството за вина е огромно... както виждам всички го изпитваме, щем или нещем...

най-ми е болно че не бях до него в последните му мигове да си взема прошка и сбогом...

после дълго време идваше в съня ми да ме успокоява... даже веднъж сънувах как ме среща на улицата и ми обяснява, че всъщност не е починал, а е минал в нелегалност, но да не се тревожа...

за цялото ни семейство бе голям шок разбира се... но несравнимо е положението на мама и баба, неговата майка...

малко след смъртта му взехме мама при нас за известно време, а после като се прибра и се наложи да търси работа и да гради живота си наново, тъй като последните години беше домакиня и денят и се въртеше около татко...

на баба и помогна много сестра ми, взе я при тях да и помага с гледането на племенничките ми...

с времето болката не намалява кой знае колко, но ние се учим да живеем с нея...

# 6
  • Мнения: 2 786
Като ви чета, момичета и познавам себе си и моята драма във всеки ваш пост Sad
Тъжна е темата, но според мен необходима.
Сигурна съм, че чувството на вина преследва всички ... особено тези, които не са могли да се сбогуват с починалите си близки.
Аз поне успях да се сбогувам, но не и брат ми, той беше в САЩ по това време и дори не знаеше, че баща ми е починал.
Баща ми така пожела на смъртния си одър.
Още ми спира сърцето, когато се сетя момента, в който го посрещнах на летището, един такъв засмян и щастлив, а аз се разкъсвах вътрешно да не заплача на момента, събирайки кураж да му кажа лошата вест и насилвайки себе си да се усмихна в отговор.
Дори свалих траурното шалче, за да не го види, а бяха минали само дни ...
За себе си осъзнах, че единствения начин да се справя с болката от загубата е да приема, че това е част от живота, че рано или късно щеше да се случи и че поне имах щастието да имам баща 27 години от моя живот и да имам 27 години спомени с него.
Някои хора и това нямат ...




vanhorne, много е болезнена загубата на брат ти, толкова тъжни хора е оставил след себе си. Мисля, че идеята за гостна е много добра, обсъди я с родителите си.Но не им се сърди, ако не искат да дойдат, може би просто искат да останат близо до брат ти.
Макар че ... на твое място и аз ще искам да прекарвам колкото мога повече време с тях, защото след такова събитие осъзнаваш, че никой не е вечен, че никой не е застрахован от внезапна загуба на близък и че никога няма да сме готови за това.

Chrisimommy, и братчето ми така казва, че му се струва нереално и не може да повярва, защото е бил на другия край на света, когато се е случило. Радвам се, че майка ти е силен човек и че се е "взела в ръце". Сигурна съм, че не иска да те тревожи излишно. А за консултация с психолог ... личното ми мнение е, че ще ти се отрази положително, но решението е твое. Аз самата уча психология и знам колко полезен може да бъде един разговор със специалист. Не, няма да върне баща ти, но да, може да ти олекне след това. И все пак, ти решаваш. В моя случай сама си правя психотерапията, иначе ще изпадна в дълбока депресия с ужасно дълбоко чувство за вина, а сега имам някакъв контрол върху двете. Казваш: "Само мога да си представя какьв грижовен дядо щеше да е." и направо уцели едно от болните ми места. Аз имам същия проблем, баща ми, лека му пръст, толкова често е говорил за внуците (които още са само план) и как ще ги води на разходки, ще си играе с тях, къса ми се сърцето направо  Cry Беше идеалния баща, любящ, грижовен, всеотдаен, щеше да е два пъти по-идеален дядо, но не би. За себе си съм решила, че моите деца ще знаят всичко за дядо си, какъв е бил, какво е направил, колко много ги е обичал макар и още неродени и ще го познават, макар и само по снимките му.

Val, спомням си като сподели за баба си Sad Разбирам колко много те е страх да си отидеш в България, защото дори и да успяваш сега някак да притъпиш болката от осъзнаването на ужасния факт за липсата на милото бабче, тази болка ще изригне с петорна сила, когато се прибереш. И аз съм точно по същия начин като се прибирам ... Влизам вкъщи, отварям вратата и нещо липсва. Една празнина, която никога няма да бъде запълнена.

Geia, най-доброто, което можеш да направиш, е да бъдеш до съпруга си и да го подкрепяш. Няма да компенсираш липсата на майка му, но ще му дадеш опора и утеха, а това е безценно в такива моменти. Хора, които за загубили близки роднини преди много години са ми казвали: "Ще мине някоя и друга година и болката ще утихне, ще те грабне водовъртежа на живота ти и дори няма да имаш време да страдаш." Ще видим дали са били прави.

Джорди, и ти си права, че се учим да живеем с болката. Надявам се майка ти и баба ти да са добре. И аз съм сънувала баща ми. Казваше ми, че е добре, че е щастлив и че не иска да страдаме повече. Майка ми също го е сънувала много пъти, дори ми е разказвала чудни сънища и мисля, че и те й помагат.

# 7
  • Мнения: 1 545
Разплакахте ме.
И аз загубих баща си преди година. Не беше внезапно, очакваше се рано или късно. Те с майка ми много често прекарваха по около 3 месеца у нас през последните 5 години, баща ми направи страшно много в тази къща. Последно си тръгнаха от тук през май, и през юни сестра ми се обади, че е в болницата. Веднага заминах, а на другия ден - мъжо и детето. Видяхме го там, за последно. И торта му занесохме за рожденния ден..... После си тръгнахме, нямаше как да стоим и да чакаме неизбежното. След няколко дни ни се обадиха, че е починал. Не бях на погребението, но по-важното беше, че го видях преди това. А болката става все по-силна и по-силна с времето, човек после осъзнава загубата...... Сега няма да види второто ми дете, а големия вече не го помни почти.....
Майка продължава често да ни гостува и мисля, че това й помага. Тук е с малкото внуче, а в София - при нея живеят сестра ми и племенника ми, така че не е сама. Много е трудно....

# 8
  • Мнения: 7 605
Една голяяяяма прегръдка zа вси4ки вас  Hug   Hug  Hug Знам колко е трудно, zагубих майка си преди 22 години, няма лек  Sad

# 9
  • Мнения: 5 710
Зависи. Аз имам много силна майка, която не оставиха за миг  сама дядо ми,  брат ми, леля ми , приятелите и роднините ни. Да си призная, аз бях в такъв шок от загубата на баща ми, че нищо не помня от първите месеци. Смъртта му съвпадна с преместването ми в новата страна,сватбата ни беше няколко дни след като той почина. Не помня нищо, нищо нито от сватбата си, нито от тези дни...Изобщо не си спомням какво съм мислила за мама, това са само някакви емоции, които съм чувствала, не мисли.
После след 3 месеца тя дойде и мисля, че от тогава започна да се възстановява. Не ми се пише повече..

Последна редакция: чт, 10 юли 2008, 18:55 от 10¢'s caffè&lounge

# 10
  • Мнения: 1 169
Нека ви кажа още едно нещо, което е като въглен в сърцето ми.
Брат ми се разболя от рак Август 2007. Септември аз се прибрах в БГ, за да прекарам известно време с него. Тук проучих и прочетох всичко за всички нови методи за "лечение" (в неговият случай невъзможно) и облекчение. Знаех, че е в 4-ти стадий (един преди последния), знаех, че неговия тип е най- агресивния и бързо-развиващия се рак. Знаех, но се надявах и вярвах.
Отидох да говоря с лекуващата го лекарка (разбира се подплатена с зелени банкноти). Брат ми дойде с мен, но каза "Сестра ми ти иди сама аз ще те чакам навън". След като говорих с нея и потвърдих всичко, което бях прочела, стомаха ми се сви и сякаш цялата болница беше на раменете ми. Ами сега аз трябваше да събера цяла сила на този свят и да изляза на вън усмихната...Братчето ми ме чакаше отвън с надежда. Ох момичета само ако знаете ТЕЗИ ОЧИ, които ме чакаха питащи: "Нали ще се оправя". Да аз я събрах тази сила и казах "О брат ми няма страшно, ще се борим" той се обърна и ме прегърна силно, вдигна във въздуха и каза "Ох мила сестричке как ще ти се отблагодаря"... не мога повече ще пиша по- късно пак...

# 11
  • Мнения: 7 914
тежко, много тежко... но времето лекува ...но опредено не всичко

за месец и половина загубих татко внезапно и мама се разболя сериозно... стоях 3-4 месеца в БГ да гледам мама след тежка операция... най тежкия период в живота ми... когато се прибрах беше ужасно! чувствах се толкова необходима в БГ и толкова непотребна където се намирах 2000километрова дистанция.
благодаря на силната си майчица, че не прояви ( поне пред мен ) слабост и ми даваши сили да не взема грешно решение....

сега всичко е различно, пак си остават тревогите, но вече зная, че майка ми се оправя сама доколкото може и не я мисля с онази непоносима болка и безсилие (на моменти) както преди.
тежи ми разбира се, че нямаме никакви роднини освен баба ми( майката на майка ми), а тя дори живее на село ... и съм безкрайно благодарна на жената, която избрах да ми е кръсница и която винаги поема грижата за майка ми, когато има нужда

щастлива
много тежка тема.... Cry

брат ти е около майка ви... и е опора Hug


аз каня майка ми винаги за Коледа и Нова година... а сега и винаги ще идва за Рождения ден на Ерик, ще се опитам доколкото мога да ходя септември и така някакси е по лесно Peace

# 12
  • Мнения: 2 786
10¢'s caffè&lounge, много добре знам с какво свито сърце си се качила на самолета дни след смъртта на баща ти, аз преживях абсолютно същото.
Но за сватбата ... това вече си е вповече.
Първите дни аз бях в пълна апатия, почти два месеца бях така, нищо не ми се правеше, за нищо не ми се говореше ...
Прекрасно е, че майка ти има роднини, които да се грижат за нея, моята не може да се похвали със същото ... само брат ми, който учи в друг град.

vanhorne, и теб прекрасно те разбирам ... да се усмихнеш, когато сълзите напират и да вдъхнеш надежда на обречения  Sad
И аз усетих тежестта на цялата болница върху раменете ми, когато лекуващата лекарка ми каза да се подготвяме за най-страшното скоро.

Звездичка ... и нашето продължи месец и половина ... много, много мъчителни месец и половина (толкова се надявахме да дочака брат ми да се върне, но ...).
Аз също мислех да отложа заминаването за по-късен етап, тъй като в един момент май всички знаехме, че положението е безнадеждно, но баща ми, милия, беше категоричен, че трябва да замина и да бъда щастлива!
Много, много е важно да има някой, който да подкрепя нашите близки, които са останали сами.

Момичета, толкова се радвам, че споделяте тези съкровени неща за себе си .. Иска ми се да прегърна всички от вас  Hug

# 13
  • Мнения: 2 804
Плача и пиша , но това е всеки път като се сетя за майка /Мир на духа и /. А това е всеки божи ден от две години и  2 месеца близо .
Няма ден в който да не съм я мислила и да не съм отронила сълза .
Отиде си без да ми каже нищо , сестра ми трябваше да отиде при нея на свиждане и докато говорих с нея да ми се обади като пристигне в болницата и затворя . Телефона ми звъни и новината направо ме свали на земята , помня само , че исках да потъна в земята исках да съм с нея , а най тежкото беше , че малко преди това бях родила втората си дъщеря и я кърмех .
Детето спря да яде , явно от стреса и кърмата ми не ставаше вече за ядене .
У дома пристигнаха всичките ни познати и роднини с идеята да ме накарат да отида до БГ , свекърва ми ми се обажда и плака с мен и ме увещава да се прибера , и какво щях да променя ?!?
Нима щеше да ме види или да ми каже нещо , нима щеше да ме прегърне или погали !
Не отидох да я видя докато беше жива  все имах уважителни причини и това не мога да го преглътна .
Сега татко живее със сестра ми , но и тя скоро мисли да се мести .
Така , че наистина не е лесно , но такъв е живота и такава ми е орисията .

# 14
  • Мнения: 393
Татко  почина преди година и половина... Sad. Толкова бяхме говорили да ни дойде на гости, да види внуците си и най-вече малкия, който познава само от снимки... Но не стана. Единствено с най-голямата се видя няколко месеца преди да почина.... Последният месец занех, че дните му са преброени, изтръпвах при всяко обаждане от България. Ден преди да почине му се обадих, говорехме доста. След това брат ми ми каза, че не е помнел за разговра ни и брат ми ми звънна да се чуем пак.... Следващото обаждане беше през ноща, като видях номера-знаех за какво е. Последното желание на баща ми (а и на моето семейство) е било - да не тръгвам за България. Много ми беше тежко, въпреки че психически бях подготвена. Щерка ми го преживя по-тежко. Тя се прибира в България две поредни години и всяка от тях се сбогуваше със скъп човек. Първо почина бившият бившият ми свекър, на следващата година баща ми.....Казва ми "мамо, всеки път когато се върна в БГ се виждам за последно с някого. Вече ме е страх да се прибирам". Донякъде е права- бившата ми свекърва е на 70 год, майка ми е на 72, лелите и са и те около тази възраст.......

Общи условия

Активация на акаунт