Мили осиновени деца! Чета форумите, които ви интересуват и мисля за вас- затова колко ви е трудно понякога да намерите мястото си и да се приемете като пълноценни хора. Страшно е човек да бъде изоставен, а това е много често срещано състояние за повечето от нас - осиновени или не, възрастни или деца. Постоянно някой ни изоставя, но и ние често го правим. Въпреки това, ние продължаваме и слава Богу оцеляваме. Ние сме аутсайдери - осиновени, осиновители, стари моми и ергени, хомосексуалисти, инвалиди, инакомислещи, свободни и самотни хора. И кой ни дава това определение? - така нареченото общество но и често ние самите. Но какво удоволствие е да сме такива! Аз съм такава и никога не бих желала да се променя.
Аз съм осиновителка, въпреки че съм пълноценна майка на дъщеря си. Аз не съм виновна за това, нито пък тя. Просто стечение на обстоятелствата. Не мисля че и тази, която я е родила е виновна - тя също е жертва на обстоятелствата. Ние сами правим своя избор като възрастни - да обичаме и да мразим, да бягаме от отговорност или да я поемем. Когато сме малки някой решава вместо нас, а ние можем само да се надяваме че той е взел правилния избор.
Вие сте осиновени и нямате никаква вина. Искрено се надявам да сте толкова силно обичани, колкото е моето дете. Питала съм се дали щеше да бъде по щастливо с биологичните си родители? Това никога няма да го знае никой от нас.
В случая решението за нейното бъдеще сме взели двамата с баща и. Когато стане зрял човек решенията ще взема тя и ще има избор - да е щастлива или нещастна. И съм абсолютно убедена, че я чака щастие.
Не се затваряйте в собствените си съмнения - защо съм изоставен, кои са родителите ми, щях ли да съм по-щастлив, страдали ли са за мен.........? Няма значение, защото вие сте в друг етап от живота се и сте господари на себе си и на чувствата си. Вземете най-доброто от живота си и обичайте, защото страховете и съмненията изяждат отвътре.
Аз съм осиновителка, въпреки че съм пълноценна майка на дъщеря си. Аз не съм виновна за това, нито пък тя. Просто стечение на обстоятелствата. Не мисля че и тази, която я е родила е виновна - тя също е жертва на обстоятелствата. Ние сами правим своя избор като възрастни - да обичаме и да мразим, да бягаме от отговорност или да я поемем. Когато сме малки някой решава вместо нас, а ние можем само да се надяваме че той е взел правилния избор.
Вие сте осиновени и нямате никаква вина. Искрено се надявам да сте толкова силно обичани, колкото е моето дете. Питала съм се дали щеше да бъде по щастливо с биологичните си родители? Това никога няма да го знае никой от нас.
В случая решението за нейното бъдеще сме взели двамата с баща и. Когато стане зрял човек решенията ще взема тя и ще има избор - да е щастлива или нещастна. И съм абсолютно убедена, че я чака щастие.
Не се затваряйте в собствените си съмнения - защо съм изоставен, кои са родителите ми, щях ли да съм по-щастлив, страдали ли са за мен.........? Няма значение, защото вие сте в друг етап от живота се и сте господари на себе си и на чувствата си. Вземете най-доброто от живота си и обичайте, защото страховете и съмненията изяждат отвътре.
