Сигурно ще ви се стори скандална моята изповед, но отчаяно искам да разбера дали само аз се чувствам така...
И така, преди почти 10 месеца на бял свят се появи моето бебче. Забременях от първия път, въпреки че имах поликистозни яйчници и се бях подготвила за дълъг процес на бебеправене, т.е. бебчето беше планирано.
Още през бременността ме спохождаха не дотам майчински мисли, самочувствието ми беше на нула, заради корема и натрупаните килограми, които обективно погледнато не бяха много /13-14кг./, постоянно ревнувах мъжа ми и др.
След раждането обаче нещата се влошиха още. Слава Богу, детенцето ми е здраво, но аз се чувствам пълна развалина. Започнаха да ме спохождат здравословни проблеми - болки в ставите, незадържане на урина, поради смъкнато влагалище, косопад, засилено окосмяване. Чувствам се безвъзвратно променена както външно, така и вътрешно. За секса изобщо не ми се говори - осмелих се чак на 6-я месец и не усещах нищо, направо ми се плачеше, не от болка, а от това, че вече никога няма да е същото. Нямам и желание за секс, а когато го правим се чувствам почти изнасилена. Не знам докога ще ме търпи мъжът ми...
Най-лошото в цялата картинка обаче е емоционално-психическото ми състояние. Вместо да се радвам на детето си, аз съм нонстоп изнервена, крещя му за щяло и нещяло, дори го обиждам, случи се веднъж и да го плесна /а то е само едно бебе, осъзнавам/. На моменти се усещам, че си мисля, че го мразя и искам да го няма, за да може всичко да си е както преди. Мразя да съм оцапана с пюрета, недоспала, изцеждана като крава, да нямам време да се епилирам или изкъпя. Чувствам се непълноценна откъдето и да го погледна, а ми внушават, че трябва да преливам от щастие задето не работя и имам съпруг и дете. Имам чувството, че затъпявам, че мъжът ми ще ме изостави, защото изглеждам и най-вече се чувствам зле. Трябва ми само мъжът ми да спомене името на някоя друга жена, за да започна да го разпитвам, да се сърдя и плача от ревност...
Ами, в общи линии това е. Иначе имам много добър съпруг, здраво дете, не съм грозна, имам покрив над главата си и не страдам от недоимък. Просто всичко се появи в главата ми след пустото раждане. И не ми казвайте, че е от хормоните - вече 10 месеца е така и не смятам, че едни хормони могат да ме направят злобна и агресивна - такава никога не съм била преди.
Извинявам се за дългия пост и ако обидя някого с това излияние, но чувствам, че не мога да се справя и от месец на месец става по-зле.
Още не искам да започвам работа, защото няма на кого да оставя детето - все пак ми е останало някакво чувство за отговорност...