Интересно ще ми е да споделите, как определяте културата на общуване, с която сте закърмени в БГ и тази, с която се сблъскахте след като се преместихте в чужбина ? Срещахте ли трудности от тази гледна точка при адаптацията си в друга държава?
Умеете ли да общувате с хора в неравностойно положение например и какво за вас е общуването с тях? Да ги възприемате като нормални, да сте обидно внимателни, да се правите, че не ги забелязвате..или? Как възпитавате децата си в това отношение?
Споделете моля, без да изпадаме в многословие за това колко толерантни сме българите, а практически ситуации, с които сте се сблъскали.
Аз например не мисля, че в България съм получила възпитание въобще в такъв аспект. Може да е грешка на родителите ми, може да е на средата, в която съм била, не знам. Не укорявам, старая се да се поправя.
Като говоря за култура на общуване имам предвид не празните приказки как всички сме равни и как не забелязваме физически, психически недъзи, как не сме предубедени към раса, сексуална и религиозна принадлежност.
Всички приказки за толерантност се изпаряват през прозореца когато се сблъскаме с проблема индивидуално.
Колко пъти сте чували- нямам нищо против гейовете, само моите деца да не са?
Колко пъти сте извръщали глава пред нелицеприятен белег или малформация у индивид който ви подминава, мислейки си, че " не-зяпайки" го ще "му помогнете да не се притеснява" от ситуацията ,в която е, без да си давате сметка, че незабелязвайки белега, не забелязвате и човека, на който понякога му се иска да изкрещи в лицето ви- Аз съм тук! Не моят белег, не твоето безразличие, АЗ!
Как отговорихте на детето си, което ви пита пред дете, което е в инвалидна количка " Мамо, а той/тя винаги ли ще стои в тази количка?"?
Ако разберете, че ваше близко дете е сексуално малтретирано, променя ли се поведението ви спрямо него?
А как се променя отношението ви към физически малтретирана жена, която продължава да живее с мъчителя си?
Аз установих, че колкото и да съм толерантна на приказки, с цялото си добро намерение и внимание към детайла просто се престаравам и се страхувам, че по този начин пак не нацелвам златната среда в културата на общуване. Бих искала в такива ситуации да предложа комфорт и спокойствие на този, срещу мен, но просто не зная как.
Имам много пресен случай, който не искам да коментирам в детайли, с едно момиченце и едно момченце, които при всичкото ми желание да ги накарам да се чувстват комфортно, осъзнах, че сякаш се опитвам да компенсирам това, което им се е случило и в един момент се притесних дали това прави впечатление на останалите деца.
Защо деля на чужбина и БГ въпроса си? Защото аз лично в БГ не съм се сблъсквала с толкова хора в неравностойно положение, както тук. Не защото ги няма, а просто защото са скрити, а дори и тези, които съм виждала са били тотално игнорирани от останалите или пък ако са били удостоявани с внимание то е било по-скоро покровителствено-снизходително, отколкото съпричастно.
Къде е границата между съпричастност, съчувствие и снизходителност?
Споделете вие как реагирате?
Умеете ли да общувате с хора в неравностойно положение например и какво за вас е общуването с тях? Да ги възприемате като нормални, да сте обидно внимателни, да се правите, че не ги забелязвате..или? Как възпитавате децата си в това отношение?
Споделете моля, без да изпадаме в многословие за това колко толерантни сме българите, а практически ситуации, с които сте се сблъскали.
Аз например не мисля, че в България съм получила възпитание въобще в такъв аспект. Може да е грешка на родителите ми, може да е на средата, в която съм била, не знам. Не укорявам, старая се да се поправя.
Като говоря за култура на общуване имам предвид не празните приказки как всички сме равни и как не забелязваме физически, психически недъзи, как не сме предубедени към раса, сексуална и религиозна принадлежност.
Всички приказки за толерантност се изпаряват през прозореца когато се сблъскаме с проблема индивидуално.
Колко пъти сте чували- нямам нищо против гейовете, само моите деца да не са?
Колко пъти сте извръщали глава пред нелицеприятен белег или малформация у индивид който ви подминава, мислейки си, че " не-зяпайки" го ще "му помогнете да не се притеснява" от ситуацията ,в която е, без да си давате сметка, че незабелязвайки белега, не забелязвате и човека, на който понякога му се иска да изкрещи в лицето ви- Аз съм тук! Не моят белег, не твоето безразличие, АЗ!
Как отговорихте на детето си, което ви пита пред дете, което е в инвалидна количка " Мамо, а той/тя винаги ли ще стои в тази количка?"?
Ако разберете, че ваше близко дете е сексуално малтретирано, променя ли се поведението ви спрямо него?
А как се променя отношението ви към физически малтретирана жена, която продължава да живее с мъчителя си?
Аз установих, че колкото и да съм толерантна на приказки, с цялото си добро намерение и внимание към детайла просто се престаравам и се страхувам, че по този начин пак не нацелвам златната среда в културата на общуване. Бих искала в такива ситуации да предложа комфорт и спокойствие на този, срещу мен, но просто не зная как.
Имам много пресен случай, който не искам да коментирам в детайли, с едно момиченце и едно момченце, които при всичкото ми желание да ги накарам да се чувстват комфортно, осъзнах, че сякаш се опитвам да компенсирам това, което им се е случило и в един момент се притесних дали това прави впечатление на останалите деца.
Защо деля на чужбина и БГ въпроса си? Защото аз лично в БГ не съм се сблъсквала с толкова хора в неравностойно положение, както тук. Не защото ги няма, а просто защото са скрити, а дори и тези, които съм виждала са били тотално игнорирани от останалите или пък ако са били удостоявани с внимание то е било по-скоро покровителствено-снизходително, отколкото съпричастно.
Къде е границата между съпричастност, съчувствие и снизходителност?
Споделете вие как реагирате?
)
И аз мисля така. Разбира се, изключения винаги има! 
. ама дай да не говорим за напастта, наре4ена "политик" в Италия 