Пиша тук защото имам нужда да споделя, обменя опит и потърся съвет!
Ситуацията е следната - С моя мъж сме заедно от 7 години. Много си го обичам и ми е мил, и ми е най-добрия приятел. Имаме и 2 прекрасни деца!
Обаче - през последната 1 година, забелязвам как той става все по мързелив и поема все по малко отговорности и инициативи у дома, около децата, в личните неща. Докарали сме я дотам че дори не си навива часовника да стане за работа сутрин и разчита на мен да го ръчкам по 30-40 минути да стане, въпреки че аз няма нужда да ставам толкова рано. Да не говорим за помощ в домакинството, отглеждане на децата, сметки и всякакви други неща за вършене. Дори и в отношението си към мен няма много близост и ентусиазъм. (казва ми че ме обича, ама до там).Ако аз имам нужда от почивка и помощ трябва постоянно да си я прося. През почивните дни и след работа най обича и предимно седи пред телевизора или компютъра. Ако аз не поема инициативата да направим нещо,да отидем някъде, не се сеща сам. С децата дори не се хваща да си поиграе....че и ги навиква като не е на кеф.
Говорили сме много пъти по въпроса, и той осъзнава грешките си и казва че разбира и иска да промени нещата. И дотук, ентусиазма отстъпва място на правенето на нищо и вземането на каквито и да било решения и действия! За всичко и винаги има някакво банално извинение.
Аз вече не издържам психичски, физически и емоционално! Нямам изобщо време и сили за себе си и затова което аз искам да правя. Не съм щастлива и със живуркането ни като семейството и с това че според мен той деградира интелктуално. Чувствам, че понеже всичко е на мойта глава и отговорност аз губя самоличноста си. Прекарвам дните и част от нощите си в постоянен опит да задоволя нуждите на децата и неговите. (защото ако играчките са разпиляни и децата играят той мърмори че било разхвърляно и го прави така че аз да зарежа това което правя и да отида да прибирам играчки, иначе им разваля на децата играта).
Ако ли реша и правя нещо за себе си - ми го изкарва едва ли не през носа със това какво да направя за му е по лесно на него докато ме няма, и като се прибера у дома пак е паднала бомба.
Искам и се опитвам да му помогна да се промени, защото го обичам, знам че може и по друг начин да живее и защото ми е тъжно да го гледам как деградира и бездейства. Не мисля че е много добър пример за децата.
Искам да вървим напред и да израстваме заедно..... а той май не иска!
А пък аз се уморих да се опитвам и незнам накъде да се обърна и какво да правя?
Споделете и вие! Дайте ми съвет моля!
Ситуацията е следната - С моя мъж сме заедно от 7 години. Много си го обичам и ми е мил, и ми е най-добрия приятел. Имаме и 2 прекрасни деца!
Обаче - през последната 1 година, забелязвам как той става все по мързелив и поема все по малко отговорности и инициативи у дома, около децата, в личните неща. Докарали сме я дотам че дори не си навива часовника да стане за работа сутрин и разчита на мен да го ръчкам по 30-40 минути да стане, въпреки че аз няма нужда да ставам толкова рано. Да не говорим за помощ в домакинството, отглеждане на децата, сметки и всякакви други неща за вършене. Дори и в отношението си към мен няма много близост и ентусиазъм. (казва ми че ме обича, ама до там).Ако аз имам нужда от почивка и помощ трябва постоянно да си я прося. През почивните дни и след работа най обича и предимно седи пред телевизора или компютъра. Ако аз не поема инициативата да направим нещо,да отидем някъде, не се сеща сам. С децата дори не се хваща да си поиграе....че и ги навиква като не е на кеф.
Говорили сме много пъти по въпроса, и той осъзнава грешките си и казва че разбира и иска да промени нещата. И дотук, ентусиазма отстъпва място на правенето на нищо и вземането на каквито и да било решения и действия! За всичко и винаги има някакво банално извинение.
Аз вече не издържам психичски, физически и емоционално! Нямам изобщо време и сили за себе си и затова което аз искам да правя. Не съм щастлива и със живуркането ни като семейството и с това че според мен той деградира интелктуално. Чувствам, че понеже всичко е на мойта глава и отговорност аз губя самоличноста си. Прекарвам дните и част от нощите си в постоянен опит да задоволя нуждите на децата и неговите. (защото ако играчките са разпиляни и децата играят той мърмори че било разхвърляно и го прави така че аз да зарежа това което правя и да отида да прибирам играчки, иначе им разваля на децата играта).
Ако ли реша и правя нещо за себе си - ми го изкарва едва ли не през носа със това какво да направя за му е по лесно на него докато ме няма, и като се прибера у дома пак е паднала бомба.
Искам и се опитвам да му помогна да се промени, защото го обичам, знам че може и по друг начин да живее и защото ми е тъжно да го гледам как деградира и бездейства. Не мисля че е много добър пример за децата.
Искам да вървим напред и да израстваме заедно..... а той май не иска!
А пък аз се уморих да се опитвам и незнам накъде да се обърна и какво да правя?
Споделете и вие! Дайте ми съвет моля!
Какво им става?
Аз в скоро време ще направя ето това 
или 
Само пред РС-то кисне и за нищо не се сеща сам да помогне. Със скандал постигам ефект, но временен 
) щяхме да сме си къде по-рахат. Ама не - ние трябва да се докажем на всички колко сме перфектни и многостранно развити личности, така че - сами сме си виновни. 
. 
