Това, което прочетох в постинга “Преживяно”, написан от Ири, ме трогна. Не просто разчувства, а трогна до сълзи.
Дълго мислих какво да кажа. Попаднах в омагьосан кръг, в който ме завладяха много силни чувствата. Уви, толкова противоречиви и единоборещи се. Вероятно фактът, че едва от десет дни съм за постоянно извън страната си, направи усещанията ми толкова полярни. От една страна вече започвам да изпитвам лишенията, на които съм подложена и недостатъците в чуждата държава, носталгията, самотата. От друга страна обаче не е минало толкова време, че да забравя това, с което не можах да се примиря и да приема в родната България.
България, такава, каквато е в момента. България, такава, каквато я видях за последните три години и половина. Години, в които излязох, бях и живях “на улицата и в градинката”, сред хората, през деня. Не просто: от колата – в офиса – общуване с определен кръг от хора – от офиса – в колата, както преди. Живях изцяло в позицията на майка, на домакиня, на възрастен човек, който напълно е отдаден на отглеждането на бъдещото поколение на тази страна. Няколко години, в които пред очите ми рухна представата за пословичните положителни качества на българина.
И какво видях? Мъчно ми е да го изкажа, но ще опитам. Видях отрицание, забрани, ограничения, агресия. Видях груби, неучтиви и арогантни хора, които вечно се оплакват и самосъжаляват. Видях непрестанно ограничавани, мъмрени, наказвани и удряни деца от невръстна възраст – “Не”, “Не може”, “Недей”, “Не пипай”, “Не се цапай”, “Не тичай”! Слушах стационарните подвиквания на майки, баби и гледачки по същите тези деца, докато през това време, заседнали на пейката, въпросните “загрижени” дами богато и безразборно даряваха околното пространство с шлюпки от семки, фасове и клюки. Живях в електронна игра, в която всеки шофьор прегазил някого на пешеходна пътека, светофар или просто ей така, печели бонус. Бонусът е двоен, ако попадението е дете, майка с дете, бременна, възрастен човек или инвалид. Простете, последното не се среща по българските улици, защото няма никакви шансове да се придвижи, където и да било със специализираното си устройство. Търпях всякакъв вид нарушаване на личното пространство; разбрах, че в нашето общество даже няма определение за това. Дълго време прибирах полепналата по бебешките дрешки мръсотия от изтупаните килими на чистофайницата от горния етаж. Сблъсках се с невероятно невежество и изумителен страх от каквото и да било образоване и разширяване на светогледа. Срещнах неграмотността, изгубих българския език.
Дали това се е получило така през последните петнайсет, предхождащите ги четирсет и пет или петстотин години, или винаги си е било, скрито зад маската на пословиците? Не знам. По-знаещо ще се изкаже някой социолог, антрополог, културолог. Това е, което аз видях.
Може би затова се разплаках, когато прочетох преживяването на онази дама. Защото ми заприлича на една красива илюзия, останала в съзнанието на единични хора. Защото моето преживяване е толкова различно.
Дълго мислих какво да кажа. Попаднах в омагьосан кръг, в който ме завладяха много силни чувствата. Уви, толкова противоречиви и единоборещи се. Вероятно фактът, че едва от десет дни съм за постоянно извън страната си, направи усещанията ми толкова полярни. От една страна вече започвам да изпитвам лишенията, на които съм подложена и недостатъците в чуждата държава, носталгията, самотата. От друга страна обаче не е минало толкова време, че да забравя това, с което не можах да се примиря и да приема в родната България.
България, такава, каквато е в момента. България, такава, каквато я видях за последните три години и половина. Години, в които излязох, бях и живях “на улицата и в градинката”, сред хората, през деня. Не просто: от колата – в офиса – общуване с определен кръг от хора – от офиса – в колата, както преди. Живях изцяло в позицията на майка, на домакиня, на възрастен човек, който напълно е отдаден на отглеждането на бъдещото поколение на тази страна. Няколко години, в които пред очите ми рухна представата за пословичните положителни качества на българина.
И какво видях? Мъчно ми е да го изкажа, но ще опитам. Видях отрицание, забрани, ограничения, агресия. Видях груби, неучтиви и арогантни хора, които вечно се оплакват и самосъжаляват. Видях непрестанно ограничавани, мъмрени, наказвани и удряни деца от невръстна възраст – “Не”, “Не може”, “Недей”, “Не пипай”, “Не се цапай”, “Не тичай”! Слушах стационарните подвиквания на майки, баби и гледачки по същите тези деца, докато през това време, заседнали на пейката, въпросните “загрижени” дами богато и безразборно даряваха околното пространство с шлюпки от семки, фасове и клюки. Живях в електронна игра, в която всеки шофьор прегазил някого на пешеходна пътека, светофар или просто ей така, печели бонус. Бонусът е двоен, ако попадението е дете, майка с дете, бременна, възрастен човек или инвалид. Простете, последното не се среща по българските улици, защото няма никакви шансове да се придвижи, където и да било със специализираното си устройство. Търпях всякакъв вид нарушаване на личното пространство; разбрах, че в нашето общество даже няма определение за това. Дълго време прибирах полепналата по бебешките дрешки мръсотия от изтупаните килими на чистофайницата от горния етаж. Сблъсках се с невероятно невежество и изумителен страх от каквото и да било образоване и разширяване на светогледа. Срещнах неграмотността, изгубих българския език.
Дали това се е получило така през последните петнайсет, предхождащите ги четирсет и пет или петстотин години, или винаги си е било, скрито зад маската на пословиците? Не знам. По-знаещо ще се изкаже някой социолог, антрополог, културолог. Това е, което аз видях.
Може би затова се разплаках, когато прочетох преживяването на онази дама. Защото ми заприлича на една красива илюзия, останала в съзнанието на единични хора. Защото моето преживяване е толкова различно.
и жена му пък дето мрази деца!
Demetra напълно съм съгласна с твоето мнение 
и скопен...