Отдавна не съм влизала тук и за съжаление, забелязвам, че се умножаваме За мен : девойката пораства... вече е на 7 ...изгради се като разумно дете и надрастна годините си (не, че имаше друг избор - нямаше) минахме истеричния първи клас... и вече сме на път към втори.. Минахме през перипетите поставени от близки и роднини и продължаваме...Сиреч, вървим по пътя двечки и нищо ново... На пръв поглед всичко е ок ... имам работа и колеги, които проявяват разбиране... имам възможност да водя детето на работа с мен през ваканциите, защото няма кой да го гледа...дохода ми е ...да речем среден за страната (не че стига - не стига, но тегля кредити, за да отглеждам това дете) … в общи линии се справям - до колко добре – времето ще покаже. И забързана в това ежедневие не забелязах, кога останах съвсем сама с детето... И малкото приятели, които бяха останали след раждането на малката, се оказаха вече само познати. Забелязах го преди година ... И започнах да търся причината в себе си – дали пък не съм досадна с моите си проблеми, дали пък не прекалявам – всеки си има негови грижи, дали пък не съм прекалено изнервена на моменти, дали пък не очаквам прекалено много от хората, дали пък не съм станала асоциална... Отговорът дойде преди месец при мен... осъзнах го едва днес... Имам две приятелки – сестри. Приятелки от преди 15 години. Вече са семейни и двете... имат деца. Едната живее в САЩ и се виждаме веднъж в годината, когато си идва в България за лятото. Та, тези две дами проявиха интерес към хотела в който ходя лятото на море Разбира се обещах да пратя линк и съвсем непринудено предложих следващото лято да спретнем заедно почивката. Всички сме с деца ... тъкмо ще се забавляват. Получих отговор „Ами ние ще си ходим с мъжете !” Не съм и очаквала да тръгнат без мъжете си... Друга приятелка – с пораснало дете... вече свободна, разведена... оплаква ми се, че няма резервация и нищо планирано за това лято...Предлагам, ако иска да дойде с мен и детето... получавам отговор „С Вас не ми е интересно... аз искам забавления, купони... Потърсете си себеподобна компания.” На същата тази приятелка, вчера и предлагам за септемврийските празинци да отидем някъде на близо... Сърбия, Румъния... или нещо такова... Нали ги знаете онези тридневните екскурзии, които ги организират почти всички туроператорски фирим... Искам да отида някъде без детето – от 8 години не съм го правила. Мисля да наема детегледачка за 3 дни... няма значение колко ще ми струва... просто искам да се почувствам малко свободна... да отделя 3 дни само за себе си... искам и аз да се забавлявам... Разбира се получих отказ и съвет да потърся друга дружка. Заболя ме, защото това са хора за които аз винаги съм насреща... за всичко... стига да мога да помогна – приятелки съвет, време ... всичко. Заболя ме. И от вчера отново търся причината в себе си... Докато в един момент друга мисъл ме зашлеви през лицето ... наистина ли обществото приема самотното родителство ? Всъщност да - приема го, но дали не го приема лицемерно... Когато си сама с дете, семейните ти приятелки започват да пазят мъжете си от теб, а повярвайте ми – не съм дала никакъв повод за притеснение от тяхна страна. А за несемейните си скучна и с проблеми различни от техните... Но иначе получавам възхищението на обществото... и потупване по рамото за силата и куража да отглеждам сама дете... Само аз ли се сблъсквам с това или самотните майки все още сме странна порода... ?!
Изплаках се пред Вас, пред себеподобни, скрита зад ника... сигурно, защото не искам да показвам слабост ... Може и да ме ошамарите... нямаме право на хленчене и мрънкане – трябва да сме силни и да се борим – за децата... Но давайте ... приемам и съвет за консултация с психиатър ...