Една грешка на осиновителите

Осиновяването не може да бъде първична рана, защото раната е била нанесена преди то самото да се случи... Първичната рана е ИЗОСТАВЯНЕТО, раздялата с биологичната майка, а не осиновяването.

С всичко друго, казано от Дарена, съм абсолютно съгласна. Най-доброто, което бихме могли да направим за децата, е да се справим със собствените си страхове и комплекси - от една страна, за да не ги проектираме върху децата си и от друга, за да научим самите тях как успешно да се справят с предизвикателствата в живота си. Всяко дете има нужда освен от нежна, всеотдайна, обичаща майка - от майка, която се чувства пълноценна, вярва в себе си, в собствените си сили, вярва в доброто и любовта. Защото именно ние майките учим децата си на любов и доброта, чрез нашата любов ние ги учим как да обичат самите себе си...

Подкрепям твоите разсъждения!Аз неведнъж съм писала,че у дома и с приятели се говори свободно по темата,Ваня гледа редовно предаванията по телевизията за домовете,последното беше в неделя по канал 1 сутринта,за нея нещата са съвсем нормални!Вижда,че наши познати бездетни дълги години си осиновяват,други пък с деца -пак си осиновяват,на 11 май е делото на наша позната за да си вземе дъщеричката от Варна,Ваня вижда че коментираме,обясняваме,вълнуваме се заедно с майката.Знае,че имаме желание да станем приемно семейство и да приемем едно детенце още,че това да отгледаш някого и да му дадеш обич ,топлина и старт в живота е много важно!Вижда как живеят и разсъждават изоставените деца,прави си нейните сравнения и сама си стига до изводите!Трябва да се говори за осиновяването в семейството небива това да е тема табу

И аз ще напиша нещо, въпреки, че не съм на тази "вълна" все още. Но си мисля много по темата, много.

Мисля, че на теория е едно, а в живота е друго... Мисля си сега и се навивам, как ще кажа, какво ще направя, но знам ли

В старанието си да бъдем добри родители, защото това сме мечтали, като че ли слагаме знак за равенство между добър родител и идеален човек. И всичко това - за да защитим, да подкрепим, да възпитаме, да дадем най-доброто. А ние сме хора - със своите слабости и грешки.

Уязвими сме - така е, и как да предпазим децата си от тази уязвимост, като и ние самите нямаме готов отговор.

Истина е darena , децата интуитивно усещат, че тази тема е болезнена,че там е слабото място.

И колкото и да се предпазваме взаимно, убедена съм - все някой път ще заболи...или мен или детето ми.

Събирам сили.

Мила Дарена, темата ти е толкова всеобхватна, че не мога да споделя мнение в едно-две изречения и ще следвам логиката на твоето изложение.
От скромната ми деветгодишна практика мога да кажа /или поне ми се иска да е така/, че хората вече приемат осиновяването като нещо напълно нормално.
 В градината и в училище не съм афиширала / и не бих го направила/, че той е осиновен, защото по нищо не се различава от всички останали деца. Осиновяването сме обсъждали само в рамките на семейството, защото смятаме, че това е нещо което засяга само нас самите.Мисля, че нашият син го намира за нормално събитие, защото след като стана ясно, че няма да му родя брат, все още ме преследва да отидем в дом и да си вземем от там. Имах удобен случай да проверя, че ако го атакуват децата, че е осиновен, той знае правилния отговор.
Чувала съм, и то не един път „Ти не си ми майка” и мисля, че така детето ми ме провокира винаги когато иска да чуе от мен „Аз съм твоята майка и те обичам както никой друг не може да те обича”.
За биологичната майка ще отделя специално внимание, защото не мога нито да я заобиколя, нито да я прескоча.Няма как да съобщим на децата си, че са родени от друга мама и да се правим после, че тя несъществува. Безспорен факт в нашия случай е, че откакто говорим за нея /твърде малко факти и повече фантазия - предположения/, детето е много по-спокойно.Но дори и да греша, аз видях реалната възможност тя да се появи ненавреме в нашия живот, не защото иска да помогне за отглеждането му, не защото е загрижена за развитието му, а защото иска да го прегърне. И тя е там, в един аналогичен форум и претендира за толерантност и деликатност...

                  Здравей Дарена,

        Много се зарадвах на всичко което прочетох в писмото ти, не за друго а защото аз мисля по абсолютно същия начин, само че от позицията на осиновено дете.
        Опитах се да прокрадна тези мисли в няколко теми, но бях "коригирана", че съм просто изключение в мислите си и доброто отношение към БМ. Чялото ми отношение е плод на това, че моята Майка успя да ме научи да гледам на този факт като на нещо съвсем естествено. Дори ме накара да се почувствам по-специална от другите деца и когато дойде момента на "неправилно разкриване" на истината аз бях съвсем подготвена. Напълно си права, че проблема е основно в осиновителите.... Без да ми се обиждат, но те на моменти се държат съвсем егоистично. Те не осъзнават, че прехвърлят всичките си страхове на децата си и така пък дават възможност на "Доброжелатели" да развалят изграденият им измислен свят.... Толко много трябва да се говори на тази тема.........
        
              С уважение: Радмила

"Първичната рана" е термин на Верие, с който тя назовава едно единствено и конкретно нещо - изоставянето на детето от майка му. Раната е в страданието, което бебето преживява, когато вече не е с мама. Като майки, всички ние знаем как реагират на липсата и отсъствието ни нашите деца - колкото по-малко е детето, толкова по-страшна е за него раздялата с мама. Дори и тя да се върне след час-два, понятието време за него не съществува - то преживява единствено липсата й. Колкото повече расте детето, толкова повече разбира, че мама не е изчезнала, че мама ще се върне... Но за новороденото бебе, което е било в топлата, уютна утроба на мама и изведнъж попада в студената светлина на външния свят, мама е жизнено необходима. Мама е нужна за неговото оцеляване. Още по-болезнено е за бебето, ако известно време е живяло с мама и след няколко месеца, нея вече я няма... Ето това е раната, това е "първичната рана" с думите на Верие. И дали ще го наречем рана, страдание, болка, мъка, отчаяние - тези чувства са факт. Бебето страда - всички ние сме виждали как бебетата плачат за майките си...

Тази рана я преживяват не само осиновените деца, но всички деца, които понякакъв начин са загубили майките си. И това, че с тази рана е започнал живота ти, не означава, че бъдещето ти е обречено. Всички ние носим своите рани, всички се справяме с тях по един или друг начин. Няма нищо страшно да назовем нещата с истинските им имена. Няма нищо страшно да си признаем, когато ни боли. За това обаче е нужна осъзнатост.


Подкрепям Радмила. Много полезно би било осиновителите да се поставят на мястото на детето си, да си представят какво биха чувствали те, ако бяха осиновени - нямаше ли да искат да се срещнат с биологичната си майка. Среща, за която само мисълта или представата всява ужас у много от осиновителите. А всъщност колкото повече се страхуваме, толкова по-страшни стават нещата в нашата реалност. А всъщност какво толкова страшно има? За съжаление, малко са тези, които могат да споделят опита си след срещата с биологичната си майка - но ето, Гери наскоро сподели своите преживявания. Тя казва колко по-спокойна ихармонична се чувства сега, след като е удовлетворила копнежа си.

Вместо страховете, много по-добър е подходът, който Радмила описва за майка си в темата "Как се почувствахте, когато ви казах, че сте осиновени":

Как се чувствах аз.........? Мама успя да ме убеди, че аз съм специална, различна (в добрия смисъл на думата) и уникална....... Че не съм била захвърлена просто така.............. Че БМ си е имала сериозни причини да направи това...... Че, ако тя не го бе направила аз нямаше да мога да бъда в нейните обятия...... Най-интересното е че Мама успя да ме научи да не мразя БМ. Дори ме учеше да и бъда блогодарна, че ако я нямаше нея и мен нямаше да ме има......... Май истината се таи в Любовта.  АЗ не просто обичам моята майка, аз я ОБОЖАВАМ!

Истината е в любовта, а страхът е една от противоположностите на любовта. Затова, нека обичаме и учим децата си да обичат...

Радмила, за това което споделяш в тази  и другата тема относно разбиранията ти за осиновяването и участниците в него . А майка ти  достойна е за възхищение!
 Настина осиновителите изпитват страхове, но тук му е мястото и да кажем, че именно ние които сме във форума сме хора, които търсят цяр за страховете си. И още нещо- ние- говоря за участниците във форума, израстваме с всеки ден, с всяка споделена история, особено такава като твоята, на диване, сиска 79 и гери. И така излизаме от тук с по-малко страх. Не се оправдавам- аз не съм от най-страхливите- може би все още нямам основания- малък е синът ми. Дори и тази тема я повдигнах, защото тя ще ни даде отговори на много въпроси и ще ни излекува , ще ни предпази. Живи и грешни хора сме,не сме идеални, както каза Април, само се стремим да бъдем добри родители. Но аз се радвам, че у нас живее нуждата да се научим.
 Тук е мястото и времето да направя нещо, което отдавна мисля- а именно да благодаря на всички ви! Всички, които са тук на мен лично с нещо са ми помогнали. Затова на всички- благодаря.
                       

Зная , че въобше , ама  въобще не му е мястото да коментирам заедно с вас тази тема защото не съм осиновена ,нито съм осиновила дете но бих искала да споделя впечетления.Те се градят върху следните два случая-имам осиновена племенничка и приятелка с осиновено дете.при племенничката ми нещата не се развиха добре , не и казваха че е осиновена но се намериха хора да й го кажат когато тя беше в трети клас.Тя не сподели с никого и терзанията й я превърнаха в едно кошмарно и трудно дете- и така до 16 годишнта си възраст когато сама събра сили и започна да говори за това.Оттогава е различен човек , обожава родителите си т.е. сестра ми и мъжът й.Споделяла ми е че би искала да се види с биологичната си майка дотолкова че и е писнало хората да си говорят кои на кого прилича , а тя няма представа на кого прилича.Казва че не би могла да заобича биологичната си майка защото и пречи мисълта че някой би могъл да я изостави независимо от причините ( болката от изоставянето).И последното-тя нямало да потърси биологичната си майка докато родителите й са живи , счита че това би ги наранило , а тя не търси нова майка , просто иска да види на кого прилича.
При приятелката ми нещата стоят по друг начин-тя е казала на детето си истината още като е било много малка и момиченцето е наясно с този факт откакто се помни.сега е на 10 год.Иеята че е осиниовена въобще не я вълнува и отношенията в семейството им са абсолютно нормални.Аз лично не съм говорила с нея на тази тема от времето когато беше на 5 год. когато тя ми каза:
-Ти знаеш ли че моята майка не ме е родила?
-А кой те е родил?-попитах аз.
-Ами една друга майка-казва тя сякаш поучавайки ме.После се замисли и гордо казва- Ама моята майка е най-хубава , нали !
Как ще бъде занапред - никой не би могъл да предположи.
Постъпете всеки като счете за редно с децата си.И не забравяйте че раждането само по себе си не прави жената майка-майката е тази която дава любов и грижи на детето си.Мога да се обзаложа че съм по-лоша майка от повечето от вас.

  Радвам се много,че сте пуснали такава тема!
Наистна ,точно осиновителите насаждат в съзнането ни този страх.Трябваше да минат години за да проумея за какво точно става въпрос,как точно трябва да реагирам на разни доброжелатели.......или как да спра да се притеснявам от факта,че съм осиновена!
 С риск да ви заболи,ще си позволя да споделя и друг факт,другата често срещана грешка е "Колко си неблагодарна!".Чувала съм го толкова пъти и въпреки,все още ме боли!Не знам дали ме разбирате въобще?!Всяко дете прави грешки спрямо родителите си,всяко дете минава през пубертет ,но сякаш осиновените нямат право на грешки,всичко се приема като нарочно,ето виждаш ли,тя знае,че не съм я родила и затова се държи така с мен А това въобще не е така!!!
 Стана много объркано,дано сте ме разбрали.
 И друго,никога не съм изпитвала първичната болка на ИЗОСТАВЯНЕТО,за която говори Тея,но болката от НЕИСТИНАТА още ме държи!

Напълно те разбирам и те подкрепям 

"Колко си неблагодарен/на" често е отправено и към децата, попитали или поинтересували се по някакъв начин за биологичните си родители. Често самите деца се страхуват да не наранят осиновителите си и затова рядко повдигат теамата за биологичните родители. А когато към това се прибави и обвинението "Как може да си толкова неблагодарен/на? Какво те интересува биологичната ти майка? Защо искаш по този начин да нараниш хората, които са ти дали и продължават да ти дават всичко?", още повече боли.

Марая, наистина има неща за които човек е съвършено неподготвен в живота си. За съжаление те са едни от най-важните като родителството. Не е лесно да си родител, а да си родител на осиновено дете и много повече.То е да си като родител+психотерапевт.
Искам да ти кажа, че и аз съм чувала от моите родители, че съм неблагодарна,въпреки че не съм осиновена.  Неблагодарна съм за грижите, които полагат за мен и т.н. И то много често го чувах. Много страдах и си мислех, че не ме обичат, а те са ме обичали, но не са знаели, че толкова ме нараняват. Мисля, че има една погрешна ориентация у родителите въобще. Не само тези които осиновяват, но и другите си мислят, че детето трябва да им бъде благодарно. Защото те полагат грижи за него. Като че ли за тях не са полагали-това е живота. Особено ми е неприятно когато осиновяването се възприема като благороден жест. Това не е така. Осиновяването е начин да дариш любов и да съдадеш семейство. Осиновителите, както и децата имат потребност от това. Но децата са малки за да направят избора, затова избора си мислим, че го правим ние, а всъшност отдавна го е направил Бог.

Мила Теа прощавай, но Мараяя не е обвинена в  неблагодарност, защото  е искала да търси БМ. Макар, че е ужасно някой да бъде обвиняван и заради това.

Мила Дарена, не си ме разбрала Не съм писала, че Марияя7 е обвинена в неблагодарност, защото е търсила биологичната си майка. Казвам, че обвиненията в неблагодарност често се появяват и когато детето заяви желанието си да търси. Просто използвах това, което Марияя7 споделя и го свързах с другото.