Дете агресивно към родителите си

Ами все от някъде го е видяла, чисто физически като действие. Вкъщи не се ритаме и където съм я водила не съм видяла някое дете или възрастен да рита. Остава да е градината. Иначе точно ритането и плюенето и са от скоро 1-2 месеца.

В градината има ред. Дори и да се поскарат или ударят, госпожите не го позволяват и не се прави. Има дисциплина. Моят син например вкъщи се поглезва - да го облека, да му дам вода, да му помогна с миене и т.н. - неща, които в градината прави сам.

След като е на градина детето, значи е поне на 3 г., достатъчно голямо, за да разбира идеално какво прави. Опитва се да види къде е границата. Защо изобщо сте оставили да ритне другото дете втори път? Още при първата проява, дръпвате ги встрани, ако трябва го прибирате. Задължително да се извини за постъпката си! Казвате му, че не се прави така, не е възпитано, не е добре, другото дете го боли и т.н. с по-остър тон, да разбере, че не е добре това, което прави.

Добре, казах че съм я прибрала, че съм се скарала. Всеки път излизаме с уговорка, че ако удари дете се прибираме и го правя наистина. И всеки път се повтаря същото. Всяка разходка потича като вървя след нея и съм на 3 см. /буквално/от ръцете и за да не удари. Понякога просто не успявам да реагирам. Не съм от тези, които си пият кафето и нехаят какви ги върши детето им. Затова попитах някой получавал ли е помощ от психолог.

Опитай... със сигурност има начин да се тушира това поведение. Като начало спри за по-продължително време ходенето по площадки, ако една седмица не припари до площадка и си играе самичка може и да размисли.

според мен с наказания няма да стане. на детето му липсва емпатия, може да се работи в посока да развие такава. в дг най-общо казват, че такова дете няма социални умения. за тези деца дали ще хвърли книга на земята или ще удари дете е все тая. трябва да се научи да прави разлика между предмети и хора и че е лошо да причинява болка на другите, било с думи, било с удари.
мисля, че на детето трябва да се обяснява, че другото дете го боли (може и с примери „помниш ли като си удари крачето и плака, ето така сега го боли и пепи, защото го удари“), че ако прави така, децата ще бягат от него и няма да разберат, че е добро дете и няма да искат да играят с него, защото ще се страхуват, ще им е неприятно и т.н.
също е добре винаги да се отбелязва доброто поведение („много хубаво си играхте с яна. когато не удряш, става много забавно и приятно, нали?").

Боже, и аз се имам за строга майка... Като ви чета...  

Значи, искам само да кажа едно нещо - тази агресия е породена от агресията на родителите. Няма какво да се лъжем - а и майката е стигнала до това заключение (щом казва "признавам си че"). Със сигурност до преди тя да прояви агресия за първи път към него, той едва ли е проявявал агресия, ами е било добро, може би, малко палаво, но добро бебе. Тая агресия се е извъртяла до навик от страна на детето, след като е усетило, че родителя е преустановил поведението си към него, т.е., усетил е вината на родителя и прилага същия метод на наказание, когато родителят е виновен за неговото неудовлетворение (в неговите очи). С други думи, детето знае, че агресията не е постоянно явление, и че родителят се самообвинява после, ако той я е приложил към детето, и за това му е най-удобно да я прилага като наказание за родителя. Т.е., детето се научава да наказва със съвестта на родителя. Освен това, то смята, че безправно е приложено на него агресия, т.е., че то е било невинно, когато са го агредирали него и това му дава пълното право да реагира по същия агресивен начин, по който родителят е реагирал спрямо него. Това му право е доказано чрез съвестта на родителя. Родителят е дал да разбере на детето, че съжалява за агресията, която е показал спрямо него и че повече няма да се повтори.

На всеки може да се случи да си изпусне нервите. Децата са много хитри и запомнят реакции, поведения и цели изречения, които родителите прилагат и ползват в определени ситуации. Та, агресията е нещо, което вече е научил, сега, как да се отучи? Няма да се отучи, докато не види нещо различно в ситуациите, т.е., докато не се види виновно. Т.е., трябва и той да съжали за агресията, която ви нанася на вас родителите. За целта, направете малко театър, не само да му обяснявате, че боли. То трябва да види, че нещо се случва като ви посегне, че сте сериозни, че е направил нещо сериозно, за което е виновно.

Моя като почне да посяга, аз директно се разплаквам, крия си лицето с ръце, правя се на актриса. След като види, че не се помръдвам или не спирам да плача, идва сам при мен и ми маха ръцете от лицето, да види дали съм добре. Казвам му виж какво ми направи, сега ще стане синьо тука, ще трябва да слагаме лед на мама, или спирт (неща, които е изпробвал и знае, че болят) и разбира, че ще ме боли още повече. Следователно ме поглежда като котарака от Шрек или ме гушва, което аз приемам като извинение. И той си казва вътрешно "повече няма да правя така" и аз си казвам "аз съм виновна, че до тук сме я докарали, но повече няма да насаждам агресия, за да не ми се връща".  

Само да поясня: моята агресия се състои в шамаросване на ръце. Аз по дупе не удрям. Плюс един единствен път съм го шамаросала по бузата, за това, че беше налапал щепсела на сешоара за нарочно.

Грешите ако смятате, че агресивните деца са плод на домашна агресия.

Даже обратното - агресивните деца имат предимно твърде меки родители.
Това, че детето ви реагира като се правите на ударена не означава, че друго дете няма УМИШЛЕНО да иска да разплаче. Емпатията, състраданието, агресивността, садизма и много други черти са индивидуални, а не формирани от средата.

Средата не ги формира, но може да ги култивира или обратното.

Последните 3 мнения са ми много полезни. Обикновено гледам да се изразя с малко думи, но ще попиша повече.
Вярно е, че съжалявам когато съм я ударила. И после и се извинявам. Наскоро си мислех дали не я уча, че може да плесна, да се извиня и така. Единствено я плясвам по дупето/не пребивам/, ако е направила нещо опасно и нарочно след като съм я предупредила и по ръката- като отговор на това, че ме е ударила първа тя. Когато я ударя виждам, че насъбира обида. Една такава, поема дълбоко дъх и замълчава. Или отива в другата стая и се сърди. Театър не ми е нужно да играя. Искрено се разплаквам от това, което тя прави с другите деца. И от безсилие да се справя. И  това, че почивните дни в които сме заедно се превръщат в караници.
Може и да съм мек родител. Не мога да се преценя. Гледам да прекарвам времето си в нейна угода. Да я разходя, да играя с нея. Да не е ощетена откъм внимание. Ако не излезем сутрин, опитвам поне да е следобед. Има и друго, мен няма кой да ме отменя. В смисъл да я изведе пък аз нещо да свърша.  Може сестра ми примерно, но тя рядко ще се съгласи аз да не съм там. Или чичо и, но пък на него аз му нямам доверие. Той е от хората, които никога и нищо не и отказват. При него няма НЕ. Разрешени са и дори опасни неща. Мога да повтарям до припадък, че не може да и дава ножица или хапчета...Уж гледа да не стане беля. Винаги отговора е"Ами като реве и иска..." А аз искам да я науча, че има и забранени неща.
 Мога още романи да пиша.

Ако детето е само с баща си на площадката дали пак се държи по същия начин или само с вас това поведение?

Моето дете няма баща.

какви пък толкова задължения имате ? И мен никой не ме е отменял дори за 1 часа за повече от две години ,но не бих се лишила от това да съм на вън с децата пред това да мия чинии или нещо друго .Това може да се свърши и вечер когато спи или когато има време с таткото .Според мен вие сте прекалено сприхава с детето си и за това е така щом почивните дни минават не чак толкова приятно

Наистина, какви пък толкова задължения може да има една майка, чието дете няма баща? Този въпрос счупи тъпомера. Дори хилядите малоумни теми, които си напускала досега с въпроси за отглеждането на децата не могат да се мерят по тъпотия с този въпрос.

Сега видях че няма баща .У все пак задълженията не са по важни от разходка с детето .Вечер като заспи може за един час да свърши това което не е през деня .Наистина ще е трудно само с един родител ,аз честно казано не знам какво бих правила сама с децата .

Ани, дете сам не се гледа лесно. Не става за един час вечер да се свърши всичко. Когато мъжът ми го няма, не ми стига времето за всичко. Трябва да се сготви, изпере, да се напазарува, детето да е разходено и обслужено. В края на деня мога да си настъпвам езика.