Здравейте,пиша тук защото от една седмица направо откачам,а имам нужда от адекватни мнения.
Омъжена съм от година и половина,три месеца след запознанството сключихме брак.Имаме дъщеря на пет месеца,а аз имам син на 9 години.Ох,толкова са мн нещата нз откъде да започна.
Обичам го и той ме обича,но...живеем при родителите ми,нормално да искаме да се отделим,засега отделянето е на друг етаж.Ще се местим в града,ще купуваме апартамент.От една страна го искам,защото тогава ще бъдем напълно самостоятелни,а не сме малки на по трийсет и кусур години,но от дванайсет години живея на село и откачам при мисълта че като отидем там техните ще са постоянно у дома,а реално той ме убеждава че няма да е така.Те са добри и даже ще помагат мн за малката,обаче аз умирам от ревност ли нз от какво чувство.Не искам да им я давам,а нямам абсолютно никаква основателна причина за това.А с моята майка не се чувствам така.И не става въпрос че и нямам доверие на свекито-не,и това ме кара да откачам-няма нищо лошо да помагат като се наложи.Може би проблемът е че синът ми го отгледах сама с помощта на родителите ми,а сега вече има други баба и дядо в уравнението и ми е трудно.Това моето егоизъм ли е?Като лудите си представям как като сме вече в апартамента и те ще идват и ще искат да я вземат и да я разходят,а в това по дяволите няма нищо лошо.Как да го преодолея?
И момента с племенниците на мъжа ми-той ги обича мн,което пак е супер,но си представям как и те постоянно ще са във нас и пак откачам....а те реално са постоянно в свекъра и свекървата,защото майка им работи и си има приятел и живее на друго място,а те живеят с баща си,но реално бабата и дядото ги гледат-и това ме дразни-как може майка им да се чувства добре в тази ситуация.А не съм права ,защото и моят син е отгледан след три годишна възраст от баба си-аз работех-когато съм била в къщи след работа отговорността си я поемах изцяло.Незнам,някак си в моето съзнание си мисля,че свеки и свекър ще са мн доволни че ще сме близо до тях,едва ли не като някакво прецакване на моите родители.Ох...неможах да го обясня,и знам че не съм права и знам че докато не заживеем няма как да разбера какво ще се случи,а това ще стане чак след една година...Луда ли съм,това са пълни глупости,но ми тровят яко живота,да не говорим че и самата промяна с местенето ще ми е мн трудна,но ще свикна,няма накъде.Защото мъжът ми прави забележки че живеем с нашите,че съм зависима от тях,а като отидем там-няма ли да е така с техните.Честно,на моменти ми се иска да се изнесем някъде надалеч от всички,не съм си мислила че ще имам такъв проблем-а той май е само в моята глава.Съжалявам за романа,който се получи
Омъжена съм от година и половина,три месеца след запознанството сключихме брак.Имаме дъщеря на пет месеца,а аз имам син на 9 години.Ох,толкова са мн нещата нз откъде да започна.
Обичам го и той ме обича,но...живеем при родителите ми,нормално да искаме да се отделим,засега отделянето е на друг етаж.Ще се местим в града,ще купуваме апартамент.От една страна го искам,защото тогава ще бъдем напълно самостоятелни,а не сме малки на по трийсет и кусур години,но от дванайсет години живея на село и откачам при мисълта че като отидем там техните ще са постоянно у дома,а реално той ме убеждава че няма да е така.Те са добри и даже ще помагат мн за малката,обаче аз умирам от ревност ли нз от какво чувство.Не искам да им я давам,а нямам абсолютно никаква основателна причина за това.А с моята майка не се чувствам така.И не става въпрос че и нямам доверие на свекито-не,и това ме кара да откачам-няма нищо лошо да помагат като се наложи.Може би проблемът е че синът ми го отгледах сама с помощта на родителите ми,а сега вече има други баба и дядо в уравнението и ми е трудно.Това моето егоизъм ли е?Като лудите си представям как като сме вече в апартамента и те ще идват и ще искат да я вземат и да я разходят,а в това по дяволите няма нищо лошо.Как да го преодолея?
И момента с племенниците на мъжа ми-той ги обича мн,което пак е супер,но си представям как и те постоянно ще са във нас и пак откачам....а те реално са постоянно в свекъра и свекървата,защото майка им работи и си има приятел и живее на друго място,а те живеят с баща си,но реално бабата и дядото ги гледат-и това ме дразни-как може майка им да се чувства добре в тази ситуация.А не съм права ,защото и моят син е отгледан след три годишна възраст от баба си-аз работех-когато съм била в къщи след работа отговорността си я поемах изцяло.Незнам,някак си в моето съзнание си мисля,че свеки и свекър ще са мн доволни че ще сме близо до тях,едва ли не като някакво прецакване на моите родители.Ох...неможах да го обясня,и знам че не съм права и знам че докато не заживеем няма как да разбера какво ще се случи,а това ще стане чак след една година...Луда ли съм,това са пълни глупости,но ми тровят яко живота,да не говорим че и самата промяна с местенето ще ми е мн трудна,но ще свикна,няма накъде.Защото мъжът ми прави забележки че живеем с нашите,че съм зависима от тях,а като отидем там-няма ли да е така с техните.Честно,на моменти ми се иска да се изнесем някъде надалеч от всички,не съм си мислила че ще имам такъв проблем-а той май е само в моята глава.Съжалявам за романа,който се получи
,за да могат да помагат с децата 
