Въпросчета-?????

Ууу, че много въпроси...

1. Как, кога и с кой заминах: Летях със самолет за първи път в живота си на 8 юли 1992 година от летище София. Бях почти на 14 години, незнаеща бъкел английски (да не говорим за фински) и въобще без представа на къде съм тръгнала и какво ще стане по-късно.

2. Защо заминах: Майка ми по професия е музикант и заедно с един оркестър получиха договор за едногодишна работа във Финландия (по различни хотели). Така един хубав ден тя срещна Пешо (така го кръстихме... иначе се казваше Petar) и се омъжи за него... 3 седмици преди сватбата пристигнах и аз. За съжаление (по-скоро за щастие май би трябвало да кажа...) брака им трая точно година след което си останахме да живеем тук, а майка ми започна да учи оперно пеене в консерваторията. Аз самата бях натирена в шведско училище от което се измътих 6 и половина години по-късно. Плановете ми се състояха от малко работене и след това обратно да се специализирам в нещо (все още си нямам представа какво точно искам да е това нещо), но един прекрасен ден (нощ, по-точно)... и да се прехвърлим на точка 3...

... 3. Как се запознах със съпруга си:... та един прекрасен ден бях на едно парти и по сред нощ огладнях и влязох в една кебабчийница където имаше един рус сладур на касата... и веднага му се сопнах нещо след което той ме изгледа много гадно... но 2 месеца по-късно (бях станала постоянен редовен клиент на таз кебабчийница) русия сладур предложи да ме закара в къщи след като смяната му свърши... та в къщи се прибрах в 7 часа на другата сутрин... И след това сме били неразделни... е, разделяхме се де, но не е минал и ден през който да не сме се видяли.

4. Оооо, моят Финчо веднага би си опаковал багажа и тръгнал да се мести в България. Добре, че съм аз да му надъхвам малко мозък в главата... както съм казвала много пъти преди това, в БГ за голямо съжаление не си виждам бъдещето... поне за сега. Не знам как ще е след като се пенсионирам.

5. Определено ми е добре. Отвикнала съм от Българията и българищината, все пак вече 12 години и нещо си живуркам сред различна култура и среда. Офинландчила съм се, но и нещо българско все още живее в мене. Чувствам се далеч от близките си, но болката е вече толкова притъпена, че не изпитвам кой знае каква мъка по тях... Нали съм си близо до мама...

6. Опитвам се при всяка възможност да се прибера в България. За съжаление финансите не го позволяват това в повечето случаи. Последно бяхме там цялото семейство през лятото на 2002 година и си изкарахме райски. Сега сме (по-точно аз съм) замислили да ходим лято 2005, но да видим... има доста време до тогава, може да се случи какво ли не.

7. Не знам какво мисли детето ни... все още си е мъничък той...

Prez 2001 godina na 11 septemvri(totsno na atentata v USA ) sas togava priateliat mi(sega vetse maz)po moe zelanie tragnahme s vlak za Ispania.Biah na 18 godini kato tragnahme.
Ne mislia tse niakoga ste mi e dobre dalets ot rodninite mi v BG,no edva li ste se varna da ziveia tam.Vetse malko ili mnogo sam sviknala sas tsiganiata na ispantsite i ne mi pravi vpetsalenie kolko mrasni hora sa ,naprotiv vse im namiram po dobri katsestva ot tezi na balgarite .Na praznitsite vinagi se opitvam da spazvame balgarskite obitsai i ste se postaraia i moeto dete da go pravi.
Ako mozeh stiah da si patuvam vseki mesets za BG,za da se srestam sas rodninite i priatelite mi,no uvi.....malko mi e daletsko BG.Pak i dosta skapitsko ste mi izleze.
Deteto mi e na 5 mesetsa i polovina ,no sas sigurnost mu haresva povetse Ispania ot Balgaria .

Гостът по-горе съм аз, не съм се логнала ?!?!

Заминах след като сегаШния ми сьпруг реШи да си дири Щастието по Широкия свят , след 10г. сьвместен живот като гаджета бих го последвала навсякьде. Вятьра ни отвя в Италия, мене ли4но преди 4 години. А с кои заминах ли? Един Шемет никога няма да го забравя тоз образ _ ерген на средна вьзраст с претенции като скьса с ергенлька булката да спи в отделна спалня, за да не я виждал с гуреливи о4и и несресана Преди година беШе оЩе ерген , и живееШе в Испания. Нали ми беШе дружка в пьтуването та го тьрпях, ма накрая много ми беШе смеШен с тез претенции.
За сьжаление аз рядко си ходя, но мьжьт ми не пропуска всяка година си отива да "изпусне" НАПРЕЖЕНИЕТО.
Колко сме добре тук ? Има си и плЮсове и минуси
Да, искренно се надявам един ден да сме си в родината , която ми липсва много. Малкия се надявам да се гордее, а не да се срамува от родината на мама и тати ( има таквиз примери тука) Дори трябва да се вадят дивиденти ит това
Поздрави.

Oshte ot malka me4tata za men beshe Amerika.  Zaminax ve4e daje ne si spomiam koga abe shte stanat mai deset godini po4ti posledna ot rodninite si. Dobre proy4enite vazmojnosti me orientiraxa kam Quebec Canada nai barzo i po4ti bez problemno. Kandidatstvax po standartna prosedyra sas semeistvoto si . Pri kandidatyrata az biax vodeshta zaradi dobria frenski koeto mi davashe pove4e shans pred maja makar i programist no bez  frenski       . Doidoxme vav Montreal i ako triabva da si sbera bagaja i da tragna pak sas radost bix go storila . Do dve tri godini sme sas namerenie da se prexvarlim vav USA 4e mnogo styd tyk pak i v USA ima pove4e vajmojnosti kato sialo ot tyk.

Mного интересна тема и за това и аз  ще се включа...
Със съпругата ми се запознахме още през 1998 г. и това стана благодарение на мой братовчед. Беше коледа и ние купонясвахме в една дискотека в нашия град. Както и да е потръгна като нормална връзка без дори и да сме мислили за сериозно бъдеще...
Но след 3 г дружба се оказа че нещата са сериозни...
Баща и бе тук в NY  от 10 г и тя умираше от желание да дойде тук, но уви това не бе възможно по легален начин и за това нали сме от " България" решихме да опитаме по нашенски    .   и да правим JUMP през Mexico.     . След дълги приключения и прекрасни спомени  в страната на кактусите и текилата се докопахме  до така желаната Америка     .
След дълго тичане по дела и  адвокати  накрая се добрахме до така мечтаните за всеки  GREEN CARD     .
Сега вече сме законно пребиваващи, живеем супер добър живот/ не искам да обиждам никого/ и  имаме си дъщеря и сме много щастливи...
Това е нашата объркана история, но не съжаляваме, че сме дошли тук по този начин...
Живот и здраве лято 2005 сме в България, но не мислим да останем за постоянно там, тук възможностите са повече.
А що се отнася до дъщеря ми тя е на 11 месеца и слушаме детски  песни от България и смятаме да я научим  да говори и пише български макар че сме турци  

за сега това е от нас...  

Мнооого дълга история би станала но накратко.
Дойдох в Англия в началото на 91-ва година. Уж за малко, за да гледам едни деца, но взех че се влюбих и заживях с един местен мъж. И така 4 години. После се разделихме, аз се върнах в България (пак любов, не мога да не си призная, много бях влюбчива по това време   ), но поне и започнах отново да следвам, защото си бях прекъснала образованието първия път като дойдох тук. След почти две години отсъствие от Англия, не издържах повече в България, върнах се тук, завърших окончателно и след това започнах работа. В новата работа срещнах и мъжът ми (пак местен) и от тогава сме заедно вече 6 години.
Понякога говорим за отиване в България за може би година-две-три, но не се знае. Много е несигурно и нестабилно положението там. Но пък сега, когато имаме вече едно дете и още едно на път, ми се иска да съм по-близо до родителите ми. Вечната дилема   ...но поне съм свикнала от толкова много години и не ми тежи много. Гледам поне веднъж годишно, а като може и по-често да ходим до БГ. Все пак само на някакви си 3 часа със самолет сме, а и родителите ми идват тук понякога.

Охоо, колко въпросчета, но наистина интересна тема.  Сега накратко, че нямам много време


Заминах края на 90те сама с намерението да следвам в Германия. Това винаги ми е било  цел, която съм искала да постигна, zащото смятах, че в областта на икономиката ще мога да получа по-добро обучение в Западна Европа. С немския също нямах проблем, zащото съм двуеzично въzпитана.


По време на следването. Живяхме и няколко години zаедно и накрая се оженихме.  
На мъжа ми му харесва да идваме от време на време на почивка, но мисля, че не бил искал да живее в БГ .


Да, смятам, че съм си уредила живота тук добре. Имам интересна работа, която ми доставя удоволствие, приятелски кръг, прекрасно семейство, роднини... естествено блиzките  ми липсват, но се опитваме да поддържаме често връzка по телефона , по интернет, те ни идват на гости. А иначе много от приятелите ми в Бг се раzпиляха по цял свят.


Знам ли на къде ще ни отвее вятъра. Нямам такива планове по принцип, но zнае ли човек, какво  ще се случи след години.


За съжаление рядко... но покрай работа, отпуски, които прекарваме на други места, не остава много време. Опитвам се поне веднъж в годината, но не се получава...

Ехе Honda, и вие ли 2000 сте дошли! И мъж ми пристигна за първи път тогава, но септември месец. Аз си останах в БГ с малкия докато тати провери как е ситуацията на Острова и можем ли да виреем там В началото съпругът ми врънкаше много и се оплакваше каква "мизерия" било, преди това беше работил и живял в Африка и сърцето му беше останало там. Аз обаче не горях от желание да сменям България за Африка, особенно с малко детенце. Вярно че много бохемски се живее там, когато си бял, но не мисля, че е добро място за децата. Ако си човек без семейни задължения е супер, не отричам
След едногодишен престой мъжът ми каза ДА на Острова и ние се пренесохме тук. Сега, живи и здрави, чакаме 4тия член на семейството  .
Моят мъж все още тайничко си мечтае за Африка и е много щастлив когато му изпадне командировка до там, но мисля, вече и той е на мнение, че там не е най-доброто място за отглеждане на малчугани, а е и далеч от Родината ни.
Липсват ми семейството и приятелите, но се стараем поне веднъж годишно да сме си в БГ, а когато можем и повече пъти. Сега например майка ми идва на гости за месец, а моите мъже искат на ски в БГ зимата да ходят . Съпругът ми ще ходи командировка в Хърватско скоро и така е организирал пътуването си, че ще мине и през БГ за няколко дни (така му завиждам). Накратко казано Родината ни влече постоянно и живеем с мисълта, че един ден ще се върнем там.
На къщата ни тук гледаме като на едно капиталовложение (надявам се успешно), което един ден ще ни осигури по-добър стандарт на живот в Родината.
Малкият обожава ваканциите си в България и с нетърпение ги чака. Даже понякога ме е питал не може ли да остане там при баба си и да ходи на българско училище

Ето ме и мен! Боже имам 4увството 4е е минала цяла ве4ност откак съм тук.... Моята история е доста дълги4ка...
Август 1997ма. Един ден ми се обажда моят бивШ работодател италианец с когото не се бях 4увала откакто си смених работата но бяхме останали в добри отноШения. Та звъни ми той и ми вика 4е си е в Бг със зет си и един негов приятел и организира среЩа на бивШия офис. Отивам аз на купона и там се запознавам с бъдеЩия ми мъж. Отна4ало ниЩо освен лека симпатия. СледваЩата седмица излизаме всеки ден заедно и говорим ли говорим за какво ли не. След няколко дни по предварителна програма той и приятеля му тръгват за морето.
Ве4ерта преди да замине по4ва едно уговаряне да съм отидела до морето и аз. След известно колебание казвам "Добре" и се уговаряме аз да тръгна един ден след тях с моя приятелка с ве4ерния рейс и той на другата сутрин да ме 4ака на автогарата във Варна. Да ама приятелката в последния момент (3 4аса преди заминаването ) ми връзва тенекия. Аз съм толкова ШаШната 4е не тръгвам. Опитвам се да му се обадя на мобилния тел който е изклю4ен. Не мигвам цяла ноЩ. На сутринта той ми звъни притеснен. Аз ска4ам бързо да вдигна телефона но ку4ето ми което спи до леглото ми се замотава в краката , стъпвам на криво.... и си 4упя крака. Въпреки вси4ко отговарям на телефона и се разбираме да хвана следваЩия рейс. Аз разбира се и не подозирам 4е крака ми е с4упен макар 4е се подува и сменя наколко цвята. Заминавам и въпреки болките и куцукането си изкарваме много хубаво ( дори танцуваме в диското ) ВръЩаме се в София и след два дни той си заминава. Аз си казвам 4е сигурно няма да се появи пове4е и 4е вси4ко е било само за ваканцията. Да ама не. Звъни ми съЩата ве4ер за да ми каже 4е се е прибрал и му липсвам. Аз си викам "Ще му омръзне бързо". Да ама не. Продължава. Междувременно майка ми ме завли4а в болница и се оказва 4е крака е с4упен и ми го гипсират. 4овека продължава да ми звъни и аз запо4вам да усеЩам 4е има неЩо . През октомври идва за един week end и тогава ве4е става съвсем ясно 4е неЩата са сериозни. Изкарваме заедно Нова година в Бг. През март 98ма аз заминавам за 3 мес. за да видя как е тука и реШаваме 4е не можем да живеем разделени и през август 98ма идвам тук окон4ателно.
Живяхме заедно до 2002 и се оженихме. През 2003 се роди дъЩеря ни.
Не мисля 4е бих се върнала да живея в Бг ( макар 4е тук има една поговорка "Никога не казвай НИКОГА"). Работим тук и двамата, домът ни и приятелите ни съЩо са тук. Ходим си веднъж годиШно през лятото за да се видим с наШите но след това ми е приятно като се прибера в къЩи (тоест тук).
Въпреки това винаги Ще се 4уствам българка.

Поздрави

Милена

извинявайте, госта съм аз, забравих да се логна