Интересно, за няколко месеца, никой от майките-осиновителки не сподели своите впечатления и коментари от книгата, освен marabu. Tea от време на време пуска по няколко откъса, но никой нищо не споделя. Сигурна съм, че всяка една от нас е прекарала не една безсънна нощ, след прочитането й. Поне при мен беше така.
- Публикувана: 25 март 2006, 00:50 ч.
- Последно мнение: 1 апр. 2006, 21:53 ч.
отново за книгата на Нанси Верие "Първичната рана"
всеки бит и култура е различен - така, че без да съм чела мелодраматичната американска книга ще ти кажа, че българската действителност надали има нещо повече от 30% общо с тази описана в книгета.
няма ли ЕВРОПЕЙСКИ автори? руски? нещо близко и родно?
а иначе тук имаше един "спамър" дето наляво и нядясно като влезеше - НЕЗАВИСИМО от темата на разговор - пробутваше тази книга... направо я намразих без да съм я чела!
няма ли ЕВРОПЕЙСКИ автори? руски? нещо близко и родно?
а иначе тук имаше един "спамър" дето наляво и нядясно като влезеше - НЕЗАВИСИМО от темата на разговор - пробутваше тази книга... направо я намразих без да съм я чела!
Аз съм кандидат осиновител и осиновено дете. Чела съм книгата.Тя е от френска авторка и ако не бях осиновена, тази книга би ме разубидила или поне разколебала 
много. Не знаех, че съм осиновена докато на навърших 22 години. Някой тукя беше казал "Тая откачалка Верие..." 
- много е вярно.
много. Не знаех, че съм осиновена докато на навърших 22 години. Някой тукя беше казал "Тая откачалка Верие..." - много е вярно.
Абе понеже много се пише из форума за тая книга ,та вече бях решила да я търся да я чета ,ама като гледам отвизите май ще си го пестя .И без това съм достатъчно притеснена и имам хиляди страхове ,та май е по-добре да искам съвети от форума понеже тук повечето хора дават съвети базирайки се на личният си опит а тая Нанси Верие едва ли познава наще балкански нрави . 
На наша почва едва ли са валидни и приложими нийните изследвания и препоръки по темата
На наша почва едва ли са валидни и приложими нийните изследвания и препоръки по темата
Аз няма отново да казвам моето мнение за книгата, знаете го - нямаше да я преведа, ако не смятах, че е ценна.
Абсолютно си давам сметка, че книгата е тежка и вече съм ви го споделяла. Самата аз много пъти плаках, докато я превеждах. И ви уверявам, по-добре да прекарате няколко безсънни нощи или седмици, отколкото да плачете, когато вече е късно. По-добре да изживеете всички тези неща, за които Верие пише, вътре в себе си, отколкото те да ви се случат навън, в реалността - поради липса на информация за тях.
Мога да ви кажа коментарите на майки, вече имали сериозни проблеми с децата си: "Защо не я преведе по-рано? Толкова грешки допуснах вече, сега как да ги оправям?"
Относно американското, френското и други общества и нагласи, книгата е за вътрешния свят на осиновеното дете, за неговите емоции, чувства, преживявания, вълнения, фантазии, за неговата душа. Не смятам, че тези неща са различни на културално ниво - всички хора по света обичат, страдат... Езикът на чувствата е универсален, независимо дали страда българче или американче, африканче или индийче.
И както самата Верие казва, единствените хора, които могат да преценят достойнствата и недостатъците на тази книга, са самите осиновени - ние, всички останали, дори и да искаме, не можем да си представим какво преживяват те... Ние познаваме своите родители и пътувайки в автобуса например, не се стъписваме, когато приятелката ни каже: "Онази жена там страшно много прилича на теб! Представяш ли си да е майка ти?". Не седим с часове на някоя пейка, взирайки се в минаващите хора, с тайната надежда, че всеки момент покрай нас ще мине жена, в която да открием нещичко от себе си. Не се питаме хиляди пъти "Защо точно на мен се случи?", "С какво заслужих да бъда изоставен?", "Какъв ли щеше да е животът ми иначе?" и какви ли не още въпроси без отговор.
Казвам ви всичко това, защото много пъти съм го чувала от децата, с които работя. Защото ми се иска, доколкото мога в това виртуално пространство, да ви предпазя от грешките на незнанието. Преведох книгата, защото отговаря изключително точно на проблемите, които всеки ден малко по малко с осиновените деца се опитваме да решим - разбира се, с подкрепата на родителите им.
Единствената концепция от книгата, която не се връзва с българската действителност, е т.нар "отворено осиновяване", при което биологичната майка сама избира семейството, което да осинови детето й. В книгата има няколко глави за биологичните родители, за техните преживявания, за срещата между детето, осиновителите му и биологичното семейство - да, на този етап това може би е неприложимо в България, където само до преди няколко години самата тема за осиновяването беше тема-табу. И все пак, според мен много по-важно от "отвореното" или "затвореното" осиновяване е самото осиновено дете и неговият вътрешен свят - а именно това е акцентът на книгата.
Изборът дали да четете книгата остава ваш. За разлика от България, по цял свят има много литература по темата за осиновяването. Нанси Верие е цитирана навсякъде, а самата тя цитира много други автори, поддържащи нейната теза. Откачалка или не, жената е призната по цял свят. И едва ли ние, българите, нашите осиновени деца, осиновители и биологични родители, сме толкова грандиозно по-различни от всички останали народи...
Абсолютно си давам сметка, че книгата е тежка и вече съм ви го споделяла. Самата аз много пъти плаках, докато я превеждах. И ви уверявам, по-добре да прекарате няколко безсънни нощи или седмици, отколкото да плачете, когато вече е късно. По-добре да изживеете всички тези неща, за които Верие пише, вътре в себе си, отколкото те да ви се случат навън, в реалността - поради липса на информация за тях.
Мога да ви кажа коментарите на майки, вече имали сериозни проблеми с децата си: "Защо не я преведе по-рано? Толкова грешки допуснах вече, сега как да ги оправям?"
Относно американското, френското и други общества и нагласи, книгата е за вътрешния свят на осиновеното дете, за неговите емоции, чувства, преживявания, вълнения, фантазии, за неговата душа. Не смятам, че тези неща са различни на културално ниво - всички хора по света обичат, страдат... Езикът на чувствата е универсален, независимо дали страда българче или американче, африканче или индийче.
И както самата Верие казва, единствените хора, които могат да преценят достойнствата и недостатъците на тази книга, са самите осиновени - ние, всички останали, дори и да искаме, не можем да си представим какво преживяват те... Ние познаваме своите родители и пътувайки в автобуса например, не се стъписваме, когато приятелката ни каже: "Онази жена там страшно много прилича на теб! Представяш ли си да е майка ти?". Не седим с часове на някоя пейка, взирайки се в минаващите хора, с тайната надежда, че всеки момент покрай нас ще мине жена, в която да открием нещичко от себе си. Не се питаме хиляди пъти "Защо точно на мен се случи?", "С какво заслужих да бъда изоставен?", "Какъв ли щеше да е животът ми иначе?" и какви ли не още въпроси без отговор.
Казвам ви всичко това, защото много пъти съм го чувала от децата, с които работя. Защото ми се иска, доколкото мога в това виртуално пространство, да ви предпазя от грешките на незнанието. Преведох книгата, защото отговаря изключително точно на проблемите, които всеки ден малко по малко с осиновените деца се опитваме да решим - разбира се, с подкрепата на родителите им.
Единствената концепция от книгата, която не се връзва с българската действителност, е т.нар "отворено осиновяване", при което биологичната майка сама избира семейството, което да осинови детето й. В книгата има няколко глави за биологичните родители, за техните преживявания, за срещата между детето, осиновителите му и биологичното семейство - да, на този етап това може би е неприложимо в България, където само до преди няколко години самата тема за осиновяването беше тема-табу. И все пак, според мен много по-важно от "отвореното" или "затвореното" осиновяване е самото осиновено дете и неговият вътрешен свят - а именно това е акцентът на книгата.
Изборът дали да четете книгата остава ваш. За разлика от България, по цял свят има много литература по темата за осиновяването. Нанси Верие е цитирана навсякъде, а самата тя цитира много други автори, поддържащи нейната теза. Откачалка или не, жената е призната по цял свят. И едва ли ние, българите, нашите осиновени деца, осиновители и биологични родители, сме толкова грандиозно по-различни от всички останали народи...
@shoni има я отдавна на пазара. Струва 11 лв.
Благодаря, ще я потърся.
какво толкова пише в нея , че всички се страхуват
каквото има да става-ще стане(и да ме е страх, смисъл няма)
На мястото на страха постави любовта.Това го е казал Петър Дънов.Той не е писал за осиновени и осиновители, а за взаимоотношенията между всички хора.А не забравяйте, че преди всичко сме човеци.Аз като осиновена, не мога да отрека, че не съм се замисляла за БМ,но не съм се чувствала непълноценна,с трудности да общувам или нещо от този род.Даже малко в повече говоря и на моменти си се похвалвам.Това самочувствие го дължа на родителите си.Може би те са успели да се справят по техен си начин,да ме опазят от такива страхове и неувереност.Не отричам,че може да възникнат проблеми,но когато се прочитат такива книги,не е нужно мили момичета да трупате страх,а да обичате.Това много помага.Мисля че това е панацеята за всички болести.А да се отрича всяко нещо което не ни харесва и не ни е удобно, това е ограничаване.Нали знаете..."Оставете една птичка да полети,ако е ваша тя ще се върне ". 
mar_mar 
Аз като осиновена, не мога да отрека, че не съм се замисляла за БМ,но не съм се чувствала непълноценна,с трудности да общувам или нещо от този род.
mar_mar, благодаря, имах нужда да чуя точно това. То е особено ценно, защото е казано от човек, преживял осиновяването. Лично аз, с много неща, казани в книгата съм съгласна, за други тя ми помогна да ги осъзная, но не можах да приема, че раздялата с рожденната майка може да е толкова опустошителна, че да пречи на детето ми /в конкретния срлучай/ да порасне като удовлетворен човек, способен да постигне всичко, което пожелае. Откакто прочетох книгата до този момент не спирах да мисля за това.
Благодаря ти!
Препоръчани теми