Носене на бебето

Здравейте, майки от форум бг-мама!
Досега не съм писала в този форум и съм сравнително нов член!
Тази тема ви е вече позната, но си помислих, че може да се включа!

Моя близка наскоро ме помоли да напиша нещо за носенето на бебето, понеже се интересувам!
Реших, че мога да споделя и с вас!

Имам две деца. Син, Даниил, на пет години, и дъщеря, Анна, на една. Понеже не зная как да си сложа картинки отдолу, казвам го тук! Носила съм и двете си деца – в кенгуру, раница за бебе, шал, който се увива около тялото.
Когато забременях, си мечтаех да нося бебето си в шарена цедилка като бабите на село или като индианците! Не само красота - намирах някаква очарователна хармония във връзката майка-дете – майката работи, детето – заспало на рамото й!
Но дали достатъчно носех своите бебета?

Нашите майки и свекърви, докторите, а не по-малко и ние самите смятаме, че не бива да «разглезваме» бебето, като го носим на ръце прекомерно много.
Но дали индианките, ескимоските, африканките, носещи своите бебета, ги разглезват?
Нека ви представя друг поглед върху носенето на бебето!
Оказва се, че много хора се занимават професионално с ползата от носенето на бебето и, ако щете, дори и възможната вреда от недостатъчното носене!
Става дума не за носене на ръце – това е физически невъзможно в по-продължителни периоди и би ни лишило от възможността да свършим каквато и да е било работа! Става дума за така нареченото «babywearing»  - носене на бебето в специално предназначен плат (това би могло да бъде така известното на български «кенгуру» /кенгуруто не е подходящо за бебе до три месеца, защото не придържа бебето достатъчно близо до майката/, «слинг» - представлява нещо като хамак от плат, който носим през рамо, или просто шал или дълго парче плат, увито около тялото ни. Тъй като терминът няма точен превод на български, в статията използвам условно думата «носило».).
Терминът «babywearing» е въведен от педиатрите д-р Уилям Сиърс и съпругата му Марта Сиърс. Родители на осем деца, те казват: «Младите родители най-често си представят бебето, лежащо си кротко в люлката, зяпащо безучастно клатещата се въртележка над главата му; него го взимат и носят, само когато трябва да го нахранят или да си поиграят с него, а после отново го поставят в легълцето. Те смятат, че миговете, в които бебето е на ръце, са интервали, в които ТРЯБВА да успокоят бебето си, след което веднага го слагат обратно в креватчето му.» Сиърс преобръщат тази идея: «Носете бебето си в «носило» часове наред и след това го слагайте да спи само!»
Разбира се, много хора ще възразят!
Но не само някои психолози на запад, а и самият ми опит показва: едно бебе или дете не може да се «възпита» чрез спартански режим на лишения. Но нека да видим какво казват различни изследователи!

В книгата си «Аз съм добър – ти си добър» Томас Харис говори за няколко момента на раждане. Първото раждане (или «за-раждане») е клетъчното, или зачатието. През тези първи девет месеца човек се намира в най-хубавото състояние - на сигурност и топлина. Следващият момент е физическото раждане. То представлява шок - според психолози като Харис - за човека, който бива изхвърлен в крайните условия на студ (в сравнение с температурата в утробата), грубост на усещанията, налягане, шум, ярка светлина, отделеност и изоставеност. Но за по-малко от минута детето бива «спасено» - то е дадено на друго човешко същество (майката), което го поема, притиска до себе си, започва да кърми, повива… Оказва се, че този свят все пак не е чак толкова лош. Това е моментът, който Харис нарича «социално раждане». Това е моментът, в който започва да се осъществява така нареченото от него «милване». Милването, възстановената близост, е от изключително значение за малкия човек. То възвръща волята за живот, и без него човекът може да умре, ако не физически (макар че Харис ни представя и такива случаи), то психологически.
Може някои от вас да са чели книгата на Патрик Зюскинд «Парфюмът»! В нея се описва животът на човек, който от бебе е оставен не просто без обич, а без какъвто и да физически контакт. Той израства и се превръща в ужасен сериен убиец…  Звучи ужасно, но книгата е написана хубаво и увлекателно!
Но защо ви разказвам ужаси? А и коя или кой от нас оставя бебето си без ласка, не го къпе, повива, кърми или храни; не му говори, носи, гушка и целува? Това казва и Томас Харис: «В повечето случаи в първата година от живота си детето винаги бива «милвано», дори само поради факта, че трябва да бъде взето на ръце, за да го преповият или нахранят. Без минималното количество «манипулации», както вече се спомена и по-горе, детето не би могло да оцелее.» При все това смятаме, обаче, че не винаги, когато плачат, трябва да носим бебетата си: «За да не ги разглезим». Вярваме, че ако не обръщаме внимание на капризите на детето, то ще се научи да бъде самостоятелно. Но кое наричаме каприз – да речем плача за нещо - да бъде взето на ръце, или някакъв необясним за нас плач. И дали това е каприз? Не е ли някаква потребност, която ние не разпознаваме като такава и погрешно назоваваме «каприз”. И психолозите предпочитат вече да говорят за потребности, вместо за капризи.
Току-що стана дума за лишаване от «милване». Това се нарича «синдром на депривация» (лишаване) и е изследван от Жан Лидлоф, друг теоретик на носенето на бебето.
Като че ли Лидлоф е най-големият изследовател и защитник на идеята за носене на бебето през първите месеци, тя пише цяла книга, за която може би някои от вас са чували - аз не бях доскоро - нарича се "The Continuum Concept - По следите на изгубеното щастие".
Лидлоф прави своите наблюдения върху индианците йекуана в Южна Америка, чийто стадий на развитие отговарял все още на Каменната епоха. Тя открива, че бебета, носени през повечето време, плачели по-малко и изненадващо за нас не размахвали ръце, не ритали, не се извивали, нито свивали пръстчетата на стъпалата си и ръчичките си в юмручета. Те седяли кротко в «носилата» си или спяли на нечий хълбок. Освен това те не връщали храна (освен ако не били много болни), нито страдали от колики. Когато за пръв път щастливи пропълзявали или прохождали, не очаквали някой да отиде при тях да ги вземе; вместо това те сами отивали при майките си или друг възрастен техен опекун. Оставяни без наблюдение, дори най-малките много рядко се наранявали.»
Чери Бонд, детска сестра в болницата Куин Шарлот, Лондон, магистър по бихейвиоризъм (наука за поведението), отбелязва: «Изключително голямата употреба на колички и столчета за кола може да доведе до лека форма на сензорна депривация при бебетата. В период от живота си, в който се развива сензорният център на мозъка им, бебетата прекарват много повече време в количка или в столче, отколкото някога.» 

Идеята на Лидлоф като цяло е, че чувството за сигурност, продължаването по изкуствен начин на условията, в които бебето е живяло девет месеца в утробата, помагат на малкото дете да се адаптира по-добре в новата среда и, противно на нашите представи, по-леснода развие чувство за независимост.

Ето няколко обобщения, направени от привържениците на «babywearing»:
Носените бебета:
1) Плачат по-малко. Произволен контролен тест, докладван за Педиатрията, показва, че носенето на бебето, завързано за майката, намалява плача и нервността при бебетата с 43% през деня и 51% нощно време.
2) Растат и се развиват по-добре, във физически и психологически план. «Скачените майка-бебе» (или «тандемът майка-бебе») представляват не само психологическа, но и (което е много важно) физическа връзка! Колкото по-голяма е близостта на майката до бебето, толкова по-големи са заложбите за развитието на детето като пълноценно човешко същество (д-р Мизин Кавазаки, Родителски грижи, есента на 1997).
3) Когато едно бебе се носи завързано за своя родител/опекун, то е защитено от излишно количество стимули, идващи от заобикалящия го свят. Според д-р Т. Бери Бразелтън всяко бебе има собствен праг на възприемане на стимули, които то може да използва за организиране и изучаване. Стимулиране от страна на външния свят, което превишава този праг, пренатоварва детето и създава бариери, които много често представляват препятствия в по-нататъшното му развитие. (Nugent, 1985)
4) Клинични проучвания показват, че честото носене прави бебето по-малко податливо на нежелани пристрастия в бъдеще. Чуството за несигурност ни прави по-неспособни да се справяме по подходящ начин с трудностите в живота. Като компенсация развиваме нездравословни пристрастия – от алкохол и наркотици, до ядене в големи количества, неограничено харчене, работохолизъм.

С две думи, носените бебета научават повече, те са по-подредени и по-схватливи.

Бебетата, прикачени към родителя си, като участват в неговите дейности, не само улесняват родителя, докато той работи или върши домашната работа (стига да не готвите или пиете горещ чай, което може да е опасно). По този начин и бебето участва активно в живота - дали работите, разговаряте с приятел или се разхождате, - а това сякаш го прави по-спокойно. Освен това така то се научава, че работата, дейността не означават «неприятно задължение», а са удоволствие, игра, общуване. Може би по такъв начин децата ни не само няма да намразят, но и ще обикнат да готвят, чистят, подреждат стаите си? Като си помислим, ние защо често смятаме работата за неприятно задължение? Защото е самотна, нали? Вероятно, ако се разровим в етнографските сборници, ще открием, че седенките са били весели и забавни!
Но, действително, когато Анна не иска да заспи, връзвам я на гръб и започвам да готвя. И тя съвсем скоро е заспала! А моята Анна много трудно заспива! Може би защото не я нося достатъчно?

Но нека да не забравям едно безспорно предимство от носенето на бебето! Близкия контакт с бебето, както при носенето му, така и ако спите заедно, има лактогонен ефект! Сиреч (макар че всички знаете!) спомага за образуването на кърмата.

Има и още нещо интересно! Лидлоф и нейните привърженици смятат, че носеното бебе толкова се различава от представата ни за бебе в съвременния свят, че то би могло спокойно и активно да участва в живота на модерната жена – както участва в ежедневния живот на жената от племето. Идеята е, че носеното бебе е толкова спокойно, че едва ли би могло да пречи на работата, дори ако една майка работи в офис. Знам, че отивам твърде далеч вече, и аз самата не зная дали бих пробвала това, но не е лошо като идея! Просто да се замисилим! Така и жената не би страдала от изолация след раждането, което често се случва в днешното общество. Или пък, когато се върне на работа, бебето бива лишено то майка си, на която се намират заместители. Изобщо, идеята за бейбиуеринг иска да премахне този невъзможен избор от жената.
Например, една жена, носеща бебето си през повечето време, споделя: «Повечето бебета в нашата цивилизация са напрегнати, вечно въртящи се, дори когато ги вземеш на ръце, в тях сякаш има навита пружина – все се въртят, искат да ги друсаш. Сякаш в тях се е събрала толкова много енергия, която не е могла да се освободи при допира с другия човек, който представлява естествено «енерго-поемащо поле». В сравнение с тези бебета моето бебе беше спокойно, отпуснато, меко и гъвкаво»...
И накрая, носенето на бебето се връзва с друга много дискутирана тема – дали е добре да спим със своето бебе, а и с новата теорията, предложена наскоро от «татко Людмил» в един от форумите за elimination communication – комуникиране на нуждите на бебето за изхождане (простете - ама че дума)!

Разбира се, в живота на модерния човек не е толкова лесно да носиш бебето си, както изглежда, че е при индианците или ескимосите, или пък е било с нашите баби и прабаби с цедилките на село. Зная, че за всички ни това изглежда невъзможно, особено за работещите майки. Но все попадам на статии в интернет, някоя майка, която носела бебето си по цял ден и си вършела работата. Трудността при нас е как да си направим подходящото "носило" - защото има такива, но не и при нас. (Вече прочетох във форумите, че не е така!) Но малко повече носене едва ли ще е от вреда? А и по тротоарите на София, например, като че ли е и по-лесно, отколкото с количка! И колкото по-малко е бебето, толкова по-добре е за него и толкова по-лесно за нас! Както казва Жан Лидлоф, идеята да носим бебета си не е да го правим, защото някой ни е казал. Нека носим бебетата си, защото е полезно за тях, но и ако открием колко хубаво, очарователно и удобно е това за нас.
Разбира се, не всички могат да носят бебетата си, но близкият физически контакт е достатъчен!
Всички ние знаем колко е хубава топлината на малкото човече до тялото ни, личицето му, толкова близо до нашето, сладостта, която изпитваме, докато спи, забило носле в пазвата ни или опряло бузка на рамото ни!
Във всеки случай, ако ще ги носим - сега му е времето! След това са вече големи, тежки и искат да тичат сами!…