Страх от предстоящото...

  • 6 581
  • 36
  •   1
Отговори
  • Мнения: 75
Здравейте всички,
Ние сме едно от семействата, които от години се борят за свое дете и въпреки всички процедури, дори операции, все не успяваме. Т.нар. неизяснен стерилитет. Преди повече от година подадохме документи за осиновяване и след дълго чакане в петък ни се обадиха с предложение за дете. Не можах да повярвам! Разтреперих се, разплаках се от вълнение и емоция. По данните, с които разполагаме до момента, детенцето е точно такова, каквото сме искали.
Само че!... Само че аз от 2 дена н съм в паника и страх от това, което предстои. От новата ми роля в живота, от многото неизвестни, дори от глупости от рода, как ще кажа на работа и как ще реагират колегите...., дали ще се справя и какъв ще бъде живота ми оттук нататък...? Липсва ми всякакво самочувствие, всякаква увереност. Сигурно ще ме помислите за ненормална да реагирам така и то при положение, че се борим за дете от толкова време. Затова моля майки, които са осиновили дете да споделят опита си в тази ситуация. Първата ни среща с детето е края на другата седмица, затова моля, споделете как е минало при вас? Всичко ми идва като гръм от ясно небе и колкото и рационално да си се подготвял за нещо подобно, когато моментът настъпи някак всичко изглежда различно и плашещо.... Не е като да си се подготвял постепенно 9 месеца в очакване на дете. Незнам... много съм объркана. Ще съм благодарна на всеки споделен опит, мисъл, съвет...

# 1
  • София
  • Мнения: 9 517
на колко години е детето?

# 2
  • Мнения: 24
Спокойно avkovbg,
предстоят ти само хубави неща, ако е рекъл Бог, че това е вашето детенце.
Аз самата осинових съвсем скоро- през маи и вече се чудя как съм живяла без малкото ми слънце.
А какво ще кажеш на работа и неща от този род, когато сърцето ти се изпълни с щастие и любов изобщо няма да ти е толкова важно.
От собствен опит ще ти кажа, че когато взех дъщеря си в къщи, помолих майка ми да стои с мен да не би нещо да не се справя, до момента не бях се грижила за бебе на 11 месеца. Всъщност за никакво дете не се бях грижила. Правех всичко, като че ли цял живот това съм правила и изобщо не се нуждаех от ничия помощ, довери се на инстинкта си и мисли най- вече как ще се напълни живота ти в бъдеще.
И най- добронамерено те съветвам, докато не се срещнеш с детенцето не си създавай сценарии. Опитай максимално да запазиш спокойствие.
Аз не пиша често тук, но чета много. Скоро ще ти отговорят момичетата и ще ти вдъхнат увереност,. Аз за съжаление нямам много дар слово.
Прегръдки и се успокои, мисли позитивно.
И Дзвер, някога ме сащисваш с коментарите си, след подобен пост това ли ти хрумна да питаш.

# 3
  • Мнения: 75
Запази спокойствие и си помисли много хубаво с какво се захващаш, защото връщане на зад няма. Казвам ти това защото ми се струваш пообъркана и не наясно със себе си относно желанието ти за осиновяване. Въпреки че тези чувства и вълнения би следвало да си ги изживяла още при вземането на решението за осиновяване.  Ако се притесняваш от мнението на хората, няма да ти е леко, но пак всичко зависи от теб и партньора ти и основно от мотивацията ви.
 Иначе се присъединявам към горния пост, че забравяш за предишния си живот, понякога се чудиш какво по дяволите си правил преди да се появи детето...живота ти се изпълва с нови емоции - не изживявани до тогава....радваш се на ново зъбче...на нова думичка, тревожиш се дали си си го облякъл подходящо - дали е навлечен или разсъблечен... телефона ти звъни от най-странни места - кош за смет, кош за пране, ботуш и т.н. переш банани и мандарини защото малчо така е решил Sunglasses абе изобщо живота ми се промени и то по начин по който винаги съм искала! Така че ако имаш нужда от това и го искаш достатъчно - както каза съпругът ми който прочете поста ти през рамото ми  Sunglasses - просто отиди в дома, целуни детето си и ще забравиш за всичко останало! Simple Smile

# 4
  • София
  • Мнения: 9 517
И Дзвер, някога ме сащисваш с коментарите си, след подобен пост това ли ти хрумна да питаш.
ъхъ, що ли точно това попитах?

# 5
  • София
  • Мнения: 117
Като те чета, все едно виждам себе си преди 3 години  Simple Smile Толкова се бях изплашила, че ако не беше силата и увереността на мъжа ми /тогава само приятел/ кой знае какво решение щях да взема ... Различни сме хората, някой са по-емоционални и преекспонират опасенията си в страхове. Спомням си преди години когато близка приятелка роди, какви чудеса ми наговори паникьосана от малкото вързопче в кошчето  Joy - а сега като и припомня казва "тогава не съм била аз". Хубаво, че споделяш страховете си, за да видиш че не си изключение и повечето от нас са го преживяли. Аз също нямах абсолютно никакъв опит с деца, нямам братя и сестри за да черпя опит от тяхното родителство, не съм живяла в едно домакинство с бебета и деца. А пък и някак си винаги ме е било малко страх от малките, не съм умеела да контактувам с деца, да им се радвам и да ги закачам, така че да се заливат от смях. Абе голямо дърво  Simple Smile Ела да видиш сега - знам как да успокоявам, да развличам, да разбирам децата. Всичко е желание и опит и четене и най-вече обич - безгранична, първична, такава че детето инстинктивно да я усети и да отвърне със същото чувство. Когато дъщеря ми дойде при нас беше на 1 годинка, аз исках да я гушкам непрекъснато, да и дам топлината и майчината ласка, които не е имала, но тя сякаш не можеше да се отпусне, да обвие ръчички около мен. Постепенно всичко си дойде на мястото. После пък все в ръцете ми беше, научих се да готвя, домакинствам дори да работя на компютъра само с една ръка, та чак тендовагинит развих  Simple Smile
Ох, отплеснах се в спомени  Grinning
Първата ни среща, а последвалите бяха толкова краткотрайни и как да кажа, като че потвърждаваха страховете ми  - в една малка приемна носеха детето, даваха ми го в ръцете, то почваше да плаче неудържимо и да се извива... че след няколко минути молех лелката да я вземе защото аз не знаех как да я успокоя. Виж, последната среща в дома ми даде малко надежда, че положението не е толкова трагично - тогава беше събота и ни пуснаха в детското помещение. Децата свободно си играеха, повечето бяха на проходилки. Моето момиченце тичаше с проходилката, вдигаше крачета и се возеше на нея, закачаше лелите и се смееше  - просто друго дете! Дори ми позволиха да я нахраня и аз, представи си, се справих  Wink На път за вкъщи бях като преродена, мисля, че тогава предусетих сладостта от майчинството...
А пък сега, толкова вече съм се сраснала с дъщеря си, че направо ми звучи неестествено думата осиновила. Приемам я като чиновнически жаргон, който се опитва да "облече" законово моята майчина обич, нашата духовна, емоционална, физическа връзка с дъщеря ми.
А сега вдигни глава и се усмихни  - пред теб е Пътят на щастието !

# 6
  • Мнения: 24
Kari- em,   bouquet страхотен пост, направо ме развълнува. И ние се позабавихме с гушкането, а сега сме първи по целувки и прегръдки. У нас баща и върши всичко с нея на ръце, а тя му се отплаща с целувки по носа и когато се обади по телефона, целува телефона и бърбори нещо на нейния си език.

# 7
  • Мнения: 712
Първата ни среща с детето е края на другата седмица, затова моля, споделете как е минало при вас?
Във връзка с първата среща и с очакванията е важно да се знае, на каква възраст е детенцето.

avkovbg, всички хора изживяват по различен начин предстоящата поява на детенце. Някои действително изпитват притеснения и колебания, което не е задължително нещо негативно. Аз не съм убедена, че подобни на твоите "чувства и вълнения би следвало да си ги изживяла още при вземането на решението за осиновяване". Доста осиновители ги залива вълна от емоции и страхове точно, след като получат така чаканото писмо. Питат се, ще се справят ли; как ще им се отрази коренната промяна в ежедневието; какво означава на практика появата на един нов член в семейството, който всъщност ще е най-важния и ще се превърне в центъра на вниманието... Нормално - семействата, при които децата не се появяват внезапно и "по поръчка", някак имат време да свикнат с един по-уединен начин на живот, в който те са господари на времето си и личните им желания са основен движещ механизъм... Те така свикват с това положение, че започват да се питат, дали са готови да се лишат от удобствата, които имат. Желанието за деца е все още там, но сякаш е леко "изтръпнало" и трябва лек масаж, за да се "събуди" и раздвижи  отново... Спомням си, как някой в този форум беше описал подобни на твоите страхове. Не си спомням, кой точно беше и моля да ме извини, ако го цитирам неточно. Та, тази съфорумка споделяше, че е изпитвала съмнения по отношение на осиновяването и едва в момента, в който си е представила ужасяващата перспектива да прекара остатъка от живота си без деца, се е "сепнала" и взела много бързо и непоколебимо решение.

Преди да имаме деца няма как да знаем, какво е да си родител. И понеже жените, на които това не се случва веднага, не са имали възможност да го преживеят сами, приятелки започват добронамерено да обясняват, каква отговорност е да гледаш деца, колко е време- и трудоемко и как живота се променял коренно... Моите впечатления бяха, че често чувах сякаш полу-заплашителните думи: "Не е лесно, но ти сама ще видиш, какво е", придружени с много обяснения и по-рядко, някак почти между другото се споменаваше и какво щастие е това... А щастието да имаш дете е неизмеримо. То не може да се опише така, както не може да се опише любовта. Едно, обаче, е ясно - в един момент се питаш, как си живял без него... Simple Smile Животът ти става по-цветен, по-весел, по-пълен... И дори и да има болка, не би се отказал от чувството, което те изпълва... За нищо на Света... Simple Smile Любовта към дъщеря ни е толкова силна, че имам чувството че я изпитвам физически. Тя е най-милото създание на света и едва сега не намирам за скучни или шаблонни думите: "С цялото си сърце искам да осигуря щастливо и безоблачно детство на детето си"... Simple Smile

Разбира се, има и хора, които действително не желаят да имат деца и са правили опити в тази насока само, защото приемат, че обществото го очаква от тях или пък защото искат да изживеят щастието, за което разказват съседите, колежката, братовчеда... Но те някак чувстват, че това не е техния път... И се успокояват в момента, в който застанат зад собствените си желания и признаят и на себе си открито, че биха предпочели да не се обвързват с деца.

avkovbg, според мене е добре да не очакваш много от първата среща. Тя вероятно няма да ти даде отговори на въпросите, затова опитай да разгадаеш, откъде идват притесненията ти, преди датата... Всъщност, нашето детенце беше онова, което бях приела в себе си и преди да го видя - това според мене е най-важното от нашия опит, което си заслужава да споделя с останалите кандидат-осиновители. Ако търсиш "знак от съдбата", той е само в твоите мисли. Wink Опитай да се подготвиш по-скоро на практическо ниво - виж, как изглеждат деца на тази възраст; интересувай се, какво поведение може да очакваш; подготви си въпроси не само към социалната (по време на инфо-срещата), но и към персонала на дома... И не се притеснявай за справянето с физическите грижи за детето - щом имаш желание, със сигурност ще се справиш добре, а и лично за мене те са най-малката част от родителството...

Прегръщам те и... успех!:)

Последна редакция: пн, 17 дек 2012, 16:05 от Chandra_Den

# 8
  • Мнения: 24
''Във връзка с първата среща и с очакванията е важно да се знае, на каква възраст е детенцето. ''
Chandra, не възрастта на детето са проблем на тази жена, останах с впечатлението, че коментара на Дзвер прозвуча някак сухо, може и да е моя идея. Всъщност за това се включих, сама знаеш, че писането не ми е сила. Знам какво е и подадена ръка и колко ми помогна на мен самата в момент, когато изживявах страховете си  Hug

# 9
  • Мнения: 75
При нас също мъжът ми е по-трезвия и стабилен от двама ни в тази ситуация. Ти как създаде контакта с дъщеря ти, когато вече я взе у дома? Чувстваше ли се странно в новата роля? Страх ме е от това, което ще изпитам при първата ни среща, която е в петък. Трябва да превъзмогна емоцията...... Някак си се чувствам странно. Може би защото винаги съм мислела, че децата се раждат от родителите, а не се предлагат и избират от институции. Сигурно ти изглеждам наивна, нали?
Мога само да се доверявам на хора като теб, минали по този път. и да се надявам, че и при мен нещата ще се получат добре.

Ти как съобщи новината на работа и на близките си?

Като те чета, все едно виждам себе си преди 3 години  Simple Smile Толкова се бях изплашила, че ако не беше силата и увереността на мъжа ми /тогава само приятел/ кой знае какво решение щях да взема ... Различни сме хората, някой са по-емоционални и преекспонират опасенията си в страхове. Спомням си преди години когато близка приятелка роди, какви чудеса ми наговори паникьосана от малкото вързопче в кошчето  Joy - а сега като и припомня казва "тогава не съм била аз". Хубаво, че споделяш страховете си, за да видиш че не си изключение и повечето от нас са го преживяли. Аз също нямах абсолютно никакъв опит с деца, нямам братя и сестри за да черпя опит от тяхното родителство, не съм живяла в едно домакинство с бебета и деца. А пък и някак си винаги ме е било малко страх от малките, не съм умеела да контактувам с деца, да им се радвам и да ги закачам, така че да се заливат от смях. Абе голямо дърво  Simple Smile Ела да видиш сега - знам как да успокоявам, да развличам, да разбирам децата. Всичко е желание и опит и четене и най-вече обич - безгранична, първична, такава че детето инстинктивно да я усети и да отвърне със същото чувство. Когато дъщеря ми дойде при нас беше на 1 годинка, аз исках да я гушкам непрекъснато, да и дам топлината и майчината ласка, които не е имала, но тя сякаш не можеше да се отпусне, да обвие ръчички около мен. Постепенно всичко си дойде на мястото. После пък все в ръцете ми беше, научих се да готвя, домакинствам дори да работя на компютъра само с една ръка, та чак тендовагинит развих  Simple Smile
Ох, отплеснах се в спомени  Grinning
Първата ни среща, а последвалите бяха толкова краткотрайни и как да кажа, като че потвърждаваха страховете ми  - в една малка приемна носеха детето, даваха ми го в ръцете, то почваше да плаче неудържимо и да се извива... че след няколко минути молех лелката да я вземе защото аз не знаех как да я успокоя. Виж, последната среща в дома ми даде малко надежда, че положението не е толкова трагично - тогава беше събота и ни пуснаха в детското помещение. Децата свободно си играеха, повечето бяха на проходилки. Моето момиченце тичаше с проходилката, вдигаше крачета и се возеше на нея, закачаше лелите и се смееше  - просто друго дете! Дори ми позволиха да я нахраня и аз, представи си, се справих  Wink На път за вкъщи бях като преродена, мисля, че тогава предусетих сладостта от майчинството...
А пък сега, толкова вече съм се сраснала с дъщеря си, че направо ми звучи неестествено думата осиновила. Приемам я като чиновнически жаргон, който се опитва да "облече" законово моята майчина обич, нашата духовна, емоционална, физическа връзка с дъщеря ми.
А сега вдигни глава и се усмихни  - пред теб е Пътят на щастието !

# 10
  • Мнения: 690
Аз се върнах почти 5 години във времето, а като че ли беше вчера. Припомних си радостта, страховете, притесненията.
avkovbg, първата среща обикновено протича по утъпкан сценарии. Първо отивате в РДСП и социалната ще ви даде данни за детето - възраст, пол, етнос, заболявания, кога е прието в дома и т.н. (при повече късмет може и да ти прочетат социалния доклад на детето). След това социалната работничка ще ви заведе в дома и в отделна стая ще доведат детенцето. Винаги присъства и социалната или служител на дома. Дзвер съвсем резонно пита за възрастта на детето - има си значение. Когато ми доведоха моята малка кукла, беше на годинка и 3 месеца, водеха я за ръчичка, гледаше като уплашено зайче. Благодарение на изчетеното във форума, успях да си подтисна емоцията и да не се хвърля да я гушкам (това би било голям стрес за детето), а клекнах и в общи линии бях на нейната височина - т.е. гледахме се в очите. Говорих и нежно един куп "глупости" - зайче, кукло..... след няколко минути тя сама се пусна от лелката и ми подаде ръчичка .....

И въобще не е глупаво и наивно това което изпитваш. Напълно нормално е да бушуват бури от емоции в главата ти и в сърцето ти - от радост за предстоящото събитие до страха - как изглежда, как ще се справя, как ще реагира, дали ще се справя, какво ще кажа аз ...... 

А аз в работата съобщих когато подадохме заявлението в съда. Просто влезнах при шефовете и им казах - имам една хубава и една лоша новина - хубавата е че ще си имаме второ детенце, а лошата за вас е - че след около месец, два излизам по майчинство.  Grinning  Много ми се зарадваха и ми честитиха, след няколко часа започнаха да ме питат за подробности ....  И до ден днешен си ме питат - как са щерките ти

avkovbg  Hug

# 11
  • Мнения: 75
Chandra и Manja написали сте ми страхотни неща, които ме карат да вярвам, че и при мен нещата ще се получат. Както вече писах, детенцето е едва на 5 месеца и е гледано в приемно семейство. На срещата ще пресъстват и приемните родители, които се надявам да са мили хора и да ми кажат максимум информация за бебо. Мисля, че аз изпадам точно в т.нар. "следродилна депресия".
Вие колко време след първата среща взехте решение да осиновите децата си? А от този момент до самото вземане на детето колко време минава? Manja, ако разбирам правилно, ти имаш 2 дъщери. И двете ли са осиновени?

Много ви благодаря, момичета! Hug  bouquet

# 12
  • Мнения: 75
И още един въпрос - колко срещи направихте с детето преди да го осиновите?

# 13
  • Мнения: 690
Не, голямата ни е биологична. А решението ние го взехме малко трудно. Таткото изпадна в паника и "следродилна депресия" - дали няма да дели децата, дали ще ги обича еднакво  Laughing  Но след две нощи размисъл от негова страна и две нощи тихо ридание от моя - решихме. При следващото ходене, след седмица от първата среща, написахме иска със социалната, подписахме нужните декларации и подадохме документите в съда. След седмица получихме отговор с датата на делото и в общи линии, за по малко от месец мина процедурата и си прибрахме Магито.


От няколко дни госпожичките ми хвърлят някакви агитации - искали бебенце, "хайде бе мамо, три за късмет"  ooooh!

# 14
  • Мнения: 955
avkovbg, на колко години си? От колко години сте женени? Колко време чакахте? Кой от родата те притеснява най-много? Колегите ти нищо ли не знаеха по въпроса, че те е страх да им кажеш?

Общи условия

Активация на акаунт