Отдавна обмислям решението си да споделя своята история тук, но вече събрах смелост. Аз съм на 22 години и животът ми се преобърна на 360° за отрицателно време. Останах напълно сама със своята дълбока депресия и агорафобия, получена в следствие на преживяното, което ще опиша по-долу. Казвайки ’’напълно сама’’, употребявам израза в буквалния, а не в преносния му смисъл. Да, преди 2 месеца загубих най-святото си – моята майка. Тя почина след едногодишната ни борба с най-страшната болест – ракът. Аз не познавам своя баща, тъй като той е изоставил мен и моята майка, когато съм била бебе. Нямам братя и сестри (живеех с майка си и нейната майка). Последната е на 83 години и е дементно болна. Въпреки невъзможността да се грижа в този момент дори и за себе си, аз се старая да се грижа и за нея. Но тази ми дейност се превърна в ад – по цял ден стоя вкъщи, за да следя да не направи някоя ’’беля’’, тъй като вече имаше няколко по-сериозни такива – запушване на тоалетната с парцал, за щастие безуспешен опит за пожар, блъскане по стените на съседите, когато ме няма, за да иска да й се отвори и съответно да й се даде цигара... Да, може би е смешно (но за мен - не), моята 83 годишна баба пуши!!! И когато не и дам цигара, тя през 10 мин. идва да тропа по вратата на стаята ми. Още по-лошото е, че не желае да се къпе, и всеки опит от моя страна да я вкарам в банята, ми коства часове убеждаване и съответно много скъсани нерви. А най-лошото е, че леля ми (сестрата на майка ми, която над 30 години живее в чужбина), не желае да ми помогне по никакъв за НЕЙНАТА майка. В момента съм в болнични и когато свършат, не зная какво ще правя... А трябва да се яде и да се плащат редовно и ЗАДЪЛЖИТЕЛНО сметките, тъй като жилището, в което живеем, е общинско. Съжалявам за многословието, но ще ми бъде от полза да споделите Вашето мнение и чрез него да ми помогнете. Предварително благодаря!