Да се погрижим и за родителите си

Исклени съболезнования за майка ти 
Темата ще бъде наистина полезна,не само на тези,които се грижат за родителите си,но и на тези на които им предстои....като мен например  
Грижата около родителите е неизбежна и дори и самото споделяне около проблеми и тревоги,ще е разтоварващо.
На мен ми предстои да обгрижвам 4-ма но засега не се плаша,може би защото не е на дневен ред  

Най-малкото, не е бреме за сам човек. Ние гледахме баба ми 10 години на легло. Просто животът ни беше организиран около това да не е сама. Майка ми напусна работа... Трудно е. Но е част от живота. Не всеки е склонен да повери точно този дълг на чужди хора. Но ако можете да си позволите добра гледачка, това би било голямо облекчение. Кураж и сила ти желая!

Благодаря за вниманието.
Да ние сме взели жена която ходи три пъти да го преобува и храни в работните дни.Събота и неделя се редуваме с брат ми.
Бих попитала -знаете ли някъде борса за памперси и такива неща.

Това е кръговратът на живота. Колкото повече хвърчиш в началото, толкова по-тежко се приземяваш.
Имам член на семейството, който се нуждае от 24/7 грижи, пиши какво те интересува.

Трудно е.
Има и варианти с домове, но е много гадно да си захвърлен някъде и да зависиш от чужди хора. Това в някои случай ги убива.
Така че поклон пред вас!

Борса за памперси незнам, но Карфур имат прилични цени.
По темата, моя баща е болен и майка ми трудно се справя сама, от 4 години прекарват зимата у дома. Тежко ми е да го гледам как се мъчи, жал ми е и за мама, по цял ден се върти около него. Благодарна съм на съпруга ми, че не прави проблем от престоя им. От друга страна като са у дома живота се завърта по друг начин, някак загубваш свободата си , съобразяваш се с много неща, натоварващо е,  но сърце не ми дава да ги оставя сами през зимата на много километри от мен. Радвам се, че поне са двама и през ум не ми е минавала сегашната ситуация преди години.

Здравейте, момичета.
И аз се грижа за баща ми вече 4 години, откакто получи инсулт и е 95% инвалид. В момента не е на памперси, но няколко месеца в началото беше. Много тежък период. Никой освен мен не се интересува от него. Сестра му звъни да пита дали е умрял, понеже имат спор за една картина. Две години живя у дома, сега си живее в неговия апартамент, като му доставят храна през седмицата, а в събота аз му нося. Храната е в кутии, така че не се налага миене. Грижете са оновно смяна на чаршафи, почистване и пазаруване. На него му е скучно и иска компания но не мога да му осигуря. През лятото го разхождам (с бастун e), но в момента асансьора е повреден и ако не го оправят до лятото няма да можем да преодолеем 3-те етажа.
Ще следя темата.

Тази част от сериала съм я играла 2004 -05 год.
Първо за 10 дни почина баща ми, като мъж на болна жена. Според докторите - умора на организма, постараха се да го избутат до края на клиничната пътека и всичко свърши.
Но той би бил благодарен, че не се е залежал.
Майка ми беше обездвижена, с Паркинсон и Алцхаймер едновременно. Трябваше двете с дъщерята/15 год/ да се грижим за нея. Вдигахме, миехме, сменяхме памперси. Като отидем на работа и у-ще тя късаше пампата и после пак миехме. Не можех да подложа детето си на такъв тормоз. Все пак бъдещето е на децата, нали.
За държавен старчески дом нямаше начин - трябваше да умрат 15 баби за да я вземат. Исках да ускоря нещата и да дам подкуп, ама не знаех на кого и не го взеха.
 С 1 дума - нямах връзки. Та се хванах да търся частен старчески дом. Освежихме апартамента и и го дадохме под наем за да има пари за плащане. С тях и пенсията долу-горе скърпихме нещата. Ама и там ударих на камък - като чуят неподвижна и веднага нямат места. Летен сезон, много богаташи си дали родителите сезонно и да се обадя октомври. Та накрая с връзки я приеха в Бона деа. Тогава дома беше в Бояна, до китайския ресторант на ул. Кумата. Бяхме доволни, гледаха я добре, посещавахме я редовно с детето, носехме памперси, лекарства  и каквото е поискала. В дома всеки път беше чисто, топло, миришеше вкусно на манджа. Една година изкара там и почина.
А, влязох да пиша за борсата за памперси. През 2005 г. купувах на едро на поносими цени от Женския пазар. От пресечката на "Екзарх Йосиф" и "Ст. Стамболов" се тръгва по посока към Лъвов мост. На едни стар блок в самото начало на пазара имаше надпис Памперси на едро. Продаваха и бебешки, и бабешки и разни други неща за бебета, беше на 2 етаж. Самия блок, строен 1922 г. беше много зле - стените подпрени с греди, стълбите напукани. Със страх влизах вътре.
Мариянка,  , дано скоро оправят асансьора и да не се залежава стареца.

И мойка почина от Алцхаймер.Толкова съм слушала ,но чак като го преживях разбрах за какво става въпрос.
Най неприятното е началота ,когато още не си разбрал ,че са болно.Чудиш се защо правят разни неща и на ум не ти идва ,че са болни.Мъжът ми е лекар и като му казах ,че майка ревнува баща ми -78 годишни- той каза да идем на лекар.И се аказа Алцхаймер.
Изкара една година като постепенно нещата се влошаваха.
Ей така .
Важно еда се осигури накой друг да върши ежедневните работи .Ти само да му се порадваш да го прегърнеш.Иначе се уморяваш и неизбежно идват лоши впечатления.
Естествено грижата за децата си е на първо място.

Ще взема да пиша тук, не открих къде другаде мога да пиша. Родителите на съпруга ми са възрастни. Живеем заедно с тях и детето, свекър ми в момента е на 86 г., след операция на дебелото черво, колостома, катетър, доста зле със зрението. Все още може да става сам, но все по рядко се случва, с оглед на това, че като не вижда, не се чувства сигурен. Свекърва ми му помага за къпането и храненето, от интервенциите, които се наложиха, памперси на ползва, катетъра се сменя веднъж месечно от лекар, а торбичките, свекърва ми ги сменя сама, както и мъжа ми. Той засега е с ума си, може да се води смислен разговор, но от все по голямото залежаване, често бълнува и говори нереални неща. Мъжът ми все го кара да става до колкото може, да бъде седнал, да отиде до масата и обратно, макар и само ведъж на ден, но това става все по рядко. Може би с оглед на ситуацията, в която се намира човека, е нормално .
Това накратко е положението. Това, което на мен ми тежи, освен да гледам човека в това състояние, е и факта, че за детето през деня се грижи свекърва ми. Просто засега нямаме друг избор, на градина не я приемат, частна, не можем да си позволим с нашите доходи. От една страна, детето е свикнало с дядо си, обича го, но от друга- тя вече доста разбира и ме пита, защо дядо само спи, защо не става, защо баба го храни. И аз като й обясня, защото е стар вече и болен и тя ми казва "хайде тогава мамо пак да стане млад и тогава няма да е болен и ще си играе с мен" .
Разбира се, аз и мъжа ми сме поели изцяло разходите за лекарства, консумативи, прегледи /добре, че поне някои неща минават през здравната каса, някакво облекчение си е, макар и малко/, храна, други неща, които се налагат. Аз лично помагам, като гледам да чистя, да му изпълнявам дребни молби, като например да му подам водата или да му включа радиото, даго завия. Говоря си с него, когато е напълно адекватен, разказвам му разни неща от моето ежедневие, изобщо в ситуацията, за каквото се сетя, че мога да съм полезна, го правя. И се опитвам от време на време да гледам и от другата гледна точка, че дъщеря ми ги радва.
Като цяло ми е много мъчно да гледам старостта и болестите в какво могат да превърнат човек. А и преди съм ставала свидетел с други близки роднини.
Съжалявам, май стана дълго, а и съвет не дадох, но просто имах нужда да споделя.

ral4e!, споделяй си тук - не се притеснявай. Все пак трябва да има и такова място - всеки да си напише каквото му е на сърце. Може и някаква идея за улеснение и помощ да се намери.
Трудно е,, тежко е, но няма как. Идва момент, когато ние ставаме "големите" в семейството.

Да ви напомня на всички грижещи се за болни-здравите са на първо място.Това са хора ,които са се реализирали и сега просто преживяват старините.Не се осъждайте ,че не правите достатъчно.Правите всичко най-добро щом не сте ги изоставили.
Трябва да осигурите един свободен ден или поне няколко часа-да се откъснат от тази обстановка.Да не стане като в приказката-"на болната жена умря мъжът и "
Когато човекът е с акъла си е по кофти ,защото осъзнава всичко и като болен е много претенциозен и егоистичен-то си е от болестта и старостта.
Колкото е възможно повече да се движат е добре-по принцип два дена да не стават и мускулите на краката отслабват и край.Въпреки ,че и това е добре понякога когато правят пакости-моите изхвърлиха толкова неща в боклука  -и документи-докато разбера каква е работата!

Да, tarlio, права си за много неща. Примерно в момента баща ми е с по-ниско кръвно от моето на моменти. При положение че беше вдигнал 260-160 когато получи удара. Ама той само си лежи и не се тревожи за нищо-няма как да вдигне кръвно.
Тъкмо изгледаш децата/детето  вместо да се порадваш на живота идват грижите за възрастните родители. Като чета тук някои дори още не са си отгледали децата. Не че някога грижите за тях ще спрат, но поне моята дъщеря е завършила средното си образование. В някои държави където има нормални доходи на тази възраст птичките изхвърчат от гнездото. При нас е невъзможно от финансова гледна точка. По-евтин е живота на няколко поколениея под един покрив.

Платихме за ремонта на асансьора 100 лв. Дано да се съберат парите и напролет да мога да разхождам баща ми, защото цяла зима е като затворник у дома.

Много тежка тема- може да подминете поста! Ние изгледахме бабата на мъжа ми...последните две години беше на легло, два пъти си чупи краката...операции, пари, лекарства, памперси, накрая кошмара стана почти пълен. Хубавото е, че децата нямаха достъп до нея, беше на долния етаж...наехме жена, та мъжът ми спести голяма част от цялата трагедия, единствено накрая ми се случи да я почиствам,от стреса ми излезе дори ечемик, подух се, както и да е жива съм. Казват, че когато някои се разболее- не е хубаво младите да се пускат при него, за да си запазят "вътъка" за живот...почти бях загубила моя...непрекъснато я мислехме...напоследък се опитвам да се издърпам от дупката...да не мисля вече за лошото...
Писах, че изгледахме, защото преди две седмици си отиде на 79 години...чувствам се виновна, защото не скърбя, чувствам се виновна, защото си отдъхнах...Да, болна беше, стара, само на легло накрая...но се чувствам виновна. Все още, когато готвя започвам да си мисля за 5 порции, какво ще яде тя, че беше капризна. Мисля си, ех това много щеше да и хареса...

Ето и аз се разтоварих...благодаря ви...