На гости у дома?

Ти как разбра,че той се чувства като ,,на гости,, вкъщи ?

Първо си личи и второ той сам си го казва.

Тоест,чувства се зле,че жилището не е негово ли ?

Не знам.Аз досега не съм се чувствала така някъде където ми е хубаво.
Не знам за мъжете - може би му се иска да е по-самостоятелен и съжелява,че не е могъл той да осигури семейното жилище... За друга причина да се чувства така не се сещам.

И за такива жени съм чувал.
И въпроса не е във времето.

И у нас е така - мой апартамент, преди събирането ни живеехме двете с дъщерята.
Като спомена,че нещо трябва да се ремонтира или купи само се съгласява. Ако може да поправи нещо - прави го. Ако не заявява - ти си шефа, действай, викай майстори, пари съм дал. На мен не ми е  за парите, а да помислим заедно, да предложи решение, да поиска нещо - но не.
Есента 4 -5 пъти ходихме по мебелни магазини да изберем нещо за антре - само мълчи и чака да харесам нещо за да го плати. Аз пък нищо не си харесах.
Сега замислям нови дограми на 2 от стаите - пак е пас. Можело и така да си живеем, защо да сменяме.
Иначе и в други теми съм го хвалила - готви, старае се винаги да има нещо за хапване, хладилника да е пълен.

Това,че не проявява инициатива в ремонтните дейности в домът ви според мен не означава,че се чувства като на гости.Баща ми е същия,десетки пъти сме правили ремонти вкъщи и той никога не е имал желание да обсъжда с майка ми кое как ще се направи,как ще изглежда,откъде ще се купи или поръча.Винаги си е бил пас,само плаща,което според мен си е прехвърляне на топката,казваш на отсрещния,,прави каквото искаш,както ти харесва''и се дърпаш.
А на авторката случея е различен,там човека казва,че си се чувства на гости.Мой много близки са в това положение и мъжът й въпреки,че годишно печели пари за апартамент пак се чувства зле,точно заврян.

Човека се чувства заврян зет.Щом за толкова години не се е променило нещо,няма и да стане по-нататък.Просто авторката може само да го поущрява,че това е и неговия дом.А сами ли живеете или с родителите ти,ако е с родителите ти.....може би те са една от причините.Така е винаги като се живее с чужди хора.

Живеем сами откакто сме се оженили. Тъща никога не е имал, баща ми живее в друг град, баба ми (която не живееше с нас) почина 1 год след сватбата.
А причината да се чувства така е ясна, в началото го приемах за нормално, но след 7 год мислех че отдавна го е преодолял. Оказа се че не е така.

Аз пък си мисля, че това е оправдание да не прави нищо.  Така му е много удобно.

Съпругът ми живее в жилище на мое име. Когато дойдохме в жилището, изцяло се съобразих с навиците му, осигурих пространство за всичките му вещи. За ремонта всичко се съгласува с него, избирахме мебели заедно, беше изцяло ангажиран в процеса. Финансово също взе участие, защото каза, че дори да живее под наем, пак трябва къщата да се поддържа и да плаща разходи. За поддръжката и поправки по дома сам се сеща, не чака аз да кажа.
Може би трябва повече да го ангажираш с дома, да го накараш да се чувства отговорен за него?   

има малко такъв момент, когато купих своя жилище - бях в началото на 4 годишна връзка, в момента, в който започнах да звъня на майстори за освежаване - той предложи да се заемат с приятели и наистина се справиха чудесно (в студентските си години е поработвал така доста), после обаче мина малко време и ми разказа, как сестра му се хванала с някакъв, който си купил кола с кредит и тя поемала издръжката по живеенето.... така като се разделили - той имал кола, а тя нищо

така постепенно някак идваше, като на гости, пазарувал е много за домакинството, но когато съм искала да се съобразя с него кое как да бъде и къде винаги е настоявал аз да реша, а моята идея е била да е чувства добре, не че на мога да реша;

мина време, разделихме се - съвсем цивилизовано - и след още време размислил, бил готов за семеен живот и т.н. обаче на мен всичко ми беше изстинало ...

сега аз живея в жилището на мъжа ми, по-удачно е за семейно от моето - е кофти ми е - той всичко е обзавел, както е преценил ....първо ми трябваше време да се адаптирам, после той не желаеше никакви оптимизации .... отне ми около година (не аз да настоявам, а той да прозре), че има промени, които могат да се направят - за да бъде животът ни е него по-удобен ....и гоер долу след около 2г .... има проблясъци и позитивни промени

чувствам жилището, като дома на сина ни, нашият дом, но не е същото, като да сме го мислили и градили заедно (би било война определено   )

и двамата направихме доста компромиси, но финалното усещане е с леко-горчива нотка  

Жилището , в което живеем , е на съпруга ми.Има го от баба си ,няколко години преди да се оженим.
Никога не съм се чувствала на гости.Промени, обзавеждане и прочие е почти изцяло по мой вкус.
Преди година някъде подменяхме доста мебели, пак аз си ги избирах ....
Може би е така обаче, защото аз доста съм допринесла финанасово впоследствие:и за обзавеждането, и за колата.Чувствам се като стопанка, собственичка , домакиня на дома, макар и да не е на мое име.

Когато преди 12 години стъпих за първи път в дома на мъжът си почувствах една топлина и уют
казах си ето тук искам да живея просто го почувствах
малко след това се събрахме отначало живеехме с неговите родители по-късно те заминаха на село
заедно ремонтирахме жилището ,заедно решавахме какво обзавеждане да имаме изобщо всичко заедно правехме(все още е така и сме заедно),но ще си призная че е имало моменти когато аз самата се чувствам като на гости  и не защото той ме кара така да се чувствам ами просто самата мисъл че не е мое или най-малкото общо ,а само негов апартамента ме кара да се замисля че аз съм просто майка на неговото дете,домакинята в жилището ,но не и господарката(ама как прозвуча това последното малко силно казано)
та така тази мисъл май никога няма да ме напусне освен ако ситуацията не се промени по някакъв начин в моя полза,гледам да не й се подавам за да не си тровя живота с "това е мое или това е твое"
радвам се че все пак съм с  човека който обичам и уважавам

Айде малко да ви осветля по въпроса.. savina_33 , мъжът ти е герой.. в неговото положение изкарах точно два месеца.
Нищо лошо няма в това да се обитава жилището на жената.. даже доста биха се възползвали от факта... но има и хора като мен, дето им е трудно да го преглътнат.. така наготово ми липсваше тръпката да съм постигнал нещо свое.. ами направих всичко по силите си и го постигнах.. сега вече си имаме наше жилище.. тук съм си цар.. както и жена ми също е кралицата на дома.. а там в нейните покои се чувствах не на място.. странно е чувството, но явно са ми стари разбиранията. 
Вярно е че жена ми никога нищо лошо не е казала.. но все си представях как ще и се изплъзне от устата.. - Че какво пък имаш ти, за да претендираш.. или пък..- Ако не беше мама, сега да сме на улицата!!! 
И те таквиз църни мисли ме спохождаха..  .. сега вече ми е все тая де ще идем.. но тогава такива бяха обстоятелствата, може би гордостта ни идва в повече.. или го правим за своя вътрешен мир!!!