Има ли духове и виждат ли ги децата ?!

Единият ми син има някакви свръх естествени способности, които с времето затихват, но все пак.....
Той често вижда леля ми - тя почина, когато бяха бебета на 3 месеца и ми казва "Леля е тук", "Леля ме пази, ще дойде, гладна е......" и т.н. Често ми говори какво прави, че е на небето и идва от време на време.....
Най-силно обаче беше един ден, когато изведнъж по ТВ тръгна една нейна любима песен. Звукът беше усилен докрай, а дистанционното блокира - не можех нито да намаля, нито да изгася или сменя канала /даже песента тръгна по немузикален канал - примерно гледам Нова, а тръгва Планета/ и така докато не свърши песента. После синът ми ми обясни, че леля ми е дошла и казала нещо. Аз не го разбрах добре, а и като почна да задавам много въпроси, той престава да ми обяснява "Уф, бе мамо, не разбираш...." и край.
Седмица след въпросната случка почина братът на мъжа ми, три дни след погребението детето получи температурен гърч и влязохме в болница. Там една седмица ми обясняваше как чичо му и моята леля се разхождат в коридора да го пазят, от време на време го викаха, или ми обясняваше как спят, почиват си....и тн. Когато минаха 40 дни от погребението вече казваше, че чичо му е на небето и идва само от време на време и искал да каже на баба си да не плаче толкова за него....
Сега вече месеци от въпросните събития рядко ми разказва какво правят, но още имаме посещения така да се каже.....Но пък познава кой ще дойде през деня в къщи, дори да не го е виждал никога.
Интересното е, че те са близнаци, но другият не усеща нищо. Даже като си говорят двамата и този със усета казва "Не, ти не ги виждаш, не можеш, само аз...."
Странни са тези истории и доста такива имаме, но на мен ми става по-леко като знам, че все пак не приключва всичко със смъртта......

maximme , определено впечатляващо. Казват, че подобни видения, усети и комуникации изчезвали след 6 година на детето 

И аз така съм чела, но при нас май изчесват по-рано...Тези странни разговори с умрелите роднини започнаха около 2 год. и сега вече стават все по-рядко....Аз бях малко по-скептична в началото и все търсех някакви логични обяснения, но когато ми каза че моят вуйчо, който е починал 20 години преди раждането му и беше доктор, го пази в болницата и вече онемях. Нямаше как да знае как се казва, защото в къщи не сме споменавали за него...
Та сега вече вярвам, че има нещо около нас, просто ние не сме дорасли да го разберем....

Аз съм писала за голямата ми дъщеря, която беше на около 8 години, когато изчервявайки се ми сподели, че когато била по-малка редовно всяка нощ си "играела" с някакви нейни приятелчета, но те започнали да я посещават все по-рядко, към онзи момент. Тя не можа да ми обясни точно какви са, и дали са всъщност точно деца, но каза, че много я било срам да не я помисля за луда и затова никога не ми го е казвала.

 Ахахаха, жестоко.

 Моето не.
 

Преди да прочета всички мнения ще дам и моето. За това, че има нещо, но какво е и защо децата го виждат.. или защо животните реагират... едва ли ще разберем. Леля съм на две дечица, които по стечения на обстоятелствата споделят постоянно за странни неща. Разбира се отговора почти винаги е - "А така ли, сигурно ти се е сторило.. " Макар майка им да знае, както и аз каква е вероятната причина. Не подценявам такива случки, може би и заради личния си опит.

Има разбира се духове, повечето деца ги виждат до определена възраст, а някои и след нея та до преклонна. Аз също съм виждала и общувала много пъти. И децата ми са общували и общуват. Не разбирам защо все още за някого това е нещо свръхестествено та даже невероятно. Естествено е като 2Х2=4. Човекът не престава да съществува с умиране на тялото му. На Земята е пълно с какви ли не същности от извънземен произход. Тя непрекъснато има посетители от други светове и измерения и в това няма нищо странно. Съществуването на човечеството и планетата се контролира от висши същества, защото ние не сме в състояние за какъвто и да било контрол.

Детето ми е прекалено малко, за да може да ми каже,ако има нещо/някой около нас,обаче се сещам за една история....
Когато в едно семейство се родило второто дете и се прибрали вкъщи от родилния дом, дъщеря им (на 4г) помолила родтелите си да я оставят насаме с бебето.Майката и бащата се спогледали и подхилнали.Момиченцето продължавало да настоява - да бъде оставено на саме с бебето само за 5 мин.Родителите й пак отказали.Как така ще я оставят насаме с новороденото.Тогава момиченцето седнало на земята и силно се замолило, като обещало,че дори няма да пипа бебето.Майката склонила и пуснали детето вътре.
Влизайки в стаята, каката се приближила към бебешкото креватче, повдигнала се на пръсти,за да може да види бебето и прошепнала:
"Ти сега идваш на земята,моля те, разкажи ми как изглежда Господ....защото аз започнах да забравям"....

ve4e se e sly4valo s kaka no malko po stramnooo kaka obi4ada sedi do kusno na kompa edna ve4er 4ula muzika ot kyhnqta  otvorila vratata i sprqlo da sviri zatvori i po4na da sviri otnovo nie ne 4yvahme az spqh  a puk mama i  tati imat druga staq vlqzoha mama i tati tati otide da vidi kakvo e svire6e edna karti4ka no tq be6e zatrupana s vesnici i spisaniq nemoga da si go obesnq na sledva6tata ve4er se povrori no tati be6e q skusam i kaka na sotrinta otide na grobi6teto  za6toto dqdo m ie murtuv toi po4ina mn gadno purvo se zapali 4e hode6e s kozite tova ne e e sme6no posle padna po stulbite i nai nakraq umrq i taka kaka otide na grobi6teto i na sledva6tata ve4er ni6to ne stana

Не съм чела всички мнения по темата. Утре ще го направя.
Баща ми почина на 01.03.2013. Дъщеря ми беше на  2г. и 7 м., баща ми я обожаваше, деляха ни 3500км., та физическите им срещи са били много малко. Една вечер, два-три месеца след кончината на баща ми, слизахме с нея от кухнята по стълбите, бях я гушнала и тя ми каза "Мами, спри, искам кажи лека нощ а дядо". Тръпки ме побиха. Попитах "Къде е дядо, мами?" Посочи  с пръстче, усмихна се и каза "меки нош, дядо", гушна ме и каза "Мами, Бела вече иска спи". Сигурна съм, че децата имат връзка с починалите ни близки.

И аз не съм чела напред, но ще споделя, че според мен децата също има някакъв контакт с отвъдния свят, който с времето губят и забравят. Чувала съм теория, че докато фонтанелата на децата е отворена, тя действа един вид като трето око, което ги свързва с духовете на починалите от една страна, от друга, че докато е отворена, децата все още имали спомени от миналите си животи.

Около появата на сина ми са разделите ми с двама много близки, мои приятели. Бях бременна във втория месец, когато единия от тях почина в катастофа, много добър човек, който винаги ми е помагал, така и не успях да му кажа, че съм бременна. Мисля си, че той по някакъв начин сега помага и на детето ми. Друг мой много близък приятел почина, докато бяхме още тийнейджъри, той почина няколко дни преди да навърши 15 години. Дълги години съм си мислела, че ако имам момче, ще го кръстя с неговото име, но когато забременях, се отказах, може би малко глупаво, заради суеверието, че на починал човек не се кръщава, особено, ако е починал млад. После донякъде дори се обвинявах, че съм се поддала на такива неща, но осъзнах, че сина ми е свързан с него така или иначе, той е роден 10 години след смъртта на приятеля ми, и като казвам 10 години, имам предвид точно толкова - сина ми е роден, на датата, на която моя приятел почина. Разбира се, в първите месеци не се бях замисляла за това, чак след известно време го осъзнах. В ума ми веднага изскочи съня на майката на този приятел, който тя ни разказа на помена за трите месеца, в който тя го сънувала и той й казал, че пак ще се срещнат, но ще минат 10 години. Не вярвам, че сина ми е преродения ми приятел, но вярвам, че имат някаква връзка.

Сина ми беше на около 2-3 месеца, когато започна да се вторачва в някаква точка, сякаш някой нещо му говори и след това да започва да се смее. Смее се, спира, пак се вторачва, и пак започва да се смее. Това продължи някъде до навършването на годинка. За съжаление, в такава ранна възраст детето нямаше как да ми каже дали вижда нещо и какво. На по-късен етап се е случвало пак да се заглежда, този път вече без да се смее и като го питам какво гледа, казва "Баткото." Сега е на 2г. и 8м. , не се заглежда в нищото, но често оставя вратите отворени след себе си, когато минава от една стая в друга, и когато се опитаме да ги затворим се сърди и казва да ги оставим така, за да мине чичото. Питала съм го кой е този чичо, той казва, че е негов приятел. Разбира се, сина ми е с доста богато въображение, още отсега си измисля истории и текстове на песни, допускам всичко това да е просто фантазията му. Но ако има нещо, съм благодарна, че това не го плаши, напротив, той като че ли го възприема положително.

 Спомних си още един леко стряскащ момент. Сина ми е бил на година и 2-3 месеца, не повече. Той проговори доста малък и от рано започна да прави смислени изречения. Един ден разказа на мен и на сестра ми, за един татко и една майка, които както си ходели и си изгубили детенцето. Търсили го, викали го и много плакали, защото не можели да го намерят. Въодушевлението и емоциите, с които разказваше бяха стряскащи, както когато разказва нещо, което е видял на живо и много го е впечатлило. Никой вкъщи не му е разказвал подобни истории, а някак не ми се вярва и в яслата някой да му е говорил такива неща. А той беше истински притеснен, докато говореше за това, плюс че това беше един доста последователен и дълъг разказ, който на тази възраст все още трудно му се случваше. Питах го кой му е разказал това, той каза, че го е видял. Не знам дали е спомен от някакъв предишен живот, сън, или просто много богато въображение, но този разказ ме беше стреснал много повече от евенталния му смях с невидими духове.

Колко удобно, точно когато децата започват да разбират и могат да разкажат и те губят способностите си.
Същото е и при урочасването - реват, защото не могат да обяснят. Когато вече пораснат и говорят, вече не ги лови тъмната сила. Дам.

Аз съм урочасвана на 15-годишна възраст. Никой не може да ме убеди, че уроки не съществуват.

Как разбра, че е точно това, а не някакъв здравословен проблем?

Симптомите ми бяха точно като на начален стадий грип - отпадналост, парещи очи и т.н. На дядо ми, мир на душата му, жената с която живееше тогава, ме вижда и казва: "Урочаса на си, не си болна." Направи ми някакъв ритуал за 3-4 мин. и след 2 мин. бях чисто нов човек. Все едно нищо не е било. "оздравях" за минути без нито едно хапче.