Плакали ли сте от страх и обич?

Нормалното състояние за една майка е да обича безусловно и да се тревожи за детето си, когато те не й е пред погледа. Законът ме задължава да придружавам детето си до дванадесет годишна възраст. След това - ще видим. Но със сигурнот тревогата ще ме придружава до края на живота ми.

Ако кажа, че не мисля и аз за това, ще излъжа. Знам, че не мога да бъда винаги до детето си и се моля Господ да го пази Не искам обаче да бъда винаги под влиянието на този страх и така да вредя и на сина си. Сега е още в такава възраст където почти не се отделя от мен(като изключим времето, когато е на градина), но той расте и ще дойде момента, когато няма да е винаги пред погледа ми. Изтръпвам от ужас, че ще пресича сам улици, изтръпвам от ужас, че има агресия в училищата, изтръпвам от ужас при всяко едно изчезнало дете... Но децата ни заслужават да имат своята свобода и независимост, а не да ги обременяваме с нашите страхове. Как ще се справя и идея си нямам, но трябва.
Когато синът ми беше на две годинки падна и си пукна главата, а аз бях само на ръка разстояние от него... И въпреки това не успях да го предпазя. Краката ми се подкосиха, когато видях как започва да шурти кръв от челото. Не мога да го предпазя от всичко лошо, което е покрай нас. Мога единствено да го обичам и да бъда до него, когато той има нужда от мен. Господ да пази децата ни!

На мен ми се е слу4вало то4но това което описваш.Преди когато беше роден само сина ми,малката още не беше родена,тогава постоянно мислех за него,4е може да му се слу4и нещо лошо,бях винаги на тръни,не 4е сега не мисля и за двете си деца,нормално е всяка майка да се страхува за децата си,но тогава имах един период когато наистена ме гонеше някаква параноя.Винаги по-всяко време имах натрапливи мисли,4е ще му слу4и нещо лошо,плакала съм ве4ер както казваш и ти,бях минала границите на нормалното да се страхувам и притеснявам като всяка майка.Сега пак ме е страх да не им се слу4и нещо,но не е така обсебващо.

Сходните на твоите чувства буквално избиха в много негативен план, след като детето ми се изгуби миналата година. Винаги съм потискала всички възможни прояви на свръх-обгриженост, прекомерно заливане с родителска грижа и обич, но случката ги извади на повърхността. Мисля, усетих се навреме. Сценариите, които чертаех, бяха достойни за хорър, награден с Оскар. Обърнах се първо към психолога тук във форума, а след това и тръгнах на такъв. Явно не сме малцина с подобни проблеми, които обаче рядко не са следствие и проекция на други.
Ако те притесняват тези ти чувства наистина сериозно, канализирай ги в зародиш. За съжаление винаги ще се намери момент в живота, който да ги отключи в неправилна посока.
Успех!

И на мен ми се е случвало и все още ми се случва същото.Страховете ми се засилиха преди 2 г когато почина майка ми.Знам,че е нормално всяка майка да се страхува за детето си,но лично аз се притеснявам да не премина границата на нормалното.

Да, случва ми се. Точно както го описваш.
Понякога ги гледам двамата и мисля какво ще  стане с тях, плача...
Никога не съм обичала по този начин друг човек, не съм се чувствала толкова отговорна към някой.

Преди две седмици, непознат човек доведе дъщеря ми на ръце, на 5 години е,
блъсната от велосипедист, крещяща от болка, с изкривен и счупен крак.
Ако знаете какво изпитах - страх, гняв, ужас, вина...

И още как дори от един страшен сън.
Толкова бях уплашена,че направо изтрещях когато съпругът ми е пратил децата да върнат видео касетата сами-разстоянието е на 50 от нас.

Бронте, чела съм и други твои теми, и всичко което споделяш го чувствам почти еднакво с мен самата и собствените ми особености...

Нормално е всеки родител да се притеснява, но и аз понякога съм си представяла ужасни неща без реална причина. Понякога страхът от страха е по-гаден даже.   Мислела съм си, че ако бях актриса, би ми олеквало ако във филм или пиеса изживявам това, което ми е в главата, да отигравам, изживявам и изплаквам различни сценарии, без да се налага да ми се случват наистина.

 Според мен блокирането и забраняването на тези мисли те карат да се чувстваш и виновна, освен другото. Не се страхувай от страшните мисли, важното е, че имаш усет кой е правилният курс на поведение и кои са градивните резултати. Аз действам според принципа, че всяко действие има равно по сила противодействие и силното отбягване на такива мисли може да доведе до по-настойчивото им завръщане. Не ги прогонвам, това са мисли, които минават на всеки човек.

Ами.. не, никога. В смисъл никога, никога не си представям ужасните неща, които чета/ гледам/слушам, отразени върхо нас. Никога! Нито съм го правила през бременността си. Бях спокойна и не съм си предтсавяла страхотии тогава.
Не знам, но мисля, че няма никакъв смисъл.. Не смятам разбира се "хм, какво толкова, нали не ми се случва на мен" - пази Боже  . Знам, че никой не е затрахован от нищо. Но знам, че и да си мислиш
подобни неща не помага, страшните неща не можем да предвидим, за съжаление.
Не мога наред с целия изнервен живот и реални проблеми, както и истинските понякога страшни проблеми на хора около мен, аз да.. изпадам в паранои и да се побърквам за неслучили се още неща (които дано и никога не се случват  ). Не мога, защото трябва да откача, ако започна. Толкова страхотии стават всекидневно, че ако взема да си ги представям... просто ужас!

Но от обич са ми текли сълзи, да 

Благодаря ви  за откровеността , момичета.
Майка  ми, с която  съм  споделяла   чувствата   си, ме  убеждава, че  колкото  повече  мисля  по  този  начин, толкова  повече, образно  казано, "дърпам дявола  за опашката". Тъй  като  тези  страхове ме тресат  от  раждането  на   дъщеря ми, когато  преди  половин  година  я  блъсна  кола, се  самоизядох  от угризения, че  точно  в  този  момент, когато   е   страдала,  аз  спокойно  се  приготвях  за работа  у дома ,а  баща й намери за  необходимо  да ми  съобщи   часове  по- късно

Ранча, всъщност, наистина  чувствам и вина ,  но   не  заради  това, че  се   опитвам  да ги блокирам, а заради  това, че  изобщо  допускам  да  ми  се   мотаят  из главата. По- лошото е, че  ми причиняват  буквално  физическо  страдание, след  което  се  чувствам  като  изцеден  парцал.


Разбирам  те. Това  ще  го  помниш  до края. Добре, че  не  се е случило  нещо  още по- тежко


Касита, това   с изгубването  е другият ми  голям страх. Навремето   родителите  ми изгубиха  двегодишната  ми сестричка  по време  на  една сватба. Липсата  на  детето  бе установена   по време  на пътуването  от единия  до другия  град/ подписването  бе в гр. А, а празненството- в гр. Б, на  около 100 км/. Мислели, че тя е при баба  и, а баба ми  мислела, че е с нас. А  буболечката    се оказала изоставена  в двора  на ритуалната  зала.  Добра  жена  от следващата  сватба я  бе намерила  и  бе чакала  с нея, докато   завеяните  родители  се сетят  да  си приберат  отрочето. Как майка  ми не получи удар  тогава, не знам.Нейната сестра  се омъжваше  и  тя, понеже  имала  ангажименти  покрай  леля , помолила  баба ми  да гледа  сестричката ми. Баба  обаче  се съсредоточила върху  обгрижването  на   братовчед  ми, който беше  на същата възраст  и  така....много баби, хилаво бебе.

Байбиби, така е. Проблемът е, когато  има опасност   здравословната  родителска  тревога  да се изроди в крайности, както  е възможно  да  се случи при мен, ако  не  взема мерки  да  си озаптя  черногледството


Сова, смисъл  наистина  няма. Затова   и аз считам  тези страхове за ирационални, но пък  не   успявам  да  ги преодолея.

Четейки ви, се сетих какво ми каза моята майка, когато родих. Че в момента, в който станеш майка, (спокойният) сън изчезва. Докато е малко детето - ясно защо, когато порасне и не е при теб пък го мислиш нон-стоп къде е, добре ли е...

А баба ми казваше: "пази Боже да не му се случва на дете, това което му мисли майка му". Години по-късно я разбрах какво е искала да каже.
След като изгубих първото си детенце и година по-късно родих големия си син изпаднах в състояние, в което гледайки сега съм била за лудница! Не го оставях никъде ако и аз не бях там. Добре че се освестих, че щях да го побъркам милия. Сега е тинейджър, но пак го мисля(дори повече от преди)
Раждайки малкия преди две години плаках от щастие и от същите притеснения като с батко му. Рибешкото ми въображение рисува такива ужасни картини, че едва се отърсвам от тях. Давам си сметка, че не мога да ги опазя от всичко, но искам да ги видя пораснали и станали Човеци.

Бронте, аз съм същата като теб по отношение на дъщеря ми, така че не мога да ти дам съвет. Получаваш само моето разбиране.  
Понякога съзнанието ми, без да искам, обрисува толкова зловещи картини, свързани с детето, че се срамувам да си призная. Ако имах две деца, сигурно нямаше да имам и секунда спокойствие.
Недай си боже да се разболее малката - например като вдигне температура, имам чувството, че се задушавам.  

Тези страхове и страшните мисли не са напълно безобидни затова аз съм си направила ритуал, с който ги прогонвам. Когато ме споходят страховити мисли и образи аз не им се отдавам, а ги изхвърлям в едно "кошче", такова мисловно, въображаемо. Уча се всеки ден да не се тревожа за неща, които не са се случили. Ще се тревожа когато и ако се случат. Боклуците - в кошчето, където им е мястото.
А сълзите са от любов и от напиращата нежност, която всяка майка има и иска да даде на децата си.