Рядко избиран за компания приятел, колега…
В седмицата преди празниците да ходя на по питие/кафе с хора, с които инак рядко се срещам. Приятелка, с която да се видим все не ни остава време. Или колежка – нищо, че сме 8 часа дневно заедно. Един студен декемврийски ден след пет забравям колко ми е втръснало от работата и колежката в това число. (А сигурно и тя забравя, че съм темерут). Някоя и друга дума в тих бар на по чаша ирландско кафе. Типично по български да обсъдим липсващите колеги. И ако се наблегне на по-загряващата част от това удивително хубаво кафе… понякога научаваш интересни неща за човека, с който цяла година си разменял само справки на email. Делят ви няколко стаи по коридора, а тиймбилдингът не сближава. Ирландското кафе обаче върши чудеса. Ирланското уиски още по-големи. А и нали по Коледа обичайно ставали такива неща, казват…
Пазаруване…
Естествено неразумно от финансова гледна точка е да пазаруваш по време на коледните увеличения. Рискуваш n броя излишества, закупени просто защото всички грабят та и ти … да не изостанеш. Обаче откакто в България се завъдиха молове… да ви кажа право въпреки всичко ако поне веднъж не побръмча предколедно с торбите в мола, нещо сякаш ми липсва. И аз купувам глупости. Например чорапи. Да си купиш чорапи в мол е егати набутвацията. И е блъсканица сякаш наистина всички вярват, че нещо ще да става през 2012-та, затова се запасяват с безумни неща. И е шумно. Най-малкото заради вентилацията. Заслушайте се някой път. Постоянен вой, който след час, омесвайки се с хорската глъч, започва да дълбае слепоочията ви. Обаче пък е по своему хубаво. Топло, светло, празнично. Обичам да разглеждам украсите на различните магазини. Обичам да харча неразумно. Само през декември пресушаването на заплатата не ме стресира, а извиква на лицето ми усмивка на дрогиран елф. Обезателно за фон трябва да върви Марая Кери, която не щяла нищо друго за празниците и Бон Джоуви, дет’ поредна година чака Синди да се прибере. Хубаво е, какво пък?
Работа до късно…
Няма такова безумие. Обаче е факт. Мразя да се налага да оставам след работа. (То кой ли пък обича?). Обаче съм забелязала, че през декември все има случай, когато е по-различно. Офисът се изпразва (натегачите си тръгват - директорът го няма да види напъните им). Тук-таме някой колега окъснял с нещо прави отчаян опит да хване крайния срок. Забраните за непушене негласно падат. Кадим из стаите, пуфтим от началствата, а навън ако сипе и сняг на парцали… почти си склонен да откриеш очарование в цялата работа. Някой внзезапно се сеща, че „Абе щото тъй и тъй сме тука, дайте да си викнем барем една пица”. Изяждането й в кухнята винаги развързва странична приказка, времето напредва още повече… Накрая само чакаш някой да го каже: „То се е видяло, че няма да успеем, ами дайте да си вървим”. Викаш такси. Вътре е топло, а ако имаш късмет шофьорът може също да е пометен от коледната вълна и да слуша той пък Джордж Майкъл и разказa му как миналата година си дал сърцето, а тая планира да даде някому нещо наистина специално. Снегът се сипе. Пътуваш бавно към вкъщи, зяпаш уморено светналите прозорци на хората, пред очите ти все още прескачат цифри обаче ти си мислиш само как след тая пица сега чудесно ще ти дойде чаша червено вино с половинката. По всяко друго време на годината бих се прибрала разярена, за да му надуя главата с вечния рефрен „Аз колко много работя, те колко малко ми плащат”.
Роднините по неволя…
И родителите на мъжа ми не са ми фаворити, но около зимните празници нещо извиква в мен неподозирани емоции. И нямам нищо против да прекарам след вечеря няколко часа в приказки с тях.
А вие? Какво обичайно (или не толкова) през декември около празниците ви доставя особено удоволствие? Да претакате зелето? Да плетете шалове? Да ходите на ледена пързалка? Да се излежавате до късно в неделя и да гледате коледни филмчета? Да карате ски в Алпите?