Не знам как да започна и не знам какво по-напред да напиша. От години си задавам все един и същи въпрос-навън или тук?!?!понякога си мисля, че просто съм една пъзла и се възхищавам на всички, които са грабнали куфарите.
Няма да изброявам плюсовете и минусите, защото е безмислено, в см., че всички си ги знаем до болка.Най-страшното е, че в България, Надеждата се спомина.Бог да я прости. Опитвах се да я съживя,правих й изкуствено дишане – боядисвах пейки, почиствах паркове, участвах в благотворителни изложби и мероприятия, членувах и членувам в нестопански сдружения, сменях си работата, уж за по-добро, всеки път надеждата, че този път може би ще видя, как се назначават качествените хора, как им се дава шанс, как има визия за бъдещето, как има стратегия и тогава се взимат решения.... Надявах се, всеки път, след всички избори /като ги слушаш как мазно говорят и някак почваш да вярваш/.Надявах се...... Обаче докато се надявах, парите нещо взеха да не ми стигат, влизам в книжарницата, докосвам книгите, попрочитам това-онова и си набелязвам, казвайки си, че като имам пари ще си купя тази, тази и тази /не съм си купувала отдавна/. Гледам афишите на театрите, влизам да питам колко струва билета и пак си казвам „дотогава, може пък да спестя някакви пари” /не съм ходила отдавна/.Децата поотраснаха, взеха да искат да ходят на уроци по китара, баскетбол, рисуване.Взеха да искат да ходят на кино,изведнъж трябва да плащаш и за уроци по математика и български /щото нали целта ни е децата да се образоват, а пък в по-добрите училища не могат да влязат без да си платиш уроците/, като влязат – „дайте сега 200-300 лева –за учебници по езика, за помагала, за това-онова/ и.... почваш да се усукваш, щото парите ги нямаааа.
Освен това докато си търчал насам натам и си се опитвал да създаваш гражданско общество, изведнъж усещаш едни лакти! Някой, който ти е пляскал, докато си бягал, сега те избутва, започва да говори в множествено число, как „СМЕ НАПРАВИЛИ” това онова за благото на обществото и хоп, прожекторите са насочени към него, а ти си бутнат някъде в ъгъла и даже ти е неудобно, щото не си и облечен „марково” и някак даже го излагаш тоя, дето се изказва.
Ама нали дебела българска глава, преглъщаш буцата, дето ти е заседнала в гърлото и пак почваш да бягаш, щото нали пак „Надежадата”, че то така се почва, че трябва да го създадем това гражданско общество. Обаче докато пак се щураш насам натам, парите все повече почват да не ти стигат, коледа наближава, децата пишат писма до добрия старец, а ти се чудиш как да се измъкнеш, как да направиш така, че хем да не фалираш и да потънеш в заеми, хем и те поне малко да се зарадват на Коледата.
Но нали пак - Надеждата.... До онзи ден обаче, когато в моята стая влезе разплакана моя колежка, която си бе позволила да пише слаба оценка на един никаквец, който цял ден говори в коридора по телефона, който на бюрото си няма един лист и е полулегнал на стола си. Обаче, нали е човек на „Еди кой си” и тя моля ви се си позволила да си изкаже мнението в оценката, т.е., че не полага старание, че не отговаря на изискванията на длъжността и т.н. Тя, че коя е тя?!?! Извикали я в кабинета на по-висшестоящия, държали са й тон, крещели й и тя идва разтреперана и разплакана – жена с качества, професионалист, работила дълги години за тази структура...
И тогава, когато виждах тази жена пред себе си унизена, стъпкана, употребена, ето тогава, в този миг МОЯТА НАДЕЖДА УМРЯ!
Май не само моята, защото като вървя по улиците, като се кача в автобуса оглеждам лицата на хората и знаете ли, очите на тези хора са мъртви. В тях я няма нея – НАДЕЖДАТА!
Запалете по една свещичка в нейна памет!
/Отивам да си изтупам прахта от куфара/