Решение съм взела, не искам да живея със съпруга си... Заплашва ме, че ще рискува всичко, но няма да ми даде децата. Страхувам се и не знам как да се махна... Не съм родом от града, в който живеем, жилището е негово, нямам какво да деля, нищо не искам, просто да се махна с децата. Адвокат ме посъветва да използвам момент, когато е в командировка за повече време и да се изнеса. Проблем е също, че и големият ни син е първи клас, трябва да го отпиша от училище ( не знам за колко време ще стане това), градът е малък и всичко се научава бързо... На всичко отгоре сме и колеги, на държавна работа сме, предполагам и там няма как бързо да напусна, вариант да си взема болнични не знам дали е удачен... Четох много из форума, проблемът и при нас е същият, че той не иска да проумее, че нещата този път са сериозни и не е просто криза, а взето решение. Опитва се в момента да промени нещата, но за мен всичко е приключило. Никога не съм се връщала назад, въпросът ми е КАК да се махна, и трябва ли да живея в страх, че ще ни тормози психически?
- Публикувана: 24 ноем. 2011, 14:31 ч.
- Последно мнение: 1 дек. 2011, 16:47 ч.
За физическата раздяла с партньора!
Здравей! Разбира се, че не трябва да живееш в страх. Въпросът е дали мъжът ти е от онзи тип хора с които може да се говори нормално и човешки? Ако е му обясни, без драма, че този път си взела категорично решение, че ще е най-добре за децата, ако всичко стане кротко и цивилизовано. Че ще е добре да се разберете, въпреки неприятната ситуация, кое е най-добре за тях, а това със сигурност не е да са без майка си или баща си. Щом си толкова наясно със себе си, щом решението ти е окончателно и категорично няма какво толкова да го мислиш. Но би било добре да стане по възможно най-спокойният начин не само заради децата ви, а и заради вас самите. Какви са плановете ти? Да заминеш в друг град, на друго място, без работа, сама?! Имаш ли нечия подкрепа, апартамент? Винаги съм казвала, че съвети се дават лесно, но в такива ситуации факторите са много и е трудно да бъдеш обективен и изчерпателен. 
..."Въпросът е дали мъжът ти е от онзи тип хора с които може да се говори нормално и човешки?" - За съжаление не е..."Ако е му обясни, без драма, че този път си взела категорично решение, че ще е най-добре за децата, ако всичко стане кротко и цивилизовано." - Това опитах да направя вече два пъти, последваха заплахи... "Че ще е добре да се разберете, въпреки неприятната ситуация, кое е най-добре за тях, а това със сигурност не е да са без майка си или баща си. "- Той точно това изтъква, че децата свиквали и, че и без мен той ще ги гледа, което е много спорно, защото до сега съвсем сама за всичко съм се оправяла у дома, финансово и всякак... "Какви са плановете ти? Да заминеш в друг град, на друго място, без работа, сама?!" - Определено искам да е в друг град, работа не съм търсила, но имам нещо предвид, а и без да се хваля - владея 4 езика, мисля че ще намеря подходяща работа; сама знам, че ще ми е трудно, но родителите ми, роднини, приятели всички ме подкрепят, не се чувствам сама.
Знам, че такива проблеми са много индивидуални, но просто съм ужасно объркана и уплашена... Дразни ме факта, че привидно (казвам привидно, защото продължава неговия си начин на живот) се държи добре сега, все едно нищо не се е случило, а съм търпяла 10 години... ужасно сме различни, и компромисите винаги са били от моя страна, сега го отчитам като грешка... За страха... позволявал си е да ме удря 2-3 пъти за тези десет години, за това и не знам докъде може да стигне в яда си, прекалено е честолюбив и зависим от мнението на хората, а при една такава ситуация, определено аз ще съм виновната...
Консултира ли се с адвоката си? Той какво те посъветва. Изчезването от вас с децата, докато той е командировка е предпоставка за задълбочаване на и без това неприятната ситуация. Той се прибира вас ви няма и какво?! Казва си "ок" и до там!? Съмнявам се. Ужасно е, но всичко трябва да е законно и да имаш документ, защото така ти отвличаш децата си от баща им. Не знам законова дали е наказуемо, но от чисто морална гледна точка е ужасно. Сигурна съм, че за да стигнеш до тук, мъжът ти доста се е постарал, но какъвто и да е - обича децата си. Това ще бъде болезнено за него и може да провокира грозно поведение.
Консултира ли се с адвоката си? Той какво те посъветва. Изчезването от вас с децата, докато той е командировка е предпоставка за задълбочаване на и без това неприятната ситуация. Той се прибира вас ви няма и какво?! Казва си "ок" и до там!? Съмнявам се. Ужасно е, но всичко трябва да е законно и да имаш документ, защото така ти отвличаш децата си от баща им. Не знам законова дали е наказуемо, но от чисто морална гледна точка е ужасно. Сигурна съм, че за да стигнеш до тук, мъжът ти доста се е постарал, но какъвто и да е - обича децата си. Това ще бъде болезнено за него и може да провокира грозно поведение.
Разбирам те. Може би трябва да направиш опит за последен разговор, в който да загатнеш какви намерения имаш. В който открито да му кажеш, че нямаш желание да се страхуваш, че не искаш да минавате през сцени, в които да го подлагаш на това да се прибере и да види дома ви празен. Да му кажеш, че решението е категорично, че няма да се промени, но може да бъде направено по-безболезнено за вас и децата. Щом адвоката ти е близък, довери се изцяло на компетентната му преценка и направи това, което в крайна сметка е най-добре за теб и за децата ти. Ако това е начинът, ако си направила опит, но той е бил отблъснат, защото не е искал да те чуе и да проумее какво се случва, проблемът си е изцяло негов. Все пак аз бих опитала да запазя добрият тон, особено след като ще отведеш децата от този град. В най-добрият вариант той да може да идва на гости и да ги вижда. Да ходят при него през уикендите и да е цивилизовано всичко. Има много семейства, които успяват да го направят, но при много други това е само далечен блян. Усещам, че би искала да стане така, може би той има по-голяма роля в това как ще се развие раздялата ви. Успех! 
Благодаря ти много, точно така стоят нещата между нас... Не съм се отказала да бъде всичко мирно тихо и цивилизовано, за сега обаче не срещам разбиране, а само недоверие... Ще продължа да опитвам, всички тези неща съм му говорила няколко пъти... и ще продължа...докато издържа!
Виж, аз оставам с впечатлението, че се чувстваш длъжна да го правиш, а не си. Не необходимо да влизаш в ролята на Майка Тереза и да опитваш, да говориш, да търпиш, особено когато отсреща не ти се отговаря цивилизовано и нормално. Уважавам желанието ти и адмирирам жени като теб, но границата между търпението и самоунижението е много тънка в такива моменти. Опитала си веднъж, опитала си втори път, ако смяташ, че го заслужава, опитай и трети, но трябва да дойде един момент, в който да събереш сили и да се погрижиш за себе си. За собственото си спокойствие и уют, а от там и за този на децата. Не е нужно да издържаш на нищо. Мъжът ти сам се е докарал до това положение и сам трябва да намери правилния подход за запазване на добрият тон. Защото ти можеш да имаш огромно желание и да си се заредила със солидна доза търпение, но ако не получиш съдействие отсреща жертвата ти или ако не жертва, то усърдието ти се обезсмисля.
Така е, всяко нещо си има граници, и когато чашата прелее, няма връщане назад... Сега е останал само страхът от това какво реално може да ми причини, защото едно е на приказки, друго е в действителност как ще реагира... Ще ми се максимално да се изолирам, себе си и децата, но никой не може да ми гарантира нищо... за това ще рискувам при първият удобен момент. Просто исках да да събера опит от други жени, при тях как е станало... и ако мога да се поуча.
Виж, аз оставам с впечатлението, че се чувстваш длъжна да го правиш, а не си. Не необходимо да влизаш в ролята на Майка Тереза и да опитваш, да говориш, да търпиш, особено когато отсреща не ти се отговаря цивилизовано и нормално. Уважавам желанието ти и адмирирам жени като теб, но границата между търпението и самоунижението е много тънка в такива моменти. Опитала си веднъж, опитала си втори път, ако смяташ, че го заслужава, опитай и трети, но трябва да дойде един момент, в който да събереш сили и да се погрижиш за себе си. За собственото си спокойствие и уют, а от там и за този на децата. Не е нужно да издържаш на нищо. Мъжът ти сам се е докарал до това положение и сам трябва да намери правилния подход за запазване на добрият тон. Защото ти можеш да имаш огромно желание и да си се заредила със солидна доза търпение, но ако не получиш съдействие отсреща жертвата ти или ако не жертва, то усърдието ти се обезсмисля.
Върнах се назад във времето,когато аз избягах от БНД точно,когато той беше в командировка...и точно поради същите причини,които посочваш ти.Вдигна пушилка,разбира се...полиция намеси-ограбила съм му жилището..ама си седна на дупето.Характера му е точно като на твоя съпруг,т.е.диалог не водехме,защото той само повтаряше,че няма проблем между нас и какво щяло да стане ако го напусна.
Е,какво толкова стана?!
Язък,че си изгубих цели 11 месеца от живота заради тоя въздухар 
Фиона, аз за себе си изобщо не се тревожа, децата са ми тези, които мисля. Аз съм готова да изтърпя пушилката... колкото и да се опитвам, знам че на края ще стане по италиански 
Поне такива са ми усещанията до сега.
Поне такива са ми усещанията до сега.Децата обикновено са по-силни от колкото предполагаме
Аз не смятам, че ако не искаш да говориш и комуникираш, някой може да те задължи. При мен имаше дълбоко лично убеждение, че няма какво да говоря, защото няма да достигне до предубедения ум на бившия. Не желаех да слушам обяснения, нито да опитвам компромиси.
След това в съда се опитаха да го изкарат неморално, че съм бягала без да говоря. Съдията не обърна внимание. Всеки има право да върши това, което си иска. Когато бракът е изчерпан, не съм отговорна за емоциите на другия.
След това в съда се опитаха да го изкарат неморално, че съм бягала без да говоря. Съдията не обърна внимание. Всеки има право да върши това, което си иска. Когато бракът е изчерпан, не съм отговорна за емоциите на другия.
Фиона, аз за себе си изобщо не се тревожа, децата са ми тези, които мисля. Аз съм готова да изтърпя пушилката... колкото и да се опитвам, знам че на края ще стане по италиански Поне такива са ми усещанията до сега.
Поне такива са ми усещанията до сега.Пък и Поли е права-не подозираш какви сили имат децата в такава сложна ситуация.
колкото и да се опитвам, знам че на края ще стане по италиански
Тогава бях ужасена от от бъдещото развитие на "сюжета" - но времето показа, че съм постъпила по единствено правилния начин, а и детето го прие далеч по-нормално от очакванията ми
Mamacita Bandida - с такива и да говориш до припадък, полза няма - по-скоро ефектът е обратен... да кажа от опит