Ще опитам накратко да опиша последните 8 години.
Сега връщайки се назад - избрах него, защото почувствах сигурност /не финансова/ и спокойствие. Заживяхме бързо заедно. С изключение 2-те години, когато бях по майчинство в общи линии аз съм била основния издържащ семейството. Образованието ми е по-добро и винаги съм била по-добре платена. Не че той не е работел изобщо, но често работата не му харесва, не се държат с него добре........в общи линии - не смята за нужно да се насилва да търси и да се усъвършенства. Когато бях по майчинство аз отново работех но от къщи, защото никога нямах представа колко изкарва и не се чувствах сигурна. Както и стана накрая - един ден се прибра и каза от утре нямаме работа, край. Нали не мислите че не го е знаел и по-рано. По това време бяхме вече с две мънички човечета у дома. Малкият беше на около 6-7 месеца. Събрахме всички пари, които можахме и ето ни сега в чужбина. Аз работя и съм основата, а това което той изкара ни е в помощ.
Но описано така ще останете с впечатление че проблемите ни са материални, не. Не ми пречи, че аз работя. Убива ме лежането на гърба ми. Липсата на амбиция. Не счита за нужно да се напъва. Тук проблемът е и че не знае езика. Аз също не го знаех, когато дойдохме, но го научих. Той - не.
Поставям проблема, говоря и отговора е просто - добре. Учи 2 дни и после всичко е същото.
От много години се целуваме автоматично. Секс правим веднъж на месеца, а много често и по 2-3 месеца не правим нищо. Рядко се прегръщаме. Комплиментите са много рядко нещо, а подарък без повод........ Първият за последните 2 години беше преди седмица, но на другия ден разбрах, че си е купил нещо за него без да ми каже и това е причината.
Когато бях по майчинство и той ходеше на работа, няколко пъти разбирах че просто се разхождат с колегата, ходи му на гости, слушат си музика, гледат филмче.... А аз съм през това време с двете малки дечица у дома, ревяща от умора и самота.
И всеки път, когато започвам да говоря ме обвинява, че отново започвам да дудна. Отговорът на всяко мое "дуднене" е че просто излишно много се напъвам. И след това мълчание. И така вече 8 години.
Сега, живеем в навън. Дойдохме при негов приятел. В началото се събираха у нас, на терасата. Аз бях ок, защото беше развлечение и за мен. Но после си намериха друго място и се събират по мъжки. Няма никакъв проблем с това. Но вече се прибират в 7-8 сутринта. Ходят на палатка с преспиване. Вече искат да започнат и всяка седмица да излизат. Но никога не се събираме семейно, с жените и децата. Ако го направим някога е след като отново дълго съм дуднала, за да стане. Инициатива от него няма. И снощи отново ми заяви, че мога да излизат когато, където, с когото искам. Ако не го правя проблемът си е мой. А аз мисля че просто е редно да правим нещо заедно. И дори и да опитам да играя по неговите правила - тук аз нямам приятелки. Жените които познавам не им се излиза вечер.... А и като излезем говорим само за това, колко са лоши мъжете, което не ми помага особено.
Мисля че вече от години не го обичам. Мисля че и той не ме обича, въпреки че говори противното. Защото ако някой когото обичаш видимо страда, ще проявиш инициатива и ще опиташ да го направиш по-щастлив.
През последните 6 месеца той работи вечер, аз цял ден. Не се виждаме изобщо. Единствено в неделя през деня с децата. Но и когато сме у дома, той пие кафе сам, пуска си филмче и си го гледа сам, заспива на дивана пред него сам....
Правя всичко възможно да крепя семейството си заради децата единствено, защото той се държи много добре с тях и те го обичат много. Но съм адски тъжна и изморена вече и не намирам нито начина вече, нито смисъла.
Ако имате идеи какво да направя..... Искам да се спъна, да се разтресе земята и всичко да се промени!