Всички са губили скъпи и близки хора. Най-нормалното човешко чувство в такъв момент е да ти е много тъжно и мъчно, че си загубил близък, че никога повече няма да ти се усмихне този човек, че няма да го докоснеш повече. Има хора, които изпадат в крайни състояния от скръб, нуждаят се от лекар, за да спаси тях от самите тях. Има други, които приличат на вкаменени и лицата им са застинали в тъжна маска, но нищо повече. За тях понякога хората казват "как пък не му трепна", но дали е така всъщност. Степента на емоционалност на хората е коренно различна и един се смее като луд, но не умее да плаче, и страда сърцераздирателно. Друг - обратното, не може да се зарадва искрено и с цялата си душа на нищо, но вие неистово в своята скръб, не може да се побере в кожата си и демонстрира всичко това съзнателно или несъзнателно с пълна сила. Трети всичко - и добро, и лошо, приемат с крайна емоционалност. Плачат от радост, смеят се диво, скърбят тежко.
Загубата на една Дама, която никога няма да е повече сред нас като лично присъствие, но ще остане дълго или завинаги част от нашия свят, от това малко общество, скъпата на доста хора Бабилия(Светла и памет!) и откъслечните дискусии по въпроса, които се породиха тук и там из темите, ме накараха да се замисля над това.
До сега съм загубила доста хора, с които сме споделяли взаимно искрени чувства или поне така съм вярвала за повечето от тях, защото ги загубих в младежка, не толкова в зрялата си възраст, или са ми били ценни и съм им се възхищавала малко или повече. Най-скъпият човек за мен сред тези, които напуснаха нашия свят, е моята баба, която обичам с цялото си сърце и която по същия начин обичаше мен. Аз съм човек дълбоко емоционален, тази емоция ми пречи жестоко в живота понякога. Мога да се разплача от радост за най-дребни нещица или да тъгувам болезнено когато някой страда физически, но не мога да скърбя шумно, показно, сърцераздирателно, натрапчиво и продължително когато някой напусне този свят. Да не си помислите, че не преживявам загубата на хората, които са имали значение за мен! Не! Но просто не мога. Не плача дори!
Намирам за мъчително за разделилият се със земния си път дух, да го задържам в това измерение като скърбя толкова. Така разбирам нещата.
Би ми било интересно да споделите как вие изразявате своята скръб, защото няма човек на света, който да не е загубил ценене за себе си човек. Защо го правите по този начин и това ли е начина по който смятате, че е редно да се скърби? Една по-бурна скръб води ли до катарзис и по-лесно преживяване на загубата? Мислите ли, че ако скърбите за себе си, тихо и напоително, без да демонстрирате това, хората ще си кажат, че нямате сърце? И мислите ли, че като демонстрирате скръб дни, месеци, години наред, пак тези хора ще кажат за вас "прекрасен човек, не прежали едикогоси, вижте как горко скърби с цялата си същност и душа толкова дълго време"? Кой от двата вида скръб има повече стойност според вас? И въобще - може ли да има делене на този принцип?
За този, който е прекратил земния си път, ако е някъде в друго измерение, ако все пак има досег с нашите чувства след неговата кончина, кое би било по-добре - да го оплакваме тежко и продължително, или образът му безмълвно да топли душата и спомените ни?
Освен това смятам, че това са неща от живота и трябва свободно да се научим да говорим за тях.
Загубата на една Дама, която никога няма да е повече сред нас като лично присъствие, но ще остане дълго или завинаги част от нашия свят, от това малко общество, скъпата на доста хора Бабилия(Светла и памет!) и откъслечните дискусии по въпроса, които се породиха тук и там из темите, ме накараха да се замисля над това.
До сега съм загубила доста хора, с които сме споделяли взаимно искрени чувства или поне така съм вярвала за повечето от тях, защото ги загубих в младежка, не толкова в зрялата си възраст, или са ми били ценни и съм им се възхищавала малко или повече. Най-скъпият човек за мен сред тези, които напуснаха нашия свят, е моята баба, която обичам с цялото си сърце и която по същия начин обичаше мен. Аз съм човек дълбоко емоционален, тази емоция ми пречи жестоко в живота понякога. Мога да се разплача от радост за най-дребни нещица или да тъгувам болезнено когато някой страда физически, но не мога да скърбя шумно, показно, сърцераздирателно, натрапчиво и продължително когато някой напусне този свят. Да не си помислите, че не преживявам загубата на хората, които са имали значение за мен! Не! Но просто не мога. Не плача дори!
Намирам за мъчително за разделилият се със земния си път дух, да го задържам в това измерение като скърбя толкова. Така разбирам нещата.
Би ми било интересно да споделите как вие изразявате своята скръб, защото няма човек на света, който да не е загубил ценене за себе си човек. Защо го правите по този начин и това ли е начина по който смятате, че е редно да се скърби? Една по-бурна скръб води ли до катарзис и по-лесно преживяване на загубата? Мислите ли, че ако скърбите за себе си, тихо и напоително, без да демонстрирате това, хората ще си кажат, че нямате сърце? И мислите ли, че като демонстрирате скръб дни, месеци, години наред, пак тези хора ще кажат за вас "прекрасен човек, не прежали едикогоси, вижте как горко скърби с цялата си същност и душа толкова дълго време"? Кой от двата вида скръб има повече стойност според вас? И въобще - може ли да има делене на този принцип?
За този, който е прекратил земния си път, ако е някъде в друго измерение, ако все пак има досег с нашите чувства след неговата кончина, кое би било по-добре - да го оплакваме тежко и продължително, или образът му безмълвно да топли душата и спомените ни?
Освен това смятам, че това са неща от живота и трябва свободно да се научим да говорим за тях.
