Заминах за чужбина където беше майка ми,на ваканция ...ваканция,в която се запознах с голямата си детска любов.. Преди 12 години. Бяхме заедно 6 години,на 5 тата се оженихме / заради други причини,но така или иначе се обичахме безумно и решихме,че е просто въпрос на време /. Не правихме сватба,нито празненство,просто се разписахме,защото бяхме притиснати от времето.
Година по-късно ми писна от всичко,от другата държава,от многото работа,от липсата на среда,от постоянните наши караници - тъй като сме различни като денят и ноща. Аз съм романтичка до мозъка на костите си,а мъжът ми здраво стъпил на земята без грам романтизъм.
Беше ми много тежко и въпреки,че го обичах се прибрах в България,опитах се да започна наново живота си,а изпращайки ме там където света и на двама ни се сриваше той ми прошепна ,,Това не е краят,НЯКОЙ ДЕН ние пак ще сме заедно,, ...
Много страдах,адски много,но въпреки всичко си казах,че трябва да започна живота си отначало и,че след като съм стигнала до това решение,значи наистина не съм била щастлива.
Започнаха нови връзки. За 4 години - една тригодишна връзка и още 3 бързи. Понякога бях щастлива,понякога не. Същевременно чаках развод. Уж беше подал документи,но развода така и не излизаше.
Започнахме пак да си говорим, нещо започна да ме човърка, в много наши разговори разбрах,че той още ме обича много и вярва,че ние сме родени един за друг.
Да не разказвам надълго /защото наистина е много дълго / събрахме се.Реших да дам шанс на нас и самата аз като,че ли започнах да вярвам,че пътят ми е предопределен с него.
Ето ме 8 месеца по-късно. Нещастна. Не знам защо. Обичам го,пука ми за него, виждам,че ме обича много.....,но не съм щастлива,за Бога.
Не знам какво да правя. На 27 години съм,отново изгубена ....
Възможно ли е да обичаш,да си обичан,а да си нещастен ?????
Тъжно ми е...
Жадувам да изживея нещо ново,разтърсващо,да се влюбя,да сияя ....
А само като си го помисля ме обвзема вина, /че ще го нараня ужасно за кой ли път ... /