За незнам кой път пиша и трия тази тема. Пиша донякъде, после решавам, че няма смисъл, после мъката ме поваля и пак пиша...Нищо ново няма да прочетете тук, аз съм поредната, но дано поне ми олекне, защото на моменти ми се струва, че не издържам повече! Ето и всичко от начало:
Както всяко начало и нашето беше прекрасно. Той беше мъж мечта- умен, красив, с добра професия и доходи, отнасяше се с мен както никой до сега. Бързо решихме, че искаме да имаме дете. Дори и не живеехме заедно, но всяка свободна минута прекарвахме заедно. Изминаха 2 години преди да забременея. Нервите ми се бяха изопнали много с този проблем. Страхувах се, че ще го загубя ако не мога да му родя дете. Бях обсебена от тази мисъл. Обикаляхме лекари, клиники, правехме десетки изследвания, накрая забременях спонтанно, точно когато се готвехме за процедура! Детето беше много желано и от двама ни. Радостта ми беше помрачена само от неприемането ми от неговото семейство. Иначе аз бях щастлива, това бяха най-хубавите месеци в живота ми, толкова дълго бях чакала този момент. Най-накрая се събрахме да живеем заедно /в 4-тия месец/. Детето се роди недоносено и началото беше наистина много трудно за мен. Бащата присъстваше на секциото, което беше наистина животоспасяващо и за мен, и за бебето. Първоначално се тревожехме дали ще оцелее детето, после дали няма да има увреждания, наистина първите няколко месеца ми минаха като в сън! Излязох от болницата по-слаба от колкото бях преди да забременея! Тъкмо минаха най-трудните месеци и почнах да усещам радостта от майчинството и забелязах, че става нещо. Секс правехме на 3 месеца веднъж и то не защото аз отказвах, а бащата все се оплакваше от липса на време и умора. Просто живеехме като двама непознати, единствената ни обща тема беше бебето! Бащата на детето работеше на 2 места и се прибираше късно вечер, понякога изобщо не се и прибираше, имаше и извинение- дежурства...Звънях и го молех да се прибере, че имам нужда от помощ, че искам да се разходим тримата като семейство.Усещах с цялата си същност, че нещо става, но нямах доказателства, пък и не ми се искаше да вярвам, че има нещо. Молех го да поговорим, да подобрим нещо в семейството си, да се постараем да затоплом отношенията си. Той все питаше: ти какво предлагаш, ти какво ще промениш. Обвиняваше ме в студенина, в липса на инереси и амбиция. Истина е, че аз съм по интровертен човек, но това не означава, че не се интересувам от света около мен. Винаги съм се старала да изглеждам добре, да е сготвено вкъщи, да е приятно. Разбира се и много пъти съм мърморела и съм се оплаквала, но аз не съм робот все пак...
Търпях и преглъщах, вярвах, че всичко се дължи на умора и нерви в работата. Дойде и лятната отпуска. Пътувахме къде ли не, беше приятно да сме с хора, но двамата бяхме просто едни непознати един за друг. Разбрах, че не е само умора...Пак се опитах да говорим, защо не му се прибира вкъщи, а той обясни, че когато всичко е изстинало няма защо човек да се прибира. Тогава вече не издържах, взех си детето и си тръгнах. Очаквах, че след няколко дни ще съжали, ще му липсваме и ще моли да се върнем.Нищо подобно. Човекът отдавна е чакал да се "светна" и да се махам! Каза, че си иска детето, но не и мен. Боже, какви неща ми наговори, че само заради детето е живял с мен, че детето е станало случайно и той отдавна не искал дете от мен, че просто не е бил щастлив с мен....Детенцето е чудесно и е само на годинка! Защо, Боже, още от началото не разбрах, че не ме иска, кога и какво обърках, сляпа ли бях!? Разбира се оказа се, че си има и друга /това го усещах в последните месеци/. Господи, какви са тези жени, които ще тръгнат с някой мъж, знаейки, че има жена и малко дете!? Не, че тя ми е виновна, но що за човек трябва да си!? Попитах защо не ми е казал за другата и просто да се разделим, защо беше нужно да се мъчим, аз питах толкова пъти. Каза, че искал да е сигурен /сигурен, че я обича, иска, знам ли / Чувствам се най-нещастното, жалко и празно същество на планетата. Ако не беше дъщеричката ми просто щях да се свърша. Знам, че и това ще мине, но защо, защо, Боже!? Къде и кога сгреших!? Аз съм свестен човек, кому сторих лошо!? Хубава жена съм, не съм глупава, не съм лоша. Разбира се и аз имам многобройни кусури, но кой ли няма...Кога ще ми мине, как!? Реших, че сама няма да се справя и отидох на психиатър. Пия лекарства, за да се позакрепя като за начало, но мъката не си отива. Може би леко се притъпява от лекарствата, но си е там...
Незнам какво очаквам да ми отговорите. Като видях колко много жени са в това положение ми стана хем тъжно, хем ми даде кураж, че не съм сама! Гледам семействата по улицата как разхождат децата си, а аз съм сама. Много ми е тежко, много...Как да се избавя от мъката по-скоро!? Искам да съм пълноценна майка, най-добрата за моето момиченце, а не лигла и ревла!
Така, написах го, наревах се пак, а сега дано ми мине!!!
Кураж, дружина!
Както всяко начало и нашето беше прекрасно. Той беше мъж мечта- умен, красив, с добра професия и доходи, отнасяше се с мен както никой до сега. Бързо решихме, че искаме да имаме дете. Дори и не живеехме заедно, но всяка свободна минута прекарвахме заедно. Изминаха 2 години преди да забременея. Нервите ми се бяха изопнали много с този проблем. Страхувах се, че ще го загубя ако не мога да му родя дете. Бях обсебена от тази мисъл. Обикаляхме лекари, клиники, правехме десетки изследвания, накрая забременях спонтанно, точно когато се готвехме за процедура! Детето беше много желано и от двама ни. Радостта ми беше помрачена само от неприемането ми от неговото семейство. Иначе аз бях щастлива, това бяха най-хубавите месеци в живота ми, толкова дълго бях чакала този момент. Най-накрая се събрахме да живеем заедно /в 4-тия месец/. Детето се роди недоносено и началото беше наистина много трудно за мен. Бащата присъстваше на секциото, което беше наистина животоспасяващо и за мен, и за бебето. Първоначално се тревожехме дали ще оцелее детето, после дали няма да има увреждания, наистина първите няколко месеца ми минаха като в сън! Излязох от болницата по-слаба от колкото бях преди да забременея! Тъкмо минаха най-трудните месеци и почнах да усещам радостта от майчинството и забелязах, че става нещо. Секс правехме на 3 месеца веднъж и то не защото аз отказвах, а бащата все се оплакваше от липса на време и умора. Просто живеехме като двама непознати, единствената ни обща тема беше бебето! Бащата на детето работеше на 2 места и се прибираше късно вечер, понякога изобщо не се и прибираше, имаше и извинение- дежурства...Звънях и го молех да се прибере, че имам нужда от помощ, че искам да се разходим тримата като семейство.Усещах с цялата си същност, че нещо става, но нямах доказателства, пък и не ми се искаше да вярвам, че има нещо. Молех го да поговорим, да подобрим нещо в семейството си, да се постараем да затоплом отношенията си. Той все питаше: ти какво предлагаш, ти какво ще промениш. Обвиняваше ме в студенина, в липса на инереси и амбиция. Истина е, че аз съм по интровертен човек, но това не означава, че не се интересувам от света около мен. Винаги съм се старала да изглеждам добре, да е сготвено вкъщи, да е приятно. Разбира се и много пъти съм мърморела и съм се оплаквала, но аз не съм робот все пак...
Търпях и преглъщах, вярвах, че всичко се дължи на умора и нерви в работата. Дойде и лятната отпуска. Пътувахме къде ли не, беше приятно да сме с хора, но двамата бяхме просто едни непознати един за друг. Разбрах, че не е само умора...Пак се опитах да говорим, защо не му се прибира вкъщи, а той обясни, че когато всичко е изстинало няма защо човек да се прибира. Тогава вече не издържах, взех си детето и си тръгнах. Очаквах, че след няколко дни ще съжали, ще му липсваме и ще моли да се върнем.Нищо подобно. Човекът отдавна е чакал да се "светна" и да се махам! Каза, че си иска детето, но не и мен. Боже, какви неща ми наговори, че само заради детето е живял с мен, че детето е станало случайно и той отдавна не искал дете от мен, че просто не е бил щастлив с мен....Детенцето е чудесно и е само на годинка! Защо, Боже, още от началото не разбрах, че не ме иска, кога и какво обърках, сляпа ли бях!? Разбира се оказа се, че си има и друга /това го усещах в последните месеци/. Господи, какви са тези жени, които ще тръгнат с някой мъж, знаейки, че има жена и малко дете!? Не, че тя ми е виновна, но що за човек трябва да си!? Попитах защо не ми е казал за другата и просто да се разделим, защо беше нужно да се мъчим, аз питах толкова пъти. Каза, че искал да е сигурен /сигурен, че я обича, иска, знам ли / Чувствам се най-нещастното, жалко и празно същество на планетата. Ако не беше дъщеричката ми просто щях да се свърша. Знам, че и това ще мине, но защо, защо, Боже!? Къде и кога сгреших!? Аз съм свестен човек, кому сторих лошо!? Хубава жена съм, не съм глупава, не съм лоша. Разбира се и аз имам многобройни кусури, но кой ли няма...Кога ще ми мине, как!? Реших, че сама няма да се справя и отидох на психиатър. Пия лекарства, за да се позакрепя като за начало, но мъката не си отива. Може би леко се притъпява от лекарствата, но си е там...
Незнам какво очаквам да ми отговорите. Като видях колко много жени са в това положение ми стана хем тъжно, хем ми даде кураж, че не съм сама! Гледам семействата по улицата как разхождат децата си, а аз съм сама. Много ми е тежко, много...Как да се избавя от мъката по-скоро!? Искам да съм пълноценна майка, най-добрата за моето момиченце, а не лигла и ревла!
Така, написах го, наревах се пак, а сега дано ми мине!!!
Кураж, дружина!
Нито си първата, нито си последната, а сълзите, въпросите, болката, психолога, хапчетата и самосъжалението няма да ти донесат много полза!! Я се стегни!! Потърси позитивите за себе си и детето в тази на пръв поглед гадна ситуация. Млада, здрава, права жена, има си най-ценното в живота - една малка принцеса, а ще ми ходи по психолози и ще пие хапчета 
