Ванко и Поли

  • 1 282
  • 8
  •   1
Отговори
  • Мнения: 3 835
Всъщност не става дума за тях двамата, а за цяло едно общество, или село по точно.
http://mogilino.wordpress.com/

„ Аз съм умен и красив“, не без основание, заявява Иван, който е на 14 години и харесва доста много момичетата. Всъщност, мисля, че той харесва целия свят и обича хората, общува с тях лесно, привързва се, а и те не могат да устоят на лъчезарната му усмивка.


Всеки ден на Иван е разпределен по минути, майка му Поли, се грижи заграфика му, така както само най-амбициозните майки могат да го правят – безкомпромисно и без изключения. Ставане рано, обличане, бързо на автобусната спирка, на училище, после бърз обяд, занимания, кратко придремване в колата /ако са с кола/ и пак – нови занимания, после учене вкъщи за другия ден и излиза, че май на тях им трябват повече от 24 часа за да насмогнат със задачите си. Ще си кажете, че сигурно някой в семейството има болни амбиции за детето сида го превърне във вундеркинд или за да успее максимално в живота му трябват всички тези усилия и режим/ доста родители се стремят към това и повеждат децата си на ежедневни кръстоносни походи за усвояване на виртуозни умения на цигулка, балет, английски език и рисуване,…/ Сигурно Поли би се радвала да я обвинят във всички тези грехове като родител…



Животът на Иван е на колела, защото всеки ден той ходи на училище, после на басейн, логопед, психолог, или както сега, на Монтесори терапевт и рехабилитатор, има да пише домашни, събота и неделя и през ваканциите се доподготвя за училище, защото му трябва доста повече време отколкото на другите деца. Ако дори 10 дни си позволи да не се занимава, целият труд отива на вятъра, губи уменията си, натрупани във времето с желязна дисциплина. За своя 14-годишен живот е претърпял 13 операции и често е обучаван в болнично училище. След като в родния Бургас в 2003-04 г, казват на майка му, че не могат да предложат обучение на детето й, семейството се премества в София. Тъкмо са въвели задължителната предучилищна форма, и Иван губи една година, защото няма как за 2 месеца да навакса този етап. Изкарва от 1- ви клас до трети клас в болнично училище, в защитена и стерилна среда, където децата си се присмиват на недостатъците си, както всички други, но това не е проблем в тези условия. Поли иска детето й да е в ‚нормално‘ училище и прави невъзможни усилия да го запише в кварталното им училище. Това настояват горещо и работещите с Иван специалисти – логопед, психолог и рехабилитатор.


Училището не е адаптирано за деца с увреждания, нито архитектурно, нито като обучителна подкрепяща среда. В района има едно единствено училище, удобно за Иван, но …автобусите за там са недостъпни за майката да заведе детето, което е в инвалидна количка. Сега и майка и син са в това, което наричаме на европейска хартия „неравностойно положение“. Тя избира 20- те стъпала на кварталното училище, носи сина си на гръб до входа на училището всеки ден, а там не след дълго, разбира от директорката, че няма как сега да се организира класа на Иван да учи само на първия етаж, защото е кабинетна система. Учителката по човек и природа също обяснява на майката, че за нейния предмет е нужен специален кабинет, защото има лабораторни занимания, които впоследствие се оказват около 5 – 6 на брой за цяла година.
 
Чудя се какъв предмет е човек и природа и как той обучава децата ни/ всичките/ на важните неща за човешката природа и отношения. А Иван на матурите след трети клас изкарва 16 точки от 20 възможни по човек и природа и една истинска 3-ка на теста по български език въпреки тежката степен на увреждане и на ръцете. За награда, това дете, което има нужда поне от 15 мин за да напише четливо трите си имена, получава оценката на професионалиста – „най-добре си го приберете да се обучава вкъщи, защото тук ще му е много трудно“.
 
И оценка за майката‚ “вие сте твърде амбициозна и очаквате твърде много от детето си“. Веднъж пък се оказва, че само Иван от целия клас знае верния отговор на въпроса на учителката, целият клас е щастлив и се хвали на майка му. Дори само една такава победа си струва да имаш в училище, за да се чувстваш добре сред съученици и приятели. Този опит не се получава, ако си стоиш вкъщи, защото ще ти е много трудно в училище или с другите деца. Всяко дете има трудности, нужда от индивидуално внимание в училище през даден период от обучението си. За Иван е нужна по-голяма индивидуална помощ в училище, но училищната среда е още твърде далеч за да подкрепи обучаването на деца като него – програмата му за 4-ти клас е била изготвена в самия край на учебната година, за която се е отнасяла. Той няма да вземе диплома за завършено образование, и това съвсем не е най-важното за него и семейството му. Всичко, което е нужно за детството и училището му е да расте и учи с другите, да има свободен достъп до своето училище, да му се обръща малко индивидуално внимание, както и на другите деца, да не се подценяват силите му и възможностите за научаване. Малко преди да се запозная с него, той беше изплувал 300 метра сам в басейна, а там той се чувства много добре и успява да напредва, така като би успял и в училище, ако има кой да стимулира интереса, самочувствието му и с малко педагогическа помощ само за него.


 А иначе, Иван обикновено преди да заспи, казва на семейството си: „ И днес беше един щастлив ден за мен!“
 
 Лека нощ, мило момче.
 
 A ние с мама ще продължим този разговор, защото детството трябва да е щастливо и спокойно.


Поли не само се грижи за двете си деца, но намира време заедно с други майки да отстояват правата на децата си за равен достъп до образование и развитие. Когато й споделих надеждата си за по-бърза и категорична промяна поне на архитектурната достъпност на софийските училища, тя въздъхна: „ дано, че децата ни пораснаха, дано за тези след нас поне да е добре!“
 
„ Иван няма да има никакъв документ от училище за завършен клас, не и такъв, с който да продължи напред пък било и само по 1 предмет, защото качествените оценки по индивидуална програма, показваща, че не е покрит държавния образователен стандарт не дават дипломата, която се дава на едно дете – дават просто едно удостоверение, с което показват, че все пак това дете е посещавало училище, с една дума едно голямо НИЩО‘, казва Поли,“ за жалост положението е такова в момента, че едно дете с множество дефицити е извън системата , може да е добър в 2 или 3 предмета, но това не му носи нищо. Без образование той получава доживотната присъда на социален паразит, чието бъдеще е оцеляване в мизерия на социални помощи до края на живота му, което лично за мен не е справедливо за никого само защото е дете или човек с увреждане. На наша майка синът й е с епилепсия и хиперактивност: той не може да покрие стандарта по много предмети, но е много добър по музика и история, би могъл да бъде екскурзовод или археолог, или някаква друга работа с музика, но няма да е нищо подобно… най-много да се докопа до готвач , просто защо то няма да вземе диплом за да продължи във ВУЗ, това е положението в момента.“


Видях се с Поли и Иван в парка, където имаше много деца и родители, много забавления за големи и малки и нито една пригодена люлка или катерушка за деца, които имат физически затруднения, изпратихме се по улица с три недоскосени места за детски и инвалидни колички, които са ежедневно препятствие, а не улеснение за майки като Поли.

Едно село трябва за да отгледаш дете…тази чужда поговорка, тромаво преведена тук, е вярна. Всички имаме грижа за всяко дете: училище, община, родители и професионални организации, които работят с деца или за тях, държава.
 
Приобщаващо образование в училище е това, което ще даде на Иван сигурно и радостно участие и обучение, а това означава да отпаднат 20-те стълби пред училището му като се изгради една рампа, вътре да има необходимата тоалетна и асансьор за него и другите деца със затруднения, така кабинетната система няма да се наруши и директорката даже ще е доволна, да има личен асистент, който да се грижи за Иван в междучасия и при необходимост, в класната стая да има помощник учител за да отделя индивидуално време в часа, така че Иван максимално да възприема учебния материал, учителите да се стремят всички деца да свикват с различията си и да се справят с трудни моменти в общуването помежду си, Поли да не прекарва цялото си време в коридорите на училище и да не носи сина си по стълбите на гръб, да използва това време за себе си и за кариера или за да сбъдне свои мечти, които само ще увеличат щастието на цялото семейство. Мястото на Иван не е вкъщи или в помощни и болнични училища.


Учителите, директорите, специалистите трябва да са готови да приемат различието при децата във всичките му форми и да имат освен сензитивност, професионална готовност да помогнат на всяко дете в училище. За да стигне до училище обаче или до други любими за него места, каквито всички ние имаме, Иван има нужда от достъпен и адаптиран транспорт , качествено скосени тротоари и достъпни улици и паркове. Общината и хората в нея са също основна част от това село, което е нужно за да се отгледа и възпита едно дете. Родителската общност и училището трябва да намерят общ език, а не само да търсят взаимно кой е виновен за несъвършената среда в училищата за нашите деца. Министерство на образованието се опитва да създаде стратегия за приобщаващо образование, но тя дори още на теоретична фаза не е твърде ясна, а какво остава като дойде момент да се изпълнява, нямаме практически инструменти, помощни технически приспособления, с които специалистите в училище да оперират и да правят промени в средата, с децата. Всичко сега е в ръцете на родители, неформални структури за обучение и отделни личности, които без да знаят за приобщаването като философия и процес, го правят заради вътрешна потреба и разбиране за света и човешките отношения и с грижа за всички деца – те нямат нужда да ги делят на здрави и болни, а просто гледат в душите им.

   


А Усмивката на Ванко грее ли грее, сякаш цялото слънце и добрина на света за събрани в нея и очите му.

# 1
  • Мнения: 3 479
Разплаках се, трудно дочетох до края ...
Знам какво е да отхвърлят детето ти, да отричат правото му на нормален живот, бъдеще и мечти Sad
... в България, защото е различно.
Браво на Поли! И на всички борбени майки на различни деца! Някой ден пътечките, които проправяме ще се превърнат в широк и равен път за следващите различни деца и техните родители. Дано само да е по-скоро Hug

# 2
  • Мнения: 1 761
Ние тук можем да въздишаме до утре,но така няма да помогнем.

Имате ли идеи как форума може да направи нещо полезно за това дете и други,които са в неговото положение?
След като образованието е задължително, трябва да бъдат предоставени възможности за това всеки да може да ходи на училище и училищата да са пригодени за посещение от деца със специални потребности.Правото на образование на това дете е нарушено от държавата.

Майката върши най-тежката работа,форума може да подкрепи исканията й с подписка до министерството на Образованието или Парламента.

За съжаление не съм в Бг и няма как да помогна физически,но се надявам някой от вас да може да организира нещо.

# 3
  • Мнения: 167
Никакви въздишки:) Имаме нужда от родителско движение, което непрекъснато в различни конфигурации  и форми да вдига врява и да разбунва чиновническото спокойствие, което убива децата ни...

# 4
  • Мнения: 442
Може да прозвучи глупаво, но все пак съм на мнение, че само масови протести биха ни помогнали. За образованието, като цяло, и за създаването на нормални условия за всички деца! Проблема е, че тези, на които не се налага да се изправят ежедневно пред този проблем, не смятат за достатъчно важно да се месят. Ако можеше да се направят такива протести и да се включат повече хора, вместо да стоят пред телевизорите и да цъкат с език, щяхме поне да задвижим нещата. А директорката на училището ясно каза, че ''не може'' да се направи каквото и да било....??? Нямало такива условия... Те дори и не се опитват! Просто никой, който не е изправен пред този проблем, дори не се замисля за трудностите пред децата ни...

# 5
  • Мнения: 3 835
Може да прозвучи глупаво, но все пак съм на мнение, че само масови протести биха ни помогнали. За образованието, като цяло, и за създаването на нормални условия за всички деца! Проблема е, че тези, на които не се налага да се изправят ежедневно пред този проблем, не смятат за достатъчно важно да се месят. Ако можеше да се направят такива протести и да се включат повече хора, вместо да стоят пред телевизорите и да цъкат с език, щяхме поне да задвижим нещата. А директорката на училището ясно каза, че ''не може'' да се направи каквото и да било....??? Нямало такива условия... Те дори и не се опитват! Просто никой, който не е изправен пред този проблем, дори не се замисля за трудностите пред децата ни...

Taка е, протестирахме, не веднъж, с много малко обществено присъствие естествено, обикновено все си бяхме обичайните заподозрени... Поне се добрахме до пряко участие в правенето на политиките за децата, всъщност ние за това на първо място протестирахме.
Сега вече е ред на обществото, на всички нас, да приеме децата. Като например,коагто всяко дете с увреждане има право да се запише във всяка детска градина и училище, която пожелаят с родителите му, останалите родители да не пишат петиции, че не щяли "тези" деца в класовете и групите на децата им. Като например да помогнат, като просто се усмихнат на детето с увреждане, а не да се правят, че не го виждат. И най-важното, да не прехвърлят  от своите глави, в главите на децата си дискриминативните нагласи към хората. Децата се раждат чисти и естествени, за тях различността е нормална и естествена, те я приемат без грам притеснение и на секундата се адаптират към нея. Научават се да общуват взаимно, чрез играта. Проблемите са в нашите глави и ги създаваме ние.

# 6
  • Мнения: 442
   Правилно! Точно на това ме е яд, че няма обществена подкрепа! Всеки мисли за себе си... Всички са на принципа '' Всеки да се спасява сам'' ... Знам, че имаше протести, разбира се, но говоря за  нещо мащабно... Да разберат всички хора, седящи пред телевизорите, че ако и те помогнат, ако се включат, както би трябвало да направи всеки човек с поне малко гражданско самосъзнание, би се получило... Какво пречи на човек да се присъедини... Нали всичко се прави за децата... За децата на България, за бъдещето на България... Да не би исканията да са странни, непостижими или некоректни? Единственото, което се иска, е нормален живот, да имаш достъп до всички места, да се обучават, да играят, да правят всичко, което всяко дете, всеки човек прави... Не знам, може би трябва да се направи нещо голямо, някаква кампания, може би, и след това един мащабен протест. Прави ми впечатление, че масово хората не знаят нищичко за проблемите на децата и въобще хората с увреждания. Всъщност, не се и замислят... Не разбирам от къде идва тази неяснота и тази незаинтересуваност... Не може да се допуска това, децата да нямат възможността да растат в нормални условия и дори с училищата да изпитват трудности... Не съм компетентна, за да казвам как да стане промяната, но се надявам наистина да се направи нещо скоро, аз каквото мога, бих направила, и не само аз, но трябва да се намери някой, който да ''подкара'' нещата... А ако пък не се намери, все нещо ще измислим...

# 7
  • Мнения: 420
   Пари за достъпна среда бяха/ и сигурно пак се отпускат по проекти. В нашите "селски" училища са изградени рампи поне до входа на училището. Друг е въпроса дали на управата на училището и се занимава да кандидатства по проект.
   Наистина въпросът с удостоверението за завършен клас е доста неприятен /да на кажа дискриминиращ/. Много директори повдигаха този въпрос, но все още няма логичен отговор или предприето действие от МОН.
    Липсва също и подготовка за работа с деца със СОП на педагогическия персонал. Била съм свидетел на доста неадекватни реакции от тяхна страна.
    Необходимо е наистина честичко да се напомня за тези проблеми и да се изиква предприемане на адекватни мерки, а не чисто кампанийни и недообмислени решения.
    Не съм майка на такова дете, но често работя и с такива деца. С удоволствие бих подкрепила една инициатива от хора близки с техните проблеми.   

# 8
  • Мнения: 442
Не зная... Под ''кампания'' имах предвид действия за систематично и постоянно изнасяне на информация, а не безсмислени действия с цел вземане на нечии пари или някой да си прави  реклама, както често се получава. Когато големи компании или съответно медии се съгласяват да подпомагат действията винаги го правят с цел реклама, а не защото се интересуват от проблемите. Затова имах предвид организирани действия, ръководени от хора, които имат ясна цел и не биха се отказали, докато не се получи. Аз си го представям така. Да се информират хората, да се запознават с проблемите, а плодовете от тези действия да са съпричастността и разбирането на обществото и след това един протест, зад който да всеки да застане! Така би се получило. Не мисля да чакам да минат 10-тина години, докато се открие по-добър начин. Защото на този етап никой не мисли за възможно решение, освен хората, които се сблъскват с проблемите...
   Но в крайна сметка и аз като Шматчица бих подкрепила какъвто и да е начин, който би отвел до решение...

Общи условия

Активация на акаунт