Как се живее с психично болен?!

  Здравейте, извинявам се ако се повтарям, но в двете теми, които вече има във форума, не открих отговор на въпросите си. Крайно съм отчаяна от ситуяцията, в която се намираме - аз и моят приятел (все още не сме женени, но живеем на семейни начала от вече почти 3 години). Сестра му е на 43г и от 10 години бавно, но сигурно се влошава.  Дори не знам от къде да започна историята...Всичко е толкова объркано. Родила е син, когато е била на 19, и го е дала на майка си да го гледа, за да може тя "да си поживее" още известно време, пътувала е в чужбина и прочее. След това се е развела с бащата на детето и заживала с друг мъж, който е и първият човек, забелязал, че с нея става нещо. Един ден внезапно получила обрив по лицето и оттам започнал кошмарът. Лекували я в кожни клиники и не знам още къде - според нея (доколкото в сегашното и състояние може да се вярва на думите й) имала псориазис. Майка й твърди, че имала лупус.Така и не знам къде е истината. Няма никакви документи от тези болници, в които е била...(тя сама ги е унищожила по-късно). Самочувствието й се сринало заради начина, по който изглежда (псориазисът и една от формите на лупус се изразяват с рани по кожата) и според някои от лекарите, с които сме говорили, това е причината тя да...да не е на себе си. Никъде не я взимали на работа.Мъжът й я напуснал - обадил се е на моя мъж и му е казал "сестра ти не е добре..." Това съвсем я довършило. Върнала се да живее при родителите си, където бил и синът й, вече порастнал - на 10 - можете да си представтие отношението му към нея - почти непозната и вече болна. известно време пила някакви лекарства за псориазиса, но не и помогнали. Затворила се в себе си. Постепенно спряла да контактува с външни хора, спряла да излиза...започнала да си говори сама, да се смее без причина, да говори несвързани неща, да прави неща, които после отрича...И така до днес. През цялото това време майка й се отнасяла с нея като с прокажена - заради раните по ръцете й не и давала да пипа общите съдове, хранела се отделно, не й давала да влиза във ваната...единственото, което й било "разрешено" - да чисти...Двете непрекъснато се карали ( както си е и сега)ДОри съседите се оплакват от скандали и викове. Синът й (вече на 20) изпитва по скоро някаква ненавист към нея, не я чувства като майка, а като слугиня, в каквато са я превърнали-да пере и да мие пода...Вместо да срещне подкрепа в такъв момент, тя е била отхвърлена...
   По нещастно стечение на обстоятелствата ( бащата на мъжа ми почина) се наложи да отида да живея там за половин година и сама видях всичко - състоянието й, отношението към нея...С мъжа ми се опитахме да й помогнем - заведохме я в психиатрията на Александровска болница. Държаха я там 10 дни и ни я върнаха - "изписана без съществена динамика на състоянието" (цитирам епикризата).  Върнахме си я вкъщи и това беше. Докато живеехме там се опитвах да говоря нормално с нея, но това вече е много трудно. Тя отхвърля всеки опит. При първа възможност се изнесохме, защото беше наистина непоносимо. Една сутрин майката на мъжа ми се обади и каза, че след скандал и побой със съседката от долния етаж миналта сутрин е излязла и не се е прибрала. Звъняхме в полицията, но оттам ни казаха, че са почивни дни (беше покрай някакъв празник) и нищо не могат да направят, да изчакаме първия работен ден. Звъняхме в Пирогов и другите по-големи болници - нищо.Тръгнахме сами да обикаляме по улиците и да я търсим - без успех. Мъжът ми се сети, че още преди време му е говорила за психиатричния център на ул. Екзарх Йосиф и като последна мярка отидохме да я търсим там. Дежурният лекар учтиво ни каза, че е била там вчера сутрин и е била изпратена в болницата в Курило. На настойчивите ми въпроси какво й е и защо е там, той ми отговори, че "с оглед на състоянието й"..и дрън-дрън.Не можа да ми каже с каква диагноза е изпратена и дали е добре изобщо.  Отидохме в Курило - отново ударихме на камък. Портиерът се обади да провери и ни увери, че е там, но нямало как да я видим или да говорим лекуващия й лекар, защото ОТНОВО били почивни дни и нямало кой да се занимава с нас. Изкарахме три кошмарни дни в неведение какво става докато накрая успяхме да се доберем някаква т.нар. лекарка, която да ни каже какво става. И о!чудо - никой нищо не знае, "ми тя не е добре, ама...даваме и антипсихотици...ще остане тука известно време.."Диагноза- неизвестна.
  Остана там три седмици. Имаше леко подобрение на състоянието, но тъй като беше дошла по собствено желание нямаше как да я задържат и когато реши, че не иска да стои повече, просто се прибра вкъщи. Говорихме с лекарите - ни най-малко не ги интересуваше, че тя се нуждае от много по-продължително лечение и че постигнатият напредък, макар и минимален, ще бъде безвъзвратно изгубен. Изписаха й хапчета и й казаха да ги пие - на собствена отговорност!И да говори с психиатър  поне по веднъж в месеца...Та тя отрича, че е болна, нима си мислят, че сама ще си пие хапчетата?! В епикризата  този път пише "шизофреноподобно налудно разстройство" - дали е дали не е...
  И така тя отново се върна вкъщи, хапчетата бяха потулени  или изхвърлени, забрави се за срещите с психиатър и пак се върнахме в изходната точка. Майка й също отрича тя да е болна, твърди, че "просто има проклет характер" и няма нужда от лекари ...Така че не оказва никакво съдействие. На мен ми изглежда сякаш тя се е примирила с положението и предпочита да си остане така... Освен това тъй като вече от много години не работи няма здравни осигуровки и всичко трябва да  плащаме ние, което не е лесно. Изпитвам огромно съжаление към нея, тъй като тя няма вина за случващото се, но нима мога да се превърна в болногледачка и да загърбя собствения си живот? Тя не може да се грижи сама за себе си... Едва на 23 съм - с мъжа ми искаме да създадем семейство, деца...Къде се вписва тя в това?Искам да се лекува, искам да може да живее нормално, но как да й помогна?Лекарите не искат да се занимават с нея, дори няма поставена диагноза, а не е толкова опасна, че да я пратим за принудително психиатрично лечение...В пълна безизходица сме. Ако някой има какво да каже по въпроса - моля, нека сподели. Ще съм благодарна за всякакви съвети.