Провокацията - снощи остана при баба си да спи - решихме да празнуваме Никулден. Сутринта отивам да ги взема /баба на работа, внуче на ясла/ и малкият ме посреща с "НЕИСКАМ" . Пуснах го покрай ушите си - нали и друг път съм го чувала. Качваме се в колата, не без уговорката че и баба ще се качи. След известно пътуване стигаме до работа на баба и тя слиза. Три минути след това се почна - "БАБААА" и , "ИСКАМ БАБА", "КЪДЕ Е БАБА" и На вратата на яслата беше вече изпаднал почти в истерия.
И не не е това, че отива на ясла - подобни случки се случват винаги. Само някой да звънне по телефон или на вратата, той е първи и надава радостния вик - БАБААААА
Оставих го и после аз
Защо, защо, защо?
Аз ли съм пароноичка и ме е обсебило някакво собственическо чувство? Обвинявам се че почнах толкова рано работа /беше на 4м/, че работя до късно и все последен го взимам. И в къщи бързаме да сложим яденето и аз изморена не ми се играе много. Или защото не давам бонбони и все обеснявам, как първо друго трябва да се яде и после бонбони.
Или защото в случай става въпрос за баба-"свеки"? Но не е само тя - умира си мъника да е при комшийката ни. И там съм чувала нееднократно - "ти мамо - не " - да не ходя, да не го взимам, да си играят с Миленка и бати.
Сигурно проблема е в мен, но ме боли.
Не неискам да е на врата ми постоянно, но .... при положение че предната сутрин съм го оставила в яслата и чак на другия ден се виждаме мислех че поне ще се зарадва. Но уви - просто заяви че не ме иска!