Елективен мутизъм

  • 28 780
  • 59
  •   1
Отговори
# 15
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
 Peace успех!
ще се преборите!

# 16
  • София
  • Мнения: 7 242
catnadeen, благодаря  Hug
За съжаление пълна оправия от това няма, но поне е възможно да не "личи' много и да изглежда просто "по-темерутеста". Аз обаче се надявам и на повече...
Пускам линк към един немски форум с безценна информация за елективния мутизъм с идеята, че може би, ако не сега, след време някой с нашия проблем ще попадне на темата. На мен много ми помага да се ориентирам в ситуацията и да се опитвам да съм максимално полезна за детето си: http://www.mutismus.de/forum/index.php

# 17
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Лекси, човешкия мозък и дух нямат граници! Има предположения и статистика.
За психиката - само предположения.
Всеки може да се "разболее" и вярвам, за случаите където няма физически причини (а дори и там) - възможностите са безкрайни!
  bouquet а само предположи колко хора сред нас ходят без диагноза - и живеят! може би малко по-трудно без да знаят защо, но се справят и нямат "етикет" с диагноза!
  bouquet

# 18
  • Мнения: 73
Повдигам темата с надеждата,авторката да сподели какво се случва при тях-това може би ще накара поне един родител да се замисли върху поведението на детето си и да се опита да му помогне.Както накара и нас да си дадем сметка,че нещо не е наред...Всъщност,надявам се никое дете да няма такива проблеми.

# 19
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Марисол,
това че някои родители не водят децата си по доктори не означава, че сами не търсят и не намират начин да помагат на децата си да решават проблемите си!
  bouquet

# 20
  • София
  • Мнения: 7 242
В момента дъщеря ми ходи два пъти седмично в св. Никола. Доскоро ходеше и в Пумпелина, първо само при логопед, а после и в група. Доволна съм от постигнатото при тях, но програмата ни в момента не позволява повече занимания. Записах я и на гимнастика, където е много щастлива, защото може да се изявява, без да й се налага да говори, от детската ходи и на плуване и футбол. Щастлива е, но съзнава, че има проблем..
За мен самата е трудно да проумея все още какво точно значи "елективен мутизъм'. Може би най-добре би се обяснило като страх да чуеш гласа си сред хора извън семейството. Дъщеря ми не е срамежлива или страхлива - лесно се дели от мен, има голямо желание за нови преживявания, смела е, отстоява си интересите, но когато трябва да говори - блокира. Има желание да общува. Колкото й да се прикривам, тя усеща очакванията ми и често казва неща като: "Мамо, аз утре ще говоря високо с еди-кой си.." или "Мамо, като бях малка можех да говоря високо с всички, но забравих да ти покажа..". Трудно е да се говори за конкретна терапия и прогнози, т.к. елективния мутизъм не е добре познат, особено в България, най-вече защото децата, особено момичетата (които се смятат просто за по-срамежливи), се диагностицират в по-късна възраст (училищна), когато вече е по-трудно да се повлияе. През последните месеци дъщеря ми започна сравнително често да шепне, като най-лесно й е с мъже. Важна е и конкретната ситуация - почти невъзможно е дете с ел. мутизъм да каже благодаря или здравей, довиждане. Но почти при всички първото общуване извън семейството е в магазина - най-лесно им е когато искат нещо конкретно, когато знаят, че повече от това няма да искат да чуят от тях и когато усещат, че човекът насреща им няма очаквания към тях. Но всеки, с който дъщеря ми започва да шепне, трябва да я 'спечели". Някои го правят веднага, с други й трябва много време (като личните симпатии не играят роля). По-трудно е минаването от шепнене към говорене на висок глас. Правила го е два пъти, но после отново се е връщала към шепненето. Освен това, както писах, продължава на моменти да е хиперактивна и да се налага (т.е. да иска да контролира всичко и всеки), но определено се опива да се държи добре и за моя радост все по-често се разбираме без пазарлъци и караници. Пиша толкова подробно, въпреки че имам известни резерви, защото се надявам да съм евентуално в помощ на друг родител. Преди време успях да се свържа в нет-а с майка на малко по-голямо детенце с ЕМ. Тя обаче беше приела, че детето й е "индигово" и трябва да го остави такова, каквото е...

# 21
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Лекси, възможно е да е моментно и да мине. Психиката е сложно нещо. Мисля си, че ако проблема не го превърнете в проблем и намерите добър психолог, който да работи с детето - нещата ще отшумят.
Аз вярвам в непобедимата сила на психиката - и в нейната разрушителна сила също.
Успех.

# 22
  • Canada, ON
  • Мнения: 71
Привет!
И аз имам момиченце с Елективен мутизъм. Не сме диагностицирани "официално". Преди около година се обърнах за помощ към специалисти. Според нашия педиатър става въпрос за Социална Тревожност. Една недипломирана позната психоложка го нарича Селективен Мутизъм. Но независимо от използвания термин проблемът ни, за съжаление, съществува. Опитваме се да се борим, но без особени успехи за сега...

Ще се самоцитирам каквото бях споделила с мамите в отчетната си тема, а по-нататък мога да споделя още.

Имаме проблем с Джулия, който датира от... горе-долу откакто започна да говори. Беше на около една година и 8-9 месеца когато обърка думата "лилаво" и "пърпъл". Мислеше, че "лилаво" е аглийската дума а "пърпъл" българската. Казах й, че греши, имаше рев и... от този момент до сега не иска да каже нито дума на английски. По същото време започна да посещава детска градина за 3-4 месеца, но взе да се разболява и я спряхме. Ходеше известно време при една жена (канадка) да я гледа - два пъти в седмицата (аз ходех на у-ще), а преди година и половина започна да ходи пак на детска градина. Тоест, никога не й е липсвала английско говоряща среда. Преди около година към отказа й да говори английски добави отказ да поздравява, да казва имената на хората (казва само своето, на мама и тати, също на баба си, която сега е у нас). И също реши, че няма да пие и да яде нищо в детската градина. Мислехме, че е временно явление, но след като нямаше подобрение в продължение на 3-4 месеца решихме да потърсим специализирана помощ. През април 2011 започнахме игрална терапия с една психоложка. Лятото обсъдих нашироко проблема и с педиатъра, който ми даде да попълня няколко въпросника и заключи, че става въпрос за "social anxiety". Каза да продължим с игралната терапия, щото друго не се препоръчва за толкова малко дете. Също може да се каже, че имаме налице "selective mutism" (което също се води вид "social anxiety"), което означава, че детето не говори в определени ситуации или среда. Преди няколко месеца и една друга специалистка от един център за деца с различни проблеми се включи в разгадаването на загадката. Жената посещаваше Джулия в детската градина. Теоретично трябваше да търси знаци за "social anxiety"и причините зад това състояние. Жената е на възраст, с доста опит с деца с различни проблеми и доста самоуверено подходи, но... накрая каза, че Джулия е пъзел и ни препоръча други специалисти. Скоро някакъв behavioural specialist ще посещава Джули в детската градина и ще видим той какво ще каже.

Междувременно, психоложката, която от април до сега провежда игрална терапия без никакви видими резултати в един момент реши, че Джулия има натрапчиви мисли, които й казват да не говори, да не яде и да не пие в детската градина. В следствие на това заключение започна да кара Джулия да рисува тези натрапчиви мисли като човечета, също да ги моделира от пластелин примерно и да ги поставя в една кутия...

И тук аз нещо взех да не съм съгласна. И взех да се чудя, знае ли това дете какво е това "мисъл", че и да я нарисува, че и в кутия да я сложи... Дори ми се струва опасно, че Джулия ще вземе да си мисли, че разни човечета имаме в главите си, дето ни казват какво да правим или да не правим...

Иначе Джулия е голяма умница. Говори прекрасен български, ползва доста сложни конструкции на речта даже. Започна да пише преди повече от година (през ноември 2010). Доста е напред и с рисуването - на една година и нещо започна да рисува човешко лице с очи, мигли, уста, нос, зъби... На две години и нещо започна да рисува и други обекти и то в различни перспективи - примерно пате в анфас, в профил наляво, в профил надясно, ходещо, плуващо, в полет; плуващо в една посока, а пък гледащо назад към опашката си... После започна цели картини с различни обекти и т.н. Също смята от 1 до 10 събиране и изваждане. Аз не я уча нищо от много време, щото не искам да я претоварвам. Тя сама някак си ги научава нещата. Преди психоложката й мислеше, че проблемът се корени в забързано интелектуално развитие и забавено емоционално. За това се опитваше чрез терапия да я научи що е това емоция... Сега обаче реши, че става въпрос за натрапчиви мисли. Аз лично като майка имам чувството, че трябва да спрем да ходим при тази терапевтка, но... проблемът остава. Четох за този "selective mutism", че една от грешките е да се мисли, че детето ще го израсте, т.е. трябвало да се работи по въпроса.
Майка ми е с 37 години учителски стаж в детска градина и... не е срещала подобен проблем.
Мъчно ми е за Джулия, щото в детската градина не играе с децата, не се забавлява, не си живее живота. Прави каквото й се каже от госпожите и толкова. От септември почнах да я водя на балет, от ноември на кънки - искам да се социализира някак си, но тя и на тези места отказва да говори. В детската градина от известно време започна да казва "да" и "не" на български. Научихме я да казва "да" и "не" с кимане на глава и така взе да отговаря на балета и кънките, когато я питат нещо... И... стига толкова съм писала.
Приемам съвети всякакви.

Та в по-горния контекст - мислите ли, че децата ни знаят какво е това "мисъл" ? Или просто нашата терапевтка не знае как да си върши работата и най-доброто което мога да направя е да се обърна към друг специалист?


Лекси, ще се радвам да споделиш как вървят нещата при вас.  Hug

# 23
  • София
  • Мнения: 7 242
Мама Мечка  Hug, "да чукам на дърво", при нас нещата вървят много добре. Особено последните седмици имаме огромен напредък - вече почти винаги започва да говори с нови хора, стига средата да е предразполагаща, да не я 'притискат" и да й оставят достатъчно време. От скоро говори високо и с учителките си (с децата все още шепне, но това й е явно много затвърден модел на поведение). Много се радвам, че извън градината започна да говори с две дечица на нейната възраст. А преди няколко дни дори й чух гласчето на един открит урок (преди това посетих още два такива, но тя беше като "гипсирана"). От миналата седмица и на висок глас пее и рецитира заедно с другите деца. Просто с всеки ден ме радва и изненадва с нещо...
Това, което разбрах до сега е, че всички деца са различни и макар и много неща да са сходни, не може да се обобщава. Затова, каквото пиша е с уговорката, че така е при моето дете... ЕМ е точно вид социална тревожност. Грешно е да се фокусира вниманието върху "неговоренето". Това е така да се каже само върха на айсберга. И ако родителят не търси и не 'третира" истинската причина, а се опитва да накара пряко детето да говори, нещата се влошават. От известно време ние изобщо не се впечетляваме пред Теди от това дали говори или не. И дори и да говори, не го коментираме, нито показваме радоста си. Странното е, че и тя явно се отпусна и не мисли за това. Често дори не се усеща, че е говорила с някой или след известно време чак щастливо съобщава "Ама аз говорих високо с еди кой си..." Нашият коментар е нещо от сорта "Ами много хубаво. Щом искаш да те разберат/да играете заедно, ще говориш разбира се" И толкова. Струва ми се, че нещата потръгнаха, когато детето спря да се фокусира върху говоренето и най-вероятно усети, това което се опитваме да му внушим - че говоренето е нещо нормално и естествено и зависи от нея. Всъщност може би началото беше когато започнахме да й предлагаме сама да си купува лакомствата, които непрекъснато иска. Като подходихме така: "Щом искаш, купи си ти. Ако не го направиш, няма проблем - просто няма да ядеш дъвка/близалка".. С продавачите се получи сравнително лесно, най-вероятно защото там знаеш точно какво искаш, как да го поискаш и какво ще се случи (т.е. ситуацията лесно се държи под контрол, няма какво да се обърка). За това бях чела в немския форум, оказа се, че и при моята дъщеря е най-лесно да се започне с купуване на лакомство. Имаше един много дълаг период, когато предпочиташе момчета и мъже и както сама казваше "Не говоря с жени" Обаче  един ден се оказа, че много й се яде сладолед, а го продаваше жена. И от тогава започна да пазарува от жени, а след време спря да дели хората на мъже и жени.
Иначе се опитвам да съм максимално търпелива и "обяснителна" с нея. Оказа се, че тя има доста страхове, за които преди не съм подозирала или съм подценявала. Често се плаши или притеснява от неща, които ми се струват незначителни, обаче вече не ги подминавам, а обяснявам. И много се страхува да не сбърка. Непрекъснато й внушавам, че всеки бърка, че е дете и сега се учи, че няма нищо лошо и страшно да грешиш, че и аз го правя непрекъснато. Всъщност това, което ме научи психоложката е внимателно да я слушам и при необходимост да я насочвам и коригирам. Много е важно как родителят интерпретира нещата. Например мисля, че за да започне да говори на глас с учителките си й помогна следната случка - тя ходи на логопед в ДГ по нейно настояване. Аз и казах, че при логопедката може да ходи само, ако говори високо, защото игрите с нея го изискват. Тя каза, че ще говори и наистина го направи.. Няколко месеца по-късно междудругото вметнах "Знаеш ли, че ти всъщност говориш високо с учителка от ДГ, защото Н (логопедката) е учителка (имат и групови занимания с нея). На другия ден започна да говори високо и с другите учителки... В тази връзка наистина има нещо вярно, че сами си поставят забрани. или по-скоро си поставят етикети (в случая "Аз не мога да говоря с учителки").
За използването на жестовете.. Първата логопедка, при която бяхме започна да я учи да ги използва. Мисля, че това й помогна много - разбра, че може да контактува, да я разбират и се поотпусна (защото преди й се беше случвало например да направи беля в гащите или да не получи нещо, защото няма как да го изрази). После обаче ни посъветваха да не я насърчаваме да използва много знаци, а да подчертаваме, че е по-лесно и удобно за другите да го каже. И бяха прави, защото иначе имаше опасност да свикне, да се почувства съвсем удобно така и да не направи усилие да продължи.
За рисуването и моделирането - и моята често го прави при психоложката. Преди рисуваше предимно някакви плетеници, които наричаше капани или машини. Сега рисува обекти - човечета, слънце, животни... Миля, че до голяма степен изразяват чувствата й. Струва ми се, че е хубаво - не толкова, за да се опитва да се тълкува, колкото като още един начин на изразяване. Един ден например психоложката й каза, че има още едно дете, което идва при нея да играе и стана въпрос, че може да се съберат заедно. Тогава Теди започна да драска върху всички картини уж било нощ. Психоложката предположи пред мен, че може би е заради другото дете. И наистина след това подпитах Теди и се оказа, че е много сърдита и изобщо не иска да дели любимата си психоложка с никой. След това не се е случвало да задрасква картините си.
И аз я записах на гимнастика, на кънки, ходи и на ски училище, в ДГ посещава тренировките по футбол и таекуондо ... Мисля, че й се отрази добре, защото струва ми се, преди приемаше, че хората са настроени лошо към нея. Опитваме се да й покажеме, че те са добронамерени и искат да й помагат. За щастие случи на много добри учители и вичките ги обикна. А допреди година много трудно казваше за някой, че го харесва, а за обичане - изключено.
Промени се и в много други аспекти. Преди например отказваше да носи поли и рокли, бижута и украшения за коса. Ако й сложех гердан или фиба, ги махаше и ги криеше в джоба си. Предполагам липса на смочувствие, страх, че ще я гледа.. А сега е първа кипра.
Мама Мечка, много добре те разбирам как се чувстваш гледайки дъщеря ти сред другите. Сега Теди се вписва, но преди изглеждаше толкова чужда, тъжна, не на място... Имам едно видео (бях помолила да я снимат в ДГ по времето за свободна игра), където много минути тя седи и гледа с празен поглед. Децата се опитват да я заговорят, показват и разни неща, а тя дори не ги поглежда и само седи..
ПС Теди сега е на 4 г. 9 м.

Последна редакция: сб, 28 апр 2012, 08:07 от Лекси

# 24
  • Canada, ON
  • Мнения: 71
Лекси, искаше ми се да пиша веднага след твоя пост, но сега съм кърмеща мама и нещо ми е трудно да си събера мислите ...

Ние живеем в Канада и двуезичието малко ни позаблуди. Т.е. не разпознахме веднага проблема, мислейки, че детето просто не се справя добре с два езика. Но после се появиха и другите неща: Джулия спря да поздравява, да ползва имена и всякакви обръщения, освен "мама", "тата" и нейното собствено име. Майка ми дойде за шест месеца и успяхме да накараме Джулия да я нарича някак си. Отказа да й казва "бабо", но измисли едно производно на малкото име на баба си и реши да го ползва. Това си беше революция. Както писах по-горе спря да се храни и пие (дори вода) в детската градина. Започнаха да се забелязват и други неща, като например нежелание да докосва човешка коса; също кукли, кончета с коси/гриви; нежелание да докосва някои видове метал (брави, монети...), избягване на очен контакт...

Джулия също е много нервна, изпада в истерии за на пръв поглед безобидни неща. Примерно преди 3-4 дни се опитваше да постави лентички от хартия върху плочки от домино по точно определен начин. Не й се получаваше и... направо ужас - самоизмъчва се и като я гледам сърцето ме боли. Често е хиперактивна - тича, беснее, танцува, лудее. Чак ме плаши, щото пада и се удря... сякаш няма чувство за самосъхранение. Иначе непрекъснато измисля нови неща да твори или да играе. Иска и ние с баща й да участваме, командари ни мощно, властно... В наше присъствие изглежда щастлива, щурееща, високо смееща се...

Когато за първи път прочетох доклада от психоложката, с която започна игрална терапия, не можах да повярвам, че е написан за моето дете. Докладът беше написан след наблюдение на поведението на Джулия в детската градина: Неактивна, гледаща с празен поглед... Честно казано, реших, че нещата са преувеличени. Но после четох доклад от друг специалист, който показваше същото. Моето щастливо, инициативно и безкрайно любопитно дете, в детската градина се превръща в унило, тъжно, бездейно... Странното е, че всеки ден след градината, като я попитам "как беше днес?", отговорът обикновено е:" Беше хубаво, най-хубаво, по-хубаво от предния ден!!!" Аз дори не подозирах каква метаморфоза се извършва с детето ми.

Джулия беше на 3 години и 3 месеца когато започнахме игралната терапия. Терапията продължи 10 месеца без видими резултати. Тогава решихме да я спрем, щото, освен, че си плащахме доста, не ми хареса и курса, който психоложката пое. През цялото време на терапията рисуваха и моделираха, играеха и разни игри..., но последните няколко пъти психоложката разплакваше Джулия, притискаше я да изрази мислите си на листа, както споменавам по-горе, чрез човечета... (Психоложката сама ми каза, че е попритиснала Джулия и я е разплакала.) Тогава взех да се чудя, дали детето ми знае какво е мисъл. Питах я, каза, че не знае. Тя знае за мисленето, като действие, но концепцията "мисъл" й идва сложна. Питах друг психолог кога тази концепция става ясна на децата. Отговорът беше: към 8-годишна възраст. Не знам кой крив, кой прав, но спряхме с тази игрална терапия.

Включиха се и други действащи лица: специалисти първо от една организация, после от друга. В момента с Джулия работят в детската градина по стратегии предложени от втората организация. Опитват се да накарат Джулия да общува чрез средства различни от говоренето. Примерно, на един лист има картини с различни неща от детската площадка и тя трябва да посочи какво иска да прави (къде да отиде, с какво да играе...) На масата за хранене я питат малко ли да й сипят или много (не, че яде...), като трябва с разпъване на ръце да покаже количеството. Идеята е да изразява мнения и дава отговори различни от "да" и "не". Също има игри, в които децата се докосват, поздравяват... (Джулия не обича особено да бъде докосвана от другите.)  И тук е мястото да кажа: Шапка им свалям!!!!!! на персонала в детската градина. Нямам достатъчно думи да им благодаря, защото в тези процеси - картинки, питанки за количества, специални игри - във всички тези неща са въвлечени всички деца, не само моето. За да не се чувства моето различно. Сега всички деца показват по картинките, разперват ръчички да кажат колко храна искат... и т.н. Всичко това е от около месец.

Паралелно с това, татко й на Джулия работи с нея доста успешно. Преди може би 3-4 месеца започна да й говори на английски, когато си играят само двамата, преструвайки се, че не знае български. Не всеки ден, но винаги когато му се струва уместно. Без да я притиска. Играта й хареса. Тя в началото играеше мълчейки, после започна от време на време да му сумти.  И, чудо, започна да му шепти. Първо думички, сега някои прости изречения. Аз също започнах тази игра и също започнах да получавам някои прошептявания. Започна да прошептява и имената на някои деца. И днес, дори ме е страх да го напиша, играхме игра - тримата (аз, тя и тати), в която се питахме на английски: Как се казваш? Всеки отговаряше: Аз се казвам Пеперуда, примерно. Смеехме се. И всичко гласно, високо... Това за нас е революция, макар, че е само в семейството.

През последните 3-4 седмици е започнала да бръмчи, когато я заговори някой, което изглежда доста невъзпитано (то си е!), щото докато бръмчи, пръска слюнка. Караме й се, казваме й да измисли друга звукова изява. Явно трудно издържа вече да мълчи. А днес една приятелка мина през вкъщи и на излизане Джулия хвърли обувка по нея. До сега не го беше правила. Беше готова и втората да запрати, но й креснах, че ще я накажа и се спря. Знам, че иска да комуникира и й избива в подобно поведение, но това не прави това поведение приемливо. Малко съм объркана. Искам да я поощрявам да общува, но трябва да спирам крайно неприемливите варианти на общуване.

Иначе на български говори и извън семейството, но тихо и с треперещ глас. Рядко се срещаме с българи за съжаление (далече сме...). С български деца опитва да говори, но докато си каже фразата бавничко и... остава малко не чута. (Май само с мен, с татко си и с баба си говори бързо.) Възрастните повече имат търпението да я изслушат, но с децата й е трудно.

Идеята за купуване от магазин ми хареса. Проблемът е, че много рядко иска нещо особено силно. Ще трябва да дебнем за такъв момент.

Аз също й повтарям, как всеки греши. Как аз самата греша постоянно, особено когато говоря английски. (Тя това и сама го забелязва.) Казвам й, че тя един ден ще ми помогне, като ме коригира, щото никой не иска да ме коригира в момента... И, днес по време на играта, се опита да ме коригира в една дума, да я кажа правилно... Е, наистина, не мога чак така да си извъртя езика, но се чувствах щастлива, щастлива, че тя ме поправи Simple Smile

Лекси, благодаря за споделеното! Радвам се, че имате толкова положителни резултати. Хубаво е да знам, че има надежда. Hug

Последна редакция: вт, 01 май 2012, 19:04 от Мама Мечка

# 25
  • София
  • Мнения: 7 242

Ние живеем в Канада и двуезичието малко ни позаблуди....Както писах по-горе спря да се храни и пие (дори вода) в детската градина. Започнаха да се забелязват и други неща
Предполагам си чела, че двуезичието е предпоставка за ЕМ и допълнително усложнява нещата. Теди ходи в градина, където усилено е застъпено изучаването на английски и това, особено в началото, я объркваше. Впечетленията ми са, че поради това, че не разбира всичко я е страх да не сбърка и се затваря още повече. На открития урок, проведен на английски, отказа да участва, докато на следващия (на бг) беше видимо по-спокойна и на два пъти отговори.
Не съм забелязала подобни неща при Теди, но определено има изострена сетивна чувствителност. Особено когато беше по-малка много се стряскаше и дразнеше от шумове, дрехите постоянно й обиваха и сега не я реша, защото и най-лекото скубане води до писаци.. Също така до скоро много държеше нещата да стават по определен начин (явно това и даваше някакава сигурност). Очен контакт също избягваше (сега почти не прави впечетление), когато се притесняа се крие в мен, катери се по мен.. (все по-рядко обаче Simple Smile) За храненето в детската опитвали ли сте вариант да се храни след другите деца, сама, без никой да я гледа? Теди няма такъв пероблем, но аз самата не обичам да ям пред хора...

Джулия също е много нервна, изпада в истерии за на пръв поглед безобидни неща. Често е хиперактивна - тича, беснее, танцува, лудее. Чак ме плаши, щото пада и се удря... сякаш няма чувство за самосъхранение. ..командари ни мощно, властно...
Все едно е писано за Теди. Никога не съм сигурна откъде ще ми дойде. Понякога и най-безобидната реплика или действие води до истерийки.. До скоро определено беше хиперактивна - не се спираше за минута, но сега струва ми се е в рамките на нормалното. Физически е с много добра кондиция затова пада рядко, но не се спира и непрекъснато съм нащрек. И аз съм си мислела по едно време, че сякаш няма чувство за самосъхранение....Няма страх и затова много бързо напредва в спортовете. И нас ни командва, опитва се за всичко да се налага. Всеки ден си е малко изпитание за нервите. Също се смее много високо и невъздържано. Понеже имаше един въпрос в една анкета за ЕМ относно този смях, явно е типично. Предполагам израз на вътрешно напрежение.

Когато за първи път прочетох доклада от психоложката.... като я попитам "как беше днес?", отговорът обикновено е:" Беше хубаво, най-хубаво, по-хубаво от предния ден!!!" Аз дори не подозирах каква метаморфоза се извършва с детето ми.
Същото се случи и с мен - когато чух мнението на екипа, който я наблюдаваше, си казах, че това не може да се отнася за моето дете. За мен тя беше буйна, весела, напориста.. Според тях уплашена, объркана, чувстваща се не на мястото си, неориентирана добре относно света, който я заобикаля. И Теди казва, че  в градината е хубаво, но особено преди често се дразнеше на въпросите ми й отговаряше "Не ми се говори" и видимо беше подтисната. Изобщо не е плакала в началото. едва сега си давам сметка, че тя до скоро не плачеше и не показваше емоции пред чужди хора. забелязах и че се опитва да не плаче и сега я поощрявам да го прави. Към момента играе с няколко момчета, но не мога да преценя доколко я включват в играта (в началото определено играеше успоредно, но не й с децата) и не знам доколко я възприемат като една от тях (интерсно им е, шепне и често са ме питали защо)

Джулия беше на 3 години и 3 месеца когато започнахме игралната терапия.  Може би сте прави, че сте се отказали. Нашата психоложка не упражнява никакъв натиск. Изцяло оставя инициативата на Теди за това какво  и как ще се прави. За нея е много важно да спечели доверието й. Аз също присъствам, за да е спокойна малката. В началото предложих да я оставя сама, защото ако остане без мен, въпреки че се стресира е по-вероятно да говори, защото търси някой друг за „опора”. Но психоложката прецени, че е по-добре така и явно беше права. Макар и да мина много време (повече от половин година), Теди вече говори напълно спонтанно и свободно с нея, споделя, закача се, смее се. В началото само шепнеше и отговаряше на въпроси, докато сега няма задръжки. В немския форум съм чела и за другата крайност. Някои по големи деца ги хоспитализират и ги подлагат на натиск (включително и заплахи, че родителите им няма да дойдат на свиждане, ако не започнат да говорят с някой от персонала). Струва ми се жестоко, а и всички родители, минали през това споделят, че няма ефект. Поне, аз както разбирам нещата, се касае за деца с големи изисквания към себе си. Които обаче не успявайки да са „безгрешни” и избират подсъзнателно да мълчат. Трябва да им се помогне да се научат да не са такива префекционалисти, да им се покаже, че всеки греши, че никой не им се подиграва (Теди често казва, че ще й се смеят за нещо напръв поглед съвсем безобидно), да се научат да са по-спонтанни и безгрижни и тогава нещата ще се получат.

Включиха се и други действащи лица: специалисти...
Както писах така започнаха и нещата при Теди. Отпуснат ли се да общуват макар и със знаци, най-вероятно скоро ще усетят, че вербалното общуване е по-удобно. И наистина е много важно да не се почувстват различни. И аз съм много благодарна на персонала от ДГ на Теди – третират я както останалите деца, но същевремнно и тя се чувства удобно.
Теди също не обича да я пипат непознати, но когато си хареса и се довери на някой възрастен (най-вече мъж) отива на другата крайност. Имаше един период, в който ходеше все след треньорите си или някои други любими й чичовци, все ги подръпваше, гушкаше, ктереше се по-тях.. Не изглеждаше много добре. С психоложката й обяснихме, че това не е правилния начин да покаже на някой, че го харесва и сега е по-въздържана (но пак обича да се гушка)

Паралелно с това, татко й на Джулия работи с нея доста успешно... Иначе на български говори и извън семейството, но тихо и с треперещ глас.

Това е чудесно! Явно наистина английския я притеснява и колкото по-добре го научава, толкова по-лесно ще се отпусне да общува. При Теди също първо се почна с шепнене, чак след доста време с говорене. В началото и нейния гласец е трепетлив и неуверен и  й трябва време, за да се изрази. Познатите ни знаеха и я изчакваха. Вече мисля почти с всички близки говори така, както и с нас.

През последните 3-4 седмици е започнала да бръмчи
Звучи ми познато  Grinning Около 4 г. Теди реши, че е цар Лъв и започна да ръмжи и хъска на всички. Къде добронамерено и закъчливо, къде заплашително. Не изглеждаше хич добре, още повече, че когато се повживееше, започваше и да замахва с „лапа” и да удря доста силно. Много време ни отне да я убедим, че не е хубаво да прави така. Всъщност в началото не я възпирах, защото това си беше все пак някакъв начин за общуване, но от св. Никола хич не одобриха ‘лъвското й държание” и след като започнахме да я възпираме за няколко месеца отшумя. Това с обувката предполагам е било желание да привлече вниманието на приятелката ти и тя да я забележе. И при Теди често е така -  както се казва „Хем боли, хем сърби” – иска хората да я забележат, да й обърнат внимание и когато това стане се плаши и крие. И тя често не намира най-удачния начин да бъде забелязана
Хубаво е да знам, че има надежда
 Има разбира се. И не само надежда – нещата ще се оправят, само че става бавно. Пиша си и с една майка от форума, нейното момиченце е по-голямо и вече говори с всички. Никога не са го насилвали да говори, нито са показвали разочарование или очаквания... Според мен това е най-важното

# 26
  • Canada, ON
  • Мнения: 71
Предполагам си чела, че двуезичието е предпоставка за ЕМ и допълнително усложнява нещата.
Да, чела съм. Дори се чудехме дали да не се приберем в България. Питахме я дали тя го иска, но казва – Не. Искала си тук, в нейното училище, с нейните госпожи, с тези деца, с които е сега...

... определено има изострена сетивна чувствителност. Особено когато беше по-малка много се стряскаше и дразнеше от шумове, дрехите постоянно й обиваха и сега не я реша, защото и най-лекото скубане води до писаци..
Аз не съм забелязала точно такива неща или тя не ги е показала така, че да ги забележа. Но също не я реша – не дава. От съвсем малка не иска фиби, шнолки и всякакви от този род. В последно време обаче се появява някакво желание да се кипри и поиска диадема. Взехме два различни вида – харесва се с тях, но не може да ги изтрае за дълго време.

За храненето в детската опитвали ли сте вариант да се храни след другите деца, сама, без никой да я гледа?
Скоро й бяха предложили да се скрие някъде и да хапне. Същия ден тя ми сподели за това предложение, но каза, че не знаела къде точно да се скрие. Казах за дилемата й, така че сега й предлагат и място за скриване, но тя пак отказва. Също опитват да я оставят последна на масата, когато всички деца са станали и се занимават с нещо друго, т.е. въобще не я гледат, но пак не се получава. За Коледа имаше специален ден в детската градина, на който може да присъстват родители и роднини. Ходихме аз и баба й и Джулия яде без проблем. Казва, че с мен можела. По принцип яде без проблем когато сме на обществени места, на гости, навсякъде общо взето. Бях я записала на едни танци, които свършиха вече... но там едно момиченце имаше рожден ден и беше донесло кексчета да почерпи. Не знам някаква асоциация ли направи с градината, какво ли... но Джулия взе кексчето и почна да го гледа с такава болка в очите и вътрешна борба. На тези танци децата танцуват, а родителите стоят отстрани и гледат. Аз като видях какво става отидох при нея, гушнах я, направо ми се плачеше като я гледах как се измъчва. Казах й, че всичко е наред, че ако иска може да яде, но каквото и да направи, каквото и да реши, то всичко ще е наред. И тя реши да яде. Но яде някак подплашено, бързо, припряно, с един странен поглед. Никога нито преди това, нито след това съм я виждала в такава ситуация. Явно нещо й превключва в детската градина, знам ли... и това превключване се случи и на танците.

Изобщо не е плакала в началото. едва сега си давам сметка, че тя до скоро не плачеше и не показваше емоции пред чужди хора.
Джулия пък плака доста в най-първата градина – беше на 1 година и 8 месеца. Но после уж свикна и взе да й харесва. Там ядеше, пиеше, играеше, но започна много да се разболява и малко преди на навърши 2 годинки я спряхме от градина. Пуснахме я отново на 2 годинки и 6 месеца, но в друга градина. Въобще не плака в началото. Хранеше се, пиеше, но не говореше. Малко преди да навърши 3 годинки спря да яде и пие и започна да плаче сутрин когато се разделяме. Това съвпадна с няколко събития – Едно боледуване, Коледни празници, Нова година, срещи с приятели, подаръци, празненства, по-продължително отсъствие от градината заради всички тези неща... Ние за това си мислехме, че детето се е превъзбудило нещо и затова започна да плаче и да не яде, но... с времето спря да плаче, но неяденето и непиенето останаха. След време сама ми каза, че не яде след специалния ден по случай Коледа (2010 година - На този специален ден отидох само аз, а 2011 година – аз и майка ми). Така ми се щеше щом е спряла да яде след специалния ден през 2010, то след специалния ден през 2011 да започне да яде, но не се получи. На самия ден, докато аз бях там Джулия яде, но след това... започна отново неистово да плаче при раздяла. Демек, вместо крачка напред, както се надявах, имахме крачка назад... От скоро пак спря да плаче.

Може би сте прави, че сте се отказали. Нашата психоложка не упражнява никакъв натиск.
Джулия оставаше без мен при психоложката по настояване на психоложката. По принцип й беше много интересно и ходеше с голямо желание, но пък никаква полза нямаше... Никакъв напредък дори в общуването между Джулия и самата психоложка за 10 месеца съвместна работа.

Звучи ми познато   Около 4 г. Теди реши, че е цар Лъв и започна да ръмжи и хъска на всички. Къде добронамерено и закачливо, къде заплашително.
Джулия пък се прави на акула, ръмжейки. Казваме й, че акулите не ръмжат, но тя така показва колко страшна акула е всъщност. Simple Smile
 
Това с обувката предполагам е било желание да привлече вниманието на приятелката ти и тя да я забележе. ... И тя често не намира най-удачния начин да бъде забелязана...
Да... Преди няколко дена една колежка на мъжа ми беше у нас на гости за първи път. И Джулия реши да си събуе гащите! До сега не го беше правила този номер. Ръмжа, кривчи се...


И така... Иначе, за наша огромна радост Джулия проговори английски вкъщи. Вече играем говорейки предимно на английски, дори се опитваме само на този език да говорим и в ежедневието, но когато й се карам превключвам на български – по две причини: Първо, щото ми е по-лесно и второ, щото искам да не свързва английския с отрицателни емоции поне до колкото зависи от мен. Оказа се, че английският й не е много добър. До сега нямахме представа на какво ниво го владее. Тя го разбира, но не може да изговори някои неща, щото никога до сега не е практикувала гласно езика. И граматически грешки прави, но гледаме въобще да не я поправяме. Гледаме само да се забавляваме и всичко да е една голяма игра, но честно казано доста е изморителна цялата работа. Чувствам се изтощена, щото все още се кърмим с бебето нощем, а игрите с Джулия са динамични и изискват много енергия. Все пак правим каквото и колкото можем с таткото. Проблем обаче се появява вече в края на деня, когато Джулия явно е толкова превъзбудена, че често изпада в истерии за нещо си. Понякога истериите са и през деня. И не знам. Все си повтарям, че това е временно и че заедно ще преминем през тази трудност и нещата ще станат по-спокойни.

Последна редакция: чт, 10 май 2012, 07:49 от Мама Мечка

# 27
  • София
  • Мнения: 7 242
Мама Мечка, надявам се, че с Джули всичко е наред и имате успехи! Искам само да споделя, че Теди има невероятен напредък. Убедена, че ще израстен проблема си напълно. Вече може да говори с всички, стига да не я притискат и да не бързат. Най-трудно й е с нейни връстници. Обяснявам си го с това, че прекарва повече време със сестра си и нейните приятелки (11-12 годишни) и участва в техните игри. Връстниците й явно са й някак чужди и непонятни. Наблюдава ги с интерес как играят, но е плаха с тях и трудно се заиграва. Иначе е все така инатеста и упорита, но в рамките на нормалното. Вчера дори отговори с високо "да" на въпроса на  лекарката дали наистина иска да й пробият ушите - голямо постижени, като се има предвит, че е непозната жена и тя все пак беше притеснена за самата процедура. Убедих се, че наистина не трябва да се настоява и да се обръща внимание на неговоренето. Забелязах, че тя игнорира напълно непознат човек, докато не поиска или не приеме от него услуга. Посля, сякаш й е неудобно да го неглижира и започва да говори. Почти винаги началото е когато поиска някой да й даде нещо или да направи нещо за нея или й предложат нещо, на което й е трудно да откаже. Затова моля да не настояват тя да отговаря в началото или да приема нещо - след известно време самичка започва да проявява иницатива.

# 28
  • Мнения: 15
Здравейте Мами,

Активна ли е все още темата. Страхувам се, че и моята дъщеря има подобен проблем.

# 29
  • София
  • Мнения: 7 242
Zeniaxx, активна е темата, просто сме малко мамите, които имат този проблем Simple Smile Ще се радвам да ти помогна с каквото мога. Ако искаш, сподели какво те притеснява.
Благодаря на всички за съпричастността, може би изписаното ще е от полза на някой затова и ще споделя как се развиха нещата при нас. Към момента дъщеря ми няма никакви проблеми с общуването, дори бих казала, че е по-контактна от повечето си връстници. Вярвам, че напълно сме преодолели проблема. Ако трябва да я гледам под лупа, бих казала, че е малко по-чувствителна и нервна, но ежедневно виждам и по-чувствителни и по-нервни деца на същата възраст. Една от психоложките, с които работихме каза, че дъщеря ми винаги ще си остане малко по-затворена, притеснителна, "темерутеста" дори и да превъзмогне мълчанието си. Обаче тя е много шумна и общителна напоследък, на моменти дори се изявява като лидер и определено е по-контактна от голямата си сестра на същата възраст. Струва ми се, че специалистите, които работят с деца с такива и сходни проблеми не проследяват случаите във времето и съответно нямат реални данни за развитието на това състояние.
Миналото лято дъщеря ми се поотпусна да говори (разбира се не с всеки). В ДГ обаче от почти 3 г. се беше наложил един и същ модел на поведение - говореше малко с учителите, шепнеше с някои момчета и изглеждаше изолирана, чужда, не на място. Като я видяхме по-различна миналото лято, с баща й  решихме, че не трябва да се връща там, защото най-вероятно ще претърпи регрес и нещата ще си тръгнат по старо му. Още повече, че в ДГ тя нямаше близък приятел. Психоложката с която работехме каза, че една такава смяна може да се отрази добре, но и може да задълбочи проблема. Решихме да рискуваме. Макар и на 5 г.  я записахме в ПГ в частно училище. Самата тя искаше тази промяна, беше горда, че искат да я приемат, макар и да е по-малка. Попадна на изключително място откъм деца - не вярвах, че има училища, където децата са толкова задружни, толерантни, не се делят на малки и големи, помагат си...Веднага започна да говори с учителите и да шепне с децата. Макар и бавно се сприятели с децата от класа и с по-големите. Помогна й много футбола - вечно висеше на игрището, големите я пускаха да играе с тях (а аз внимавах винаги да си носи топката Wink). Странно, но никой не обръщаше внимание, че шепне... Децата от нейния клас се събираха след училище в парка. Каниха я много пъти, но тя не искаше да отидем. Един път я заведох почти насила и мълча, и не се отдели от мен.. А децата се чудиха, защото в училище беше една от най-палавите. Явно в училище се чувстваше по-сигурна затова и играеше и общуваше с децата от класа само там.. Малко преди началото на лятната ваканция сама ми каза, че иска да отидем с другите в парка. И така започнахме да ходим всеки ден, след известно време, без да се усети тя започна да говори високо с децата (в училище обаче още продължаваше да им шепне). Те бяха инструктирани и се правиха, че не забелязват когато говореше, защото в противен случай тя веднага започваше пак да шепнем. Тези дечица и родителите им й помогнаха много и винаги ще сме им благодарни.  От както е във ваканция не е шепнала, говори абсолютно с всички (запозна се с много нови хора). Всъщност от както разбрахме, че има проблем с общуването се стремим да контактуваме с повече хора. Не смятам, че вече има проблем. Много съм щастлива и защото има много приятели и децата я харесват, нещо което ми беше голяма мъка допреди една година (реално играеше само с приятелите на сестра си, доколкото може да се играе на тази възраст при разлика от 7 г.). Горедея се с нея, защото знам колко й беше трудно да го превъзмогне!

Общи условия

Активация на акаунт