Как станах кака/Как станах батко

Опитах да измъкна информация от Ники, ама той не помни много. Поне така каза.
Спомни си как татко му е звъннал да каже, че се е родило братчето му, после е купил бонбони да почерпи съучениците си.
Като ни изписваха обаче Ники беше болен, с гнойна нагина, и дойде с маска. Това не е забравил.
Не знам кога се е осъзнал, че е батко. Но все повтаряше, че се чувства странно от факта, че има брат 

Моята история надали е толкова различна от много други, но продължавам да си спомням много ясно няколко конкретни момента, свързани със ставането ми кака. 
Първо, без да искам, чух как майка ми споделя на баба ми, че има съмнения, че е бременна. От доста време исках братче или сестриче (както казвах – каквото и да е  ) и бях безкрайно щастлива. Не си спомням иначе как са ме уведомили официално, явно другият момент е бил по-вълнуващ...
Спомням си също как една сутрин се събудих в детската стая и дочух през вратата гласа на баща ми и един женски глас, който хем ми приличаше на този на майка ми, хем не беше нейния. За всеки случай, мързеливо се провикнах "мамоооо", тъй като не ми беше дошло на акъл, че може тя да не е вкъщи...  Гласът всъщност беше на другата ми баба, двамата с баща ми връхлетяха щастливо ухилени в детската да ми кажат "Аааа, мама я нямааа!"  Голямо скачане по леглото от радост му ударих, като научих причината. 
Но най-най-яркият ми спомен е от деня на изписването.  Братлето ми, една кротка мръвка, спи в кошчето си в спалнята на нашите. Майка ми и баба ми седят в кухнята и дискутират дали да го будят за ядене или да го оставят да си спи. Мен разбира се в тоя момент никой не ме забелязва.  Понеже умирам да бъда полезна, се промъквам тихичко в спалнята, вадя бебето от кошчето и го оставям на спалнята. То горкото се събуди, погледна ме объркано, но дори не се разплака. Отивам обратно в кухнята и вече не толкова убедена, че съм била полезна, казвам плахо "Ами аз май го посъбудих малко..."  След спринта на майка ми към спалнята получавам забрана да пипам бебето – наистина силиците ми не бяха стигнали съвсем и бях оставила бебето съвсем на ръба на спалнята. 
А, и много мразех да приспивам бебето, защото ме беше страх от тъмното, а ме оставяха да го люшкам сама, докато майка ми горката посвърши нещо... 

Че хубаво!
Аз имам няколко откъслечни спомена - например за изясняването на методите за раждане в праисторическата епоха
Бях на четири и половина, вече знаех, че бебетата растат в коремите на майките. Как влизат там не се питах, но бях подразбрала, че се раждат в болница, с операция. Въпросът, който ме вълнуваше, беше как тогава са се раждали първобитните бебета, след като не е имало болници. Питах татко, който нещо измънка, и докато той се чудеше какво да ми каже, измислих сама - майките минавали през едни мноооого бодливи храсти, коремите се разпаряли и бебетата излизали оттам. Нататък вече не ме вълнуваше 

После помня как не ми дадоха да държа бебето при изписването, а после - как го сложиха в моята лична количка и дори не ми разрешаваха да се возя на багажника, ама-ха.
Иначе нямах нищо против човечето, налагаше ми се да го приспивам малко по-нататък... и беснеех, разбира се, защото исках да съм в хола при големите, а то не заспиваше и след петата приказка.

Докато бях бременна, все се намираха разни хора да питат кандидат-баткото какво иска. Радо беше много смешен като обясняваше "То не е концерт по желание, каквото се роди - такова". Честно казано не помня дали някой от нас му го е казал или го е чул от някъде.
Една седмица преди термина ми изтекоха водите към 10 вечерта, а Радо не беше заспал още. Извикахме една комшийка да седи при него, докато баща му ме закара до родилното. Туй хлапе като се разскача на леглото с крясъци "Мама ще ражда, мама ще ражда", не можем да го успокоим. После разбрах, че на комшийката и е трябвал около час да го накара да легне и да заспи Родих през нощта, та на другия ден сутринта бяха първи кипри с баща си - да видели бебето. Братче, супер, имал с кой да си играе вече

Лично мои спомени нямам, защото брат ми е само 1 година и 7 месеца по-малък. Майка ми ми е разказвала, че съм държала аз да го приспивам. Обаче така съм го люляла с кошчето в началото, че съм щяла да го обърна. После  вече люлеене само под родителски контрол.

Един ден обяснявах на каката, че като си има сестриче и ще и бъде по-весело и ще си играят и тя ме затапи със сериозен тон: "Чакай.... чакай, първо да видим какво ще излезе!"

Влизам, за да поздравя Анда за прекрасното очакване 
Не знаех за предстоящото събитие.

Същото и за VG - едва сега видях подписа 

Аз имам спомен за появата на моята сестра, но няма
интересно в тази история. Затова си мисля да не от-
немам от вашето внимание

Разликата между децата ми е 11 години.
Синът ми много радостно прие новината, че ще става батко.
Бях в 4 месец, когато го заведох с мен на ехограф
Гинеколожката му показа бебето, което подскачаше през цялото време
После развълнувано беше обяснил на съседите, че нашето бебе приличало на бобче, което пък
подскачало , като топче за пинг-понг

Брат ми се роди няколко дни преди рождения ми ден, та съм го приемала малко като подарък в началото. Когато мама ми го показала за първи път (бил е леко сбръчкан и зачервен), недоволно съм възкликнала "Леле, мамо, каква мишка са ти дали!". Около месец по-късно майка ми дочула следната реплика от мен към братчето ми: "Слушай, мама не ми дава да си играя с теб и затова мисля да те изхвърля в кофата за боклук." По нейните думи от този момент нататък не сме оставали сами

Бях на 4 години и чаках всеки момент да ми се роди сестричка. Бях абсолютно убедена, че ще имам сестричка и ще я кръстим Калина.

Една сутрин се събудих, в стаята нямаше никого и започнах да викам колкото глас имам: "Мамооо, татеееее!" Виках, виках, прегракнах и нищо.

В един момент тате влетя запъхтян, усмихнат до ушите, грабна ме от леглото, завъртя ме и ми каза: "Имаш си братче!" Аз посърнах, не можех да повярвам на лошия си късмет и едва промълвих: "Калин ли се казва?" "Не, Иван е" каза татко ми.

Аз не вярвах, че е възможно да са ме изиграли по този начин. Хем момче, хем Иван... Даже накарах дядо да напишем картичка на мама в болницата, в която й пращах целувки- на нея и на Калин. Мина доста време докато приема, че е Иван

А след огромното разочарование, че нямам сестра, сега не си представям живота без прекрасното ми братче, което обичам безкрайно

Спомням си, че майка ми я приеха в болница по-рано отколкото се очакваше и доста време се гледахме само с баща ми (години по-късно се и доизгледахме само двамата), спомням си, че всяка сутрин закусвах прясно мляко с ореховки и в детската градина много се тревожех дали баща ми ще успее да работи, да иде на свиждане (изразяваше се в стоене под прозорците на родилното) и да не забрави да ме вземе от градина.
Спомням си, че ходехме двамата следобед и я гледахме през прозореца, една точица от главата на мама с едни големи, червени ревящи очи. Занесохме й единствения ни, малък телевизор, който тя изтегли със сизал. След 1-2 седмици неизвестност, зор и мизерия за нея, сестра ми се роди и като че ли всичко светна и се дръпна тягостното чувство (1987, Чернобил тъкмо е давал плодове вече).
Отидохме да я видим, пак от прозореца. Сега освен главата на мама се виждаше още някаква точка. Спомням си, че с баща ми заключихме, че е червена като репичка и това си й остана дълго време след това като "галено име".
Радвах й се, от майка ми знам, че не съм изживявала ревност и не съм страдала, че не ми обръщат внимание, просто защото съм била толкова заета със себе си, че не съм имала време да мисля за такива неща. Докато беше бейбе   много обичах да й говоря и да й "чета" книги измисляйки ги, защото се научих да чета по-късно.
После съдбата ни раздели с майка ми и сестра ми, на по-сериозна възраст се "запознахме" наново и се случи така, че аз се грижех за обучението и възпитанието й. За мен ролята на "кака" винаги е била сериозна работа.

Анда ако родя преди теб, ще ти разкажа задължително какво се случи у нас и какво разказахме на бъдещият батко

Със сестра ми имаме 7 години разлика, така че спомените са ми доста ясни  
Една вечер нашите ме повикаха с едни полу-тържествени, полу-гузни физиономии и проведохме горе-долу следния диалог:
- Ей, Донски, искаш ли да си имаш братче или сестриче?
- Не! (явно това не беше правилният отговор  )
- Е, искаш - не искаш, ще си имаш.
- Е... щом се налага...
- Добре, а какво бебе искаш да си имаме, момиче или момче?
- Негърче!
- Е ти може и да искаш, ама няма да е негърче.
Това, мойто мнение за нищо са го нямали, ей!    
Помня след това бременността на майка ми, а като се роди сестра ми, бях при баба на село (и мислех, че ме лъжат, защото докторите бяха предсказали момче). Много се вълнувах на изписването, бяха ми казали, че бебето е много красиво (и то действително беше, като го преценявам вече сега, когато имам опит с бебета), но не знам какво съм очаквала - може би някаква златокоса, синеока, пърхаща с мигли кукла. И като я видях душичката заспала, потна, със залепнала коса, се изцепих на висок глас "Олелееее, какво грозно бебе!". Съответно всички, които се намираха във фоайето на родилния дом започнаха да се оглеждат и да надзъртат в ръцете на майка ми  

На мен незнайно защо никой не ми беше обяснил, че сестра ми ще бъде бебе В големия ден тръгваме с баща ми към родилния дом и аз преливам от идеи с кои кукли и кои сервизи ще играем у дома със сестричката ми, кои приказки ще разказваме и....показват ми един вързоп одеало и едно малко червено лице в него...шок и ужас После бързо я заобичах, но определено не беше любов от пръв поглед
Анда, леко и лежерно раждане ти пожелавам  


Като раждах малката, Ния беше с варицела. Толкова ми беше мъчно за нея като се разделяхме пред клиниката, че три часа по-късно, вече родила, звъннах на мъжа ми да идват, готова съм вече Влизат те, целувки, прегръдки и т.н и след час аз се сещам за варицелата Добре,че бях в самостоятелна стая.

Дона, ти като сестра ми. Деветгодишна, когато съм се родила. И казала ма майка "Мамо, ти си родила маймунче" 
Слушала съм тази история многократно и си мислех, че съм била грозновата и черна, а всъщност съм била красиво бебе. Просто сестра ми не е искала да и се пречкам