Знам, че всички, които пишат тук, имат са минали през трудни решения. Може би моят въпрос е прекалено тъп и неадекватен. Но понеже отдавна говоря само със себе си и с детето си, почувствах нужда да споделя. Наистина съм толкова объркана и от толкова дълго време, че вече губя представа за реалността. Трудно ми е да разказвам за себе си.
Накратко, историята ми е такава: много се обичахме и бяхме големи приятели с мъжа ми години. После, за да се оженим, минахме през много трудности. Но бяхме решени на всяка цена; никакви колебания и т.н. После имаше още много трудности покрай раждането на детето ни - тежка бременност, все на косъм, аз все в болница... Накрая сякаш всичко завърши добре и аз плахо мечтаех, как ще заживеем заедно в някакъв домашен наш си рай.
Исках всичко да е свързано с него; мислех за него като за мен. Но не щеш ли започна да става така, че от ден на ден аз откривах неподозирани страни на самотата... Трябваше да разчитам на някого, но когато се опитах да се облегна на него, рамото му все се плъзваше нанякъде. Все не беше където трябва...Все ставаше така, че той никога не правеше каквото е казал; никога не ме питаше как се чувствам от това; винаги имаше обяснения за всичко, което аз не харесвам и никога - начин да го промени... Постепенно успя да ме убеди колко кофти хора са колегите ми, моите близки... приятели. Постепенно приключих с всичко, което не е свързано с него. Преди имах много приятели; свикнала бях да съм заобиколена с хора. Постепенно спрях да каня хора вкъщи, защото не му понасяха. Спряхме да ходим където и да било - пак по тая причина. Постепенно загубих целта в живота си, кръга хора, с които работех, общувах... постепенно осъзнах, че каквото и да правя, правя го въпреки него, а не с негова помощ... че каквото и да направя, нищо не се променя; все едно е. Независимо дали съм се мъчила цял ден да вмъкна в режима на беба някаква страхотна вечеря, дали съм свършила сто неща както трябва или нищо като хората, дали съм уморена или вдъхновена - той е все един и същ. Всичко, което има значение, е той самият. Неговите желания, настроения, нужди. Общуваше с някакви хора емоционално. С мен - нула. И все се оплакваше, че не го обичам достатъчно. Говореше за нас с някакви негови приятели. Повтаряше ми, че не е останало нищо добро в мен. После твърдеше, че това са просто думи без значение... А от такива думи аз се разпадах ежедневно.
Престанах да му имам доверие, да го чувствам близък. Все по-трудно преглъщах някакви разочарования, обиди. Накрая започнах да си мисля - край. Няма да позволя тази мътилка да се разлива в живота ми. По-добре болка, отколкото пошлост. Обаче детето ми го обича безрайно. Той нея мисля също. Гледах я, мислех си какво ще й причиня, мислех си за това колко се обичахме... и стоях така. Постепенно това започна да ме отравя, да ме изтощава вътрешно и да ме променя гадно. Пречупих се. Станах дребнава и злобна жена. Без воля и амбиции. Самотна и вечно огорчена. Отдалечена от всичките си близки и приятели. Започнах да злобея срещу неговите ежедневни предателства; да говоря за това; да му казвам какво чувствам... той просто игнорира всичко . Основният му мотив - правя всичко и ти никога не си доволна. Накрая вече не ме чуваше, нито пък аз вярвах, че нещо ще се промени. Просто изливах яростта си и гледах как той някакси се радва на това. Повтаряйки ми, че е нещастен и вината е моя. Аз пък го обвинявам, че смаза в мен човека, който бях, заради егоизма и самолюбието си. Че ме накара да преглъщам години наред обиди. И да му причинявам такива в безсилието си.
Няколко пъти му казвах да си тръгне. Веднъж дори решихме, след един скандал - до тук. Цял ден вървях по улиците и плаках. После той някакси поиска да остане. Аз се съгласих. Мислихме, че това е опит, който ще промени нещо. Но пак е същото. Всеки ден изпитвам огорчение и болка. Не сме близки, не говорим, детето вижда това и тъгува. Не се контролирам и избухвам отвратително за глупости. И полудявам от мисълта, че не разбирам какво става. Днес например се видях с една обща позната, не много близка, която почна да ми говори колко студено съм се държала и да ме уверява, че той ме обичал. Ей така, посред друг съвсем разговор...
Чувствам се свързана с него, а постоянно си повтарям , че не мога повече така. Не ми стига въздух. Единственият ми начин да се стабилизирам малко, е да правя сама някакви неща и да мисля за себе си, сякаш не сме заедно. Но вината от това ме смазва. Наистина ли аз съм виновна? Не знам какво да направя с това, че искам да се чувствам споделена и обичана, да имам доверие на мъжа до мен, да го чувствам близък... и когато не чувствам това, всичко останало няма значение... Наистина ли съм виновна за това, че не мога да имитирам топлина и близост, когато съм обидена и огорчена. И че не мога да прощавам... или какво се прави изобщо в такива случаи. Какво се прави, когато отвън всичко изглежда приемливо, но вътре е изтощено от болка. И това има ли бъдеще според вас?
Много благодаря на всяка от вас, която прочете това дълго и объркано споделяне. Толкова отдавна се опитвам да подредя мислите си и не мога. Няма как и тук да стане. Но се надявам, че по итуиция повече ще почувствате какво имам предвид. И ако някой ми отговори, ще се радвам.