На Дубравка Угрешич, хърватска писателка, една от основните теми на книгите е именно балканската народопсихология. Ще си позволя цитат от книгата и "Няма никой в къщи":
"Моите земляци са хора, които векове наред са усъвършенствали чувствителността си към нещастието, в гена им е това, нещо повече: нещастието се е просмукало в тях до такава степен, че в разговорния език ще го срещнете често като израз на върховно щастие. Когато попитате някоя млада майка как е новороденото и бебче, тя нежно ще ви отговори: Погледни го, миличкото, спи като заклано! В другите култури децата спят като ангели, в тази- като заклани."
Не давам примера, за да противопоставям културите. Аз съм част от тази култура и разпознавам често в себе си много от "признаците" и. Да изкарваме на показ с некролози нещастието си е наша традиция. Аз не я харесвам тази традиция, но и се подчиних( и аз лепих некролозите на баща си преди много години, после вятъра ги разпиля...).
Или както пише Д.Угрешич: "Всяко лято отскачам за доза нещастие. Станах зависима."
За съжаление това е много вярно... Половината си история българите са прекарали като роби някому, а останалата част - предимно в къртов труд на полето за едната прехрана. Животът на българина просто почти винаги е бил труден, по всевъзможни причини, така че е обяснимо нещастието да се е просмукало във всичко. Само не съм съгласна с примера за "спи като заклан", защото в много култури и езици дълбокият сън или умората се сравняват с мъртвото състояние на тялото. Това е просто логично сравнение, не черногледство.