Спомних си за тази моя много неприятна тема покрай забулената детска учителка в съседния топик.
В България имаме много странни традиции. Една от тях е да се отпечатва некролог на умрелия, да се залепи на входната врата, но не само там - на дървета, стълбове, стени, входни врати на блокове, на електрическото табло, абсолютно навсякъде.
На некролога има снимка на покойника, а често и поема или друго послание. Съпроводен е в много случаи с черна кърпа прихваната в средата и закачена в четирите накрайника.
И така градовете и селата на България са облепени от некролози. Не че умират повече хора отколкото тук, но некролозите биват преиздавани - 3 месеца, 6 месеца, една година, до безброй възспоминания. Всеки път с най-хубавата снимка на умрелия, избрана от негов роднина.
Аз имам проблем с приемането на тази наша типично българска традиция.
Като изляза навън, все умрели хора ме гледат от дървета и стълбове. Докато стигна до срещата, където ме чакат, съм се оплела в мисли за живота и смъртта.
Ако реша да отида да пия една бира у някой ( едно време му викахме купон ) се вцепенявам от наличието на десетки некролози още на входа на блока, а на вратата на въпросния приятел са само два, може би.
Човекът може да не е живял дори в тази къща, може да е далечен чичо, но некролог се слага. Хайде, не винаги, ама често.
Смъртта е на много преден план в страната ни. Дори ковчези съм виждала пред входове на жилища, което трябва да известява на останалите - "тук някой тъкмо умря".
Само за мен ли е зловещо? За мен е кошмарно. Когато съм в България то аз съм постоянно конфронтирана със смъртта. Където и да отида ме гледат лица на умрели хора. Не мога да свикна с това и явно никога няма да свикна.
Аз ли само не съм в ред?
Много пъти съм говорила по въпроса с приятели българи - за тях това е нещо нормално. За мен е направо перверзно мрачно.
Мъжът ми все казва - "ти уж си готик", ми да, готик ама да гледам по цял ден некролози ме депримира до краен предел.
Пак питам - аз ли съм само?
Темата не трябва да се взима насериозно, ама все пак е
В България имаме много странни традиции. Една от тях е да се отпечатва некролог на умрелия, да се залепи на входната врата, но не само там - на дървета, стълбове, стени, входни врати на блокове, на електрическото табло, абсолютно навсякъде.
На некролога има снимка на покойника, а често и поема или друго послание. Съпроводен е в много случаи с черна кърпа прихваната в средата и закачена в четирите накрайника.
И така градовете и селата на България са облепени от некролози. Не че умират повече хора отколкото тук, но некролозите биват преиздавани - 3 месеца, 6 месеца, една година, до безброй възспоминания. Всеки път с най-хубавата снимка на умрелия, избрана от негов роднина.
Аз имам проблем с приемането на тази наша типично българска традиция.
Като изляза навън, все умрели хора ме гледат от дървета и стълбове. Докато стигна до срещата, където ме чакат, съм се оплела в мисли за живота и смъртта.
Ако реша да отида да пия една бира у някой ( едно време му викахме купон ) се вцепенявам от наличието на десетки некролози още на входа на блока, а на вратата на въпросния приятел са само два, може би.
Човекът може да не е живял дори в тази къща, може да е далечен чичо, но некролог се слага. Хайде, не винаги, ама често.
Смъртта е на много преден план в страната ни. Дори ковчези съм виждала пред входове на жилища, което трябва да известява на останалите - "тук някой тъкмо умря".
Само за мен ли е зловещо? За мен е кошмарно. Когато съм в България то аз съм постоянно конфронтирана със смъртта. Където и да отида ме гледат лица на умрели хора. Не мога да свикна с това и явно никога няма да свикна.
Аз ли само не съм в ред?
Много пъти съм говорила по въпроса с приятели българи - за тях това е нещо нормално. За мен е направо перверзно мрачно.
Мъжът ми все казва - "ти уж си готик", ми да, готик ама да гледам по цял ден некролози ме депримира до краен предел.
Пак питам - аз ли съм само?
Темата не трябва да се взима насериозно, ама все пак е
Обяснението, което получих е че там било много зелено и спокойно и можеш да си "чуеш" мислите. Преди 8 години братовчедка ми беше побесняла, защото неин колега от университета в Монреал, я беше поканил на среща в гробището, да си поговорели на спокойствие. 
Иначе сякаш не ги виждам.
