допреди 1 месец бях пълна с енергия и се справях с всичко почти сама. най-големия ми помощник е баткото, без него щях да съм умряла вече. всички около мен ми се чудят и само цъкат /най-вече собствената ми майчица, която идва през ден-два да изпушим по една цигара и си тръгва/ и викат браво! знаете как е.
още преди да родя бях решила, че ще си ги гледам куклите поне 2 години, много исках, защото баткото го претупах само до 7 месец и май наистина има значение колко време си гушкаш детето...
та както бях решила да тръгнат направо на градина другат есен, изведнъж, точно за 1 минута, в асансьора от партера до петия етаж реших, че НЕ МОГА ВЕЧЕ.
единствената ми помощ е сутрин от 7 до 8.30, когато свекърва ми ги храни и забавлява, а аз придремвам, докато ми скачат по главата.
сега и аз ставам в седем заради училището на баткото. до "лека нощ" съм сама и май вече нямам сили. не физически, а психически.
имам си начини за релакс, пестя си силичките - например - по цял ден не прибирам нищо - всички играчки, изпрани дрехи, неизпрани дрехи, мръсни, чисти чинии - всикчо седи така на вили и на могили по цял ден, а вечер, за 30 минути оправям накуп, а не непрекъснато да шетам като луда. /от това свекърва ми полудява, но тя не може да си измие дори зъбите, докато ги гледа.../
защо така рязко се промениха нещата?
как се справяте?
период ли е това ?