Моето синче е решило да ми разнообрази живота.
Вчера както си воюваше из двора, а аз спрятах багажа, се подхлъзна и падна. Гледах, струвах не ми се стори толкова зле падането и го пуснах да вилнее отново. Да ама не стана. Легна моя и започна да пъшка, крачето го боляло . Аз съм ветеран в чупенето и кълченето, погледнах, не е подуто, нито посиняло. Направих една превръзка и казах "ще ти мине". Но не минава. Легна да спи и посред нощ се буди с плач. Надигнахме се в малките часове и хайде в Пирогов с баба. След 2 часа притеснение се връщат двамата, а кракът гипсиран. Ужас, следобед пътуваме за Лондон . Както и да е, нали майка ми идва с нас, ще помага. Баткото плаче, вече не от болка, а от шока . Иска да може пак да тича, да играе баскетбол, да се гони с децата през междучасието .
Събуждаме се сутринта. Вече няма болка, шокът е овладян, започва да се появява усмивка на лицето. Багажът е стегнат, чакаме да ни откарат.
Стоварваме се нашата групичка на летището. Куфари, бебета, колички, гипсирани крака, а там нова изненада. 48 часа след гипсирането не можем да се качим на борда на самолета . Започна едно чудене, кой, кога и как да пътува . Накрая презавериха всичките билети за след 4 дни. Прибираме се омърлушени в къщи. Майка ми обаче нещо нервна. Не вярва на компютрите, иска билета черно на бяло да види. За нейно успокоение звъним в Бритиш да видим дали са ок резервациите. Да, аз и синчето пътуваме на 7-ми, но бабата и бебето не, останали са за днес. Звъним в офиса на летището не отговарят . Хвърлих се на едно такси и хайде пак от където дойдох. Слава богу, оправихме билетите този път. Ура пътуваме всички заедно, обаче 4 дни по-късно и с гипсирано краче .