Да напишем "отворена" приказка

Откакто съм бременна и ме блъскат хормоните, всяка сутрин като събуждам дребния за градината ми се насълзяват очите, само като го гледам.
Просто се сещам каква част от леглото заемаше преди и сега как е. Вече не минава ден без да си кажа още един ден от мойта младост и неговото детство мина, още една крачка към тоталната самостоятелност е направил или ще.
Опитвам се всячески да се наслаждавам  на малкото часове прекарани с него. Опитвам се да си кажа, ето сега каквото ми е казал, както ме е погледнал или както ми е отговорил ще го запомня, тази физиономия ще ми се запечата в съзнанието. Опитам се да запечатам всичко и поведение и жестове.
Радвам се на снимките, казвам се, че е трябвало още да го снимам, но пък не може и вечно да си с апарат/камера в ръка.
Незнам, може би значение има и факта, че доста влизам в подфорума на родителите (поклон пред тях), които имат вече ангелчета и се опитвам благодарение на тяхната сила да се наслаждавам на всеки момент прекаран със сина си. Просто се научих на повече търпение по отношение на детето, не се опитвам (или поне се старая) да го отпратя с досада в другата стая. Винаги си казвам, сега е при мен и с мен, а утре..........
Да и детето си получава порцията гледане от баба и дядо или градина, но когато е с мен си е с мен.

И аз съм се замисляла какво и колко ще запомня от детството на детето ми. Например майка ми вече доста неща не си спомня от моите невръстни години, та се чудех аз какво ли ще запазя. Сега си мисля, че винаги ще помня хитрите очички, сладките боси крачета или голото вратле под вързаната конска опашка, както и безбройните бисери на дъщеря ми. Надявам се паметта да не ми изневери след години.

Ще помня всичко. Не мога да забравя първият ми досег с него в болницата, първото му плачене от глад, силното му гушкане, спящото бебе. Всяка вечер благодаря на Господ, че го имам, че е здрав и че е до мен.
А снимки правя много, постоянно. Запечатала съм всяка промяна, всеки жест, всяко движение, всеки интерес...
Наскоро писах в една тема за любовта ни към вещите, а аз нямам такава, но към снимките съм безкрайно привързана.
Понякога вечер, когато той спи, с баща му ги гледаме така, все едно за първи път ги виждаме. Минават часове, в които ние сме заровени в нашият свят, нищо че той спи в другата стая.

Вал, много красива тема  

С хилядите вече снимки на сина ни и десетките часове видеозаписи - със сигурност и да забравя нещо, ще има откъде да си го припомня. Но затова виновен е баща му 

Опитвам се всичко да запомня и да запечата на снимка това, което смятам за важно, но със сигурност ще има неща, които след време или трудно ще си спомня или вече ще съм забравила .

Моето шкафче са хилядите ни снимки, клипове и дневника, в който се опитвам да не забравям да пиша по нещичко, пък и макар само по една негова реплика от изминалия ден, а откакто е проговорил, неизменно не минава ден, без да е казал някой бисер. Връщам се често назад, чета написаното, разглеждам снимки и се наслаждавам.

valerie, прекрасна тема! Аз си помислих, че ще споделяме спомени от нашето детство.
За съжаление не мога да споделя моменти от детството на децата ми, защото не знам как те преживяват и чувстват живота си. Може да се окаже, че всичко, което за мен е било значимо, у тях не е оставило следа, а случки, които ми се струват маловажни, да са се запечатали завинаги в главичките им.
Мога да споделя спомени от моето майчинство - как с невинно любопитство оглеждаха майка ми в болницата, когато тя вече  беше много зле, боязливо я попипваха и задаваха "неудобни" въпроси без ни най-малко да се смутят. Сърцето ми се късаше, защото се прощавах с мама, но едновременно ме напушваше и смях. И сега, като пиша за това, ми се насълзяват очите.
Помня как дъщеря ми плака безутешно на първия рожден ден на брат си, защото не можеше да проумее как така за него има подаръци и той духа свещички, а тя стои настрана. Малката душичка беше само на 2г. и 3 месеца и беше толкова самотна и отчаяна. Не се сещах за нея в този момент, имаше еуфория около тортата, а тя, горката се беше свряла в едно ъгълче и мълчаливо ронеше сълзи.
Помня също как с нея бяхме в болницата, тя лежеше отпаднала и още по-мъничка в леглото и ме питаше дали ще умре. Беше се просто обезводнила от някакъв гаден вирус с повръщане и разстройство.
Помня как малкото ми момченце кашляше като магаре, та чак повръщаше, дъх не можеше да си поеме и нашият педиатър ни посъветва да го качим на Витоша. В момента, в който пътят свърши и детето слезе от колата, спря да кашля, ококори се и попита дали може да яде кебапче.
Ох, не знам защо само такива тъжни спомени ме връхлитат.

Знам, че  ще забравя много неща - случки, събития, празненства, крилати фрази и остроумни въпроси. Много ярки сега спомени, свързани с образа, детството и порастването на детето ми с времето ще избледнеят. Сигурна съм.
Но има усещания, които ще ме съпътстват през целия ми живот. Запечатани в съзнанието ми емоции и чувства. Такива, които ме разтърсват,  от които настръхвам, които ме усмихват, натъжават или изпълват с тревога всеки път, когато разказвам за тях.
Усещането, когато за пръв път видях новороденото  човече, свито на две, толкова малко и посиняло, но и силно и борещо се да се появи и остане на белия свят.
Усещането, когато двамата с баща му го гледахме из зад стените на стъкления кувьоз, омотан в хиляди тръбички, свързани с апарати и подскачахме- и уплашено' и радостно при всяко негово помръдване.
Усещането, когато проходи изведнъж с бързи и уверени крачки, сякаш е ходил цял живот, усремен да достигне и докосне всичко сам.Сякаш се случи чудо!
Усещането на непоносимост и омраза към себе си, когато за пръв път изпуснах нервите си, развиках се и го и го ударих и начина по който той ме гледаше-не със злоба, не с омраза, а с огромна, смазваща тъга, която изпълваше големите му, неразбиращи детски очи.
Усещането, когато изрецитира първото си стихче в яслата, търсейки сред многобройната публика именно моето одобрение и възхищение. И после букетчето пролетни цветя, което ми подари с думите: "Мамо, честит празник! Обичам те!" и светналия му поглед, когато ме попита: "Мамо, а може ли да ти го подаря пак?"
Усещането на панически стах, когато вдигна близо 40 градуса температура и започна да свива и изпъва в конвулсии телцето си.
Усещането от допира на кожата, топлината  и мириса му му сутрин, когато още сънен долети бос в дневната, гушнал малкото пате с което спи, увие ръчички около шията ми и притихне. Толкова сладко и нежно...

Не заслужавам да пиша в тази красива тема,защото когато малката беше на 10 месеца започнах работа.
Пропуснах много хубави и важни моменти. Не бях до нея,когато проходи.Не бях до нея, когато за първи път е казала "Мама Маги".
Не си играем през деня.Вечер гледам да свършим дежурните работи (къпане, хранене,нокти и т.н.) и да заспим,защото и двете сме уморени-Бранимира от игра с баба,мама от работа.Но все пак няма да забравя:
Погледът и,когато я видях за първи път.
Звукът,който издаде в банята, когато беше на 10 дни.
Как ме гушка,когато заспива.
Как бяга и обикаляме масата в хола-аз я гоня, защото ми е взела кремът за лице, а тя тичайки се опитва да го отвори,за да си маже устата.
Физиономията,която прави,когато и се скарам- ококорва очите, обръща устните нодолу, и започва  да въздиша-много прилича на 
За тези работи се сещам на прима виста. И понеже преди малко писах в една тема, в която се питаше какво мислим за хората,които не искат да имат деца,установих,че всъщност ми е жал за такива хора,много жал.

Опитвам се по-важните неща да си ги записвам. Запечатвам много моменти с фотоапарата, за съжаление от както се прибрахме в България не съм го правила 

Много ми липсва когато ходя на работа и много ми е мъчно, че времето отминава така бързо. Обичам да ми казва "Мама " или "Мами" и да ме вика от съседната стая да дойда.

Няма да забравя първата ни среща, първата му милуква спрямо мен. И колко обичаше да суче.

Нито снимките, нито видеозаписите ще могат да върнат времето назад за съжаление, а може би не.
Сега малко преди да родя второто си дете се чудя кога минаха почти 5 години от раждането на дъщеря ми? Кога порасна толкова, че вече е едно съзнателно човече? Първата усмивка, първият истински смях, пак първото зъбче, крачка, денят, когато за първи път отиде на ясла.....Толкова неща искам да запомня, толкова мили спомени....


И аз изпитвам същото.

Това е един от страховете ми- че ще забравя колко малък и пухкав е бил, как се е гушкал, всички онези дребни неща, които сега са част от ежедневието и не им обръщам внимание, а след няколко месеца вече ще правим други неща. Снимам постоянно, правя клипчета, пиша в бебешкия му дневник, но все не започвам да му водя дневник ден по ден по примера на една позната ( чиято свекърва и бе подарила дневника, която е водила на мъжа ѝ ).
Страхотна тема, поздравления!
п.с. докато бях бременна си водех дневник и сега много се радвам, че съм го направила. 

Много е жалко, че изпитваш нещо такова. Аз работя откакто бебка е на 6м.! Никога не съм се чувствала така. Всеки един момент, когато сме заедно си играем, лигавим се, прегръщаме се... просто се обичаме.
Иначе и ние правим много снимки, клипчета по-малко, но почти всяка седмица си правим фотосесия. Записвам си много неща, имам си един тефтер специално за целта. Това ми беше и бременния тефтер,където си записвах също всичко!
Според мен колкото и да си мислим, че няма да забравяме неща в бъдеще, това няма да е така. Аз се опитвам да запечатам всичко в главата си, но само като си представя колко МНОГО неща вече съм забравила и ми става лошо. Даже често пъти не помня кога каква храна съм въвела, кога точно пропълзя, въобще някакви съвсем скорошни неща от преди 7-8 месеца!

Валери, чудесна тема! Стойностна, страхотна!   

Мила тема, наистина. Надявам се да не забравя. И тази тема ми напомни, че напоследък, след еуфорията, че са го приели в градината и плановете как ще почна работа, взе да ми става мъчно, че времето ни да сме непрекъснато заедно изтича - и почва въртележката - градина, училище... отлитане от гнездото. А като знам, че всяка година лети все по-бързо наистина ме наляга тъга. Още повече, като си помисля, че на моменти ме изкарва от равновесие и чувствам, че наистина по-добре и за двамата ще бъде да не сме по цял ден заедно.
Може би ми е време да помисля за второ