Как ни приема обществото, как гледа на нас-осиновените...................

   мммм едно зло никога не идва само

извинявай... ама много се смях, знам, че имам черно чувство за хумор


Мери... какво да ти кажа... хора разни, ситуации много...виждането на хората се променя - в това няма спор. Мое мнение - българите сме със  страшно примитивна племенна култура. Това има и хубава и лоша страна. Чети Димитър Маринов и косите ти ще настръхнат.
Племенните общества много се пазят от "различните". Разведената жена носи дъжд на селото, бездетната жена - продължителна суша. Изоставеното дете - ако изчезне кокошка, то е, ако има някога някакъв проблем - пак то е виновно. Пътя към цивилизацията е мноооооооооооооооооооооооого дълъг. На този етап мисля, че малко "бой с гьостерицата не е излишен". Примери:

Кръстницата на Никола е моята най-близка приятелка от детинство. Самата тя още няма деца, но за нея Никола е върховен израз на божественото съвършенство  . Като човек е много умна и доста серт. Та, разговор между нея и мъжът й(той е с дете от предишен брак):
Той - Абе хубаво направи Фани, че осиновиха, ама.. не я ли е страх ... той генът си е ген
Тя -  страшно хлъднокръвно - Прав си, много си прав. Генът си е ген! Твоето дете например е с гени на наркоманка и потомствени алкохолици - теб не те ли беше страх като го създаваше. . Той подскочил, ама после след дълъг размисъл се съгласил

Разговор между мен и директорка на детска ясла. Отиваме с моя приятелка, самотна майка да разпитваме за записването на нейните близнаци. Директорката казва "В никакъв случай не казвайте че децата ви нямат баща, защото на такива деца гледаме като на втора ръка"
Аз - От кого се гледа така.... в западното общество хората вероятно също имат примитивни мисли, но поне си ги прикриват, иначе ако заемат позиции като вашата ги уволняват моментално.

Колко пъти съм чувала за Нико - "Боже какво дете, ПЪК е осиновено " - и то от хора, които са наистина добронамерени и сърдечни към нас.

Но хората се променят - убедена съм в това. Познавам със сигурност две двойки, които набраха кураж да осиновят, като видяха Нико, или по-скоро като видяха самочувствието с което ние го гледаме. Щото нашето целокупно семейство, начело с кръстницата, съвсем "изплискА легена"  и по-красиво, по-умно, по-прекрасно дете от нашето няма


Искам да кажа, че промяната на обществото зависи доста и от осиновителите и от начина по който те приемат себе си и децата си

Аз много пъти съм писала тук по тази тема и не искам да се повтарям ,но Фани е права ,че хората
се променят:промених се и промених вижданията си по много въпроси,научих се да не ме интересу-
ва начина по който ни приема обществото.
Вероятно има доста хора ,чиито живот е предложил единствено завършване на средно образование
женитба ,безпроблемно раждане и отглеждане на едно-две деца ,покупка на средностатистически
семеен автомобил и вечери пред малкия екран.За човек ,на който му е трудно да разшири кръгозора
си едно осиновяване ,видяно отстрани е равно на драма от латиносериал ,в който подсъзнателно иска
да присъства поне в ролята на махленската клюкарка ,която научава някоя пикантна подробност.
Много често сме уязвими деца и раними млади хора ,това улеснява подмятанията на мнозина ,а тези
които употребяват думата "благодарност" добронамерено не виня ,защото си го обяснявам с факта ,че
не притежават кой знае колко думи в речника си за да изразят възхищението си към любовта и без-
користната обич на едно осиновено дете към родителите си.
И все пак смятам ,че коментарите за благодарност и отдаденост са признак на ниска култура и лошо
възпитание ,защото осиновяването е нещо лично ,за което ние не бихме желали да обсъждаме със сульо
и пульо.И аз знам за съседката на 8-мия етаж ,която има две деца по-възрастни от мен ,която върти афера
със съседа си по лозе ,но не възкликвам пред близки и познати:"Я ,виж какво хубаво семейство си има Х,а
какъв грижовен мъж ,а тръгнала с чужд мъж".За това не желая да ми навират лицето интимни неща ,които
засягат главно моето семейство-мен ,майка ми и баща ми.Да ,наистина мнооого дълъг.
А за гените искам само да вметна ,че моят ББ е бил инженер по професия корабен механик.
Като  отличничка в музикалното училище ,единствено ме затрудняваха точните науки.
По математика имах винаги тройка и то изкарана със зор.Четворка успях да изкарам чак
дванадесети клас със кански усилия само и само да не петня дипломата си.
Тъпо е ,но само исках да отбележа

изобщо не е тъпо.
баща ми и дядо ми - известни математик и физик
аз гръгла нула в тази област. Ама не кръгла нула, ами .... инвалид първа категория. Да не разказвам срамни случки ...

А обществото ни или по-скоро нагласата му към осиновените деца, надявам се се променя...много се надявам

Голямата беда идва оттам, че обикновено, когато пред мен се плесне някоя "тактична" мисъл, аз често скачам на мига и вадя нокти. Уча се бавно да се овладявам и първо да помисля, а после кротко да обясня ... ама не винаги ми се получава  

Ето, преди няколко дни една приятелка пак ми каза за голеееемия късмет на Нико. Успях обаче да се овладея и много тихо и кротко я попитах мисли ли, че е голям късмет майка ти да те изостави с раждането ти. Голям късмет ли е 7 месеца да вегетираш в дървена клетка ... Тя онемя. После каза, че никога не и е хрумвала тази мисъл. Помисли още малко и говорихме дълго и протяжно... резултата е още един човек с променено отношение. Поне така мисля  

А относно късмета ... можем да кажем добра или лоша карта сме изтеглили в определен момент.  Но за цялата игра... ще можем да оценим едва на края  

Ох,силно се надявам всички да се променяме – аз да продължавам да съм хладнокръвна и спокойна,а обществото просто да спре да отдава значение на начина по който съм станала майка .В повечето случаи хората говорят без да помислят колко е неуместно това,което казват / признавам и аз съм го правила по най-разнообразни поводи и много се надявам да съм се променила/.Горчиво ми е в устата когато усетя как наблюдават развитието на детето ми през призмата на факта,че е осиновено,онемях от почуда когато бях запитана „Поне послушен ли е?” ... май всички можем да изброяваме още примери за това.Аз нямам спомен когато съм израствала родителите ми да са изисквали от мен благодарност за положените грижи и дадената ми опора.Напротив спомням си,че черпих с пълни шепи-любов,търпение,грижовност...Това давам и на моето дете.За какво да ми е благодарно или пък задължено – за това,че около грижите по него се почувствах пълноценна,че усещам прималяване всеки път когато малките му ръчички ме прегърнат ,че върна усмивката ми ... или ,че стоя будна когато е болен,че го успокоявам когато е изплашен-не прави ли това всяка майка? Странна  работа -  хем си майка и всички пеят в хор,че вашата любов с детето е безкористна ,хем като се сетят,че нямате биологична връзка с него се търси някаква причина за тази любов.
   Пак казвам надявам се обществото да се променя,но наистина има дни ,в които се съмнявам и много ми горчи...

Фуси :
"Но хората се променят - убедена съм в това.
Искам да кажа, че промяната на обществото зависи доста и от осиновителите и от начина по който те приемат себе си и децата си"
И моите убеждения са такива. Хората се променят, но трябва и ние да ги подбутнем. Мисля, че нашата генерация и по-младите от нас осиновители приемат този акт като някаква вариация на раждането, т.е. естествен начин да станеш родител. И не за благодарност, а за любов, топлина, грижа, нежност, които да дадеш на детето си. В това е цялото удовлетворение.

Понякога хората не преценят добре последиците от своите думи. Понякога ние сме прекалено чувствителни и подозрителни към чуждите думи и търсим "под вола теле". Ако приемаме, обаче с достатъчно самочувствие себе си и децата си (както прави Фуси, аз постъпвам по същия начин) мисля, че няма да има проблем да убедим и околните.

Fussii ,
дано си права и наистина да се променят хората.Когато чета постовете ви съм позитивно настроена и вярвам в тази промяна, но когато подхвана темата извън форума-срещам първобитното племенно мислене и обидни епитети, макар изпуснати незлобливо и с добро намерение.
Ето днес пак тази тема неволно зачекна свекървата, която е доктор, образована и модерна жена.Стигна се до там, да ми обяснява, че осиновените деца сме длъжни да гледаме на старини родителите си, за да върнем жеста, докато рождените не можело насила да ги караш да се грижат за родителите си.Това било вече въпрос на лично отношение и характер, но при нас е задължение.Дори се очуди на реакцията ми.Когато и пресъздадох вашето отношение към децата ви и твърдението, че те са ви направили щастливи, то отговора беше "ами, ами, за какво да са щастливи и благодарни освен че и те имат дете, както е прието, но то трябва да е благодарно, че са го приели без да знаят какви гени носи и какъв престъпник ще стане или проститутка.Айде не ги оправдавай, такива като тебе няма, аз не съм чула поне, все им избива лошият ген".
 Какво да кажа тук, като имам усещането че съм си ударила главата в дебел зид и няма пропукване и преминаване зад него.Накрая млъкнах и реших, че няма смисъл да я убеждавам в нещо, което тя не желае да чуе и разбере, поне да си спестя нервите и болката от дивотиите, които ще чуя ако продължа темата.

marypopins,миличка
такива изказвания на времето много ме тормозеха и депресираха.
Опитах да си ги пускам покрай ушите ,но не се получи и се наложи
да ги парирам ,защото ми звучат обидно.Поне на мене де.
Грижила съм се за баща си на смъртното му легло ,не защото си
връщах "услугата" ,която ми е направил ,а поради убедеността ,че
огромната обич ,която изпитвах и продължавам да изпитвам към
него е много по-възвишена от една банална роднинска връзка.

Не се обиждам и тормозя в личен план от подобни изказвания, защото съм израстнала в годините, когато толерантността по темата беше нулева и съм "ваксинирана" към злобни подмятания и дюдюкания. Защо да е такова мисленето обаче, защо сме такива аборигени и вървим напред, образоваме се и разкрепостяваме толкова мудно, защо не скъсаме нишката на махленският манталитет, на надничането в чуждият двор, на нездравословният интерес към хорските проблеми и пикантерии...................? Това не разбирам, това ме мъчи, с това се сблъсквам ежедневно и се питам ДО КОГА?
нЕ Е ЛИ КРАЙНО ВРЕМЕ ДА ОСТАВИМЕ ОКОЛНИТЕ ДА ПОДРЕЖДАТ И ИЗЖИВЕЯТ ЖИВОТА СИ ТАКА, КАКТО НА ТЯХ ИМ ХАРЕСВА?Не е ли крайно време да спрем да бъдеме меродията в чуждата манджа?Не е ли крайно време да гледаме собствените си наакани гащи, вместо да търсим петънца по чуждите простори?
Този балкански манталитет ме убива, дразни и изпълва с непримиримост.
Болезнена нужда имам да чуя някой да похвали съседа си, да каже добра дума за непознатия, да изрази възхищение от нечие дело или думи, да прояви позитивизъм, добро чувство, да разпръсне положителна енергия..............аман от човешка завист и злоба, задушава ме, тежи ми а други се хранят от нея и живеят заради нея.
Това е болката ми, надявам се да ме разберете правилно.

като си правя изводи от хората около мен обществото има мнооого да се учи и то да се учат хора които не са нито осиновители нито осиновени.Днес и аз имах случка която тотално затвърди мнението ми.Ние се занимаваме с търговия и в момента пазара е в застой.Сметките си вървят работа никаква.Свекърва ми си дойде от Гърция и моят мъж се оплаква че кредита и наема на магазина ни тежат и че вече и успокоителните не ни помагат.Прибираме се изнервени и си го изкарваме на детето.Свекърва ми го изслуша и каза че все някак ще се оправим.Майка ми(осиновителка)освен апартамента в които живее има още един който се дава под наем да си помага с някой лев освен пенсията.Каза на мъжа ми да го обявим за продажба ако решим и че тя няма нищо против.Свекърва ми се опули как можело така ами ако не сме я гледали на старини какво щяла да прави?Майка ми и отговори че познава дъщеря си и със сигурност няма да я оставя на улицата.Е,наревах се порядъчно.За пореден път моята майка ми показва доверие и обич по-силно от всяка кръвна връзка

Мерипопинс, аз много се паля на тема кой как "етикира" децата ми. А обществото го прави. С идиотски определения и стереотипи. С добронамерено шушукане и още по много начини.
Учена жена, модерно мислене ... празни приказки. Балкански манталитет- май това е точното определение. Жест, да върнеш жеста... Някога ще мога ли да върна на децата си жеста да съм част от живота им и да изпитам цялото това щастие. Дано не изкукам и да не се слея с тоя начин на мислене. Може би е логичен страха от самотата в безпомощните години на старостта, може би и аз ще се свивам от страх дали няма да си отида съвсем сама и няма да има кой да държи ръката ми или да ми даде чаша вода. Божа работа. Само дано съм си с ума и да не отвърна на децата си с точно това.
Аз също чувствам силата на безусловната майчина обич, на това наистина могъщо чувство на отдаване. И не смятам, че това изисква отплата в циничния вид на задължение.
А другото си е енергиен вампиризъм, Мери. И поговорка си имаме "аз не искам аз да съм добре...". Не спирам да вярвам, че всъщност човек се чувства така, каквито чувства излъчва. Ако обичаш се чувстваш обичан, ако мразиш - и целия свят да те обича не можеш да почувстваш обич. От мен една прегрудка - искрена и сърдечна!
И не зная защо се сетих за малката русалка на Андерсен - поздравявам те с тази приказка!

Калина, 
исках само да кажа, не аз спасих моето дете, а то спаси мен, невероятно съм благодарна, че имах и продължавам да имам шанса, да бъда майка на това дете, не съжалявам за миг всички неща които трябваше да преживея преди, именно защото сега имам него. Ако съжалявам за нещо, това е че не съм го родила аз и не защото това би променило моето отношение към детето ми, опазил ме Господ от такива мисли, а защото просто то нямаше да се налага да минава през всички онези неща, които се поднасят на осиновените деца, зщото нямаше да се чувства изгубено и изоставено, защото нямаше със страх да пита нали винаги ще бъдем семейство. Безкрайно много обичам детето си, страхувам се когато му се карам, макар да знам че това се налага понякога защото освен че го обичам, нося и огромната отговорност да го подготвя за живота, да го възпитам......, страхувам се защото сигурно в малката му главица минават такива мисли - ето тя не ме обича и за това ми се кара. Това обаче съвсем не е по отвораната тема.....
Обществото ни, ами силно се надявам да се променя и мисля че това става лека полека, но ще мине много време .... по -младите хора около мен приемат осиновяването като нещо нормално, приемат детето ми без да му лепват етикети, без да го сочат с пръст, не говорят какъв късмет има то, попадайки в нашето семейство, докато някои от по-вазрастните вметват точно обратните неща - това за което и ти говориш. За това съм някак си оптимистично настроена че нещата ще се променят и той, както и всяко друго осиновено дете един ден няма да се чувстват различни, защото нагласата на хората лека полека се променя. Мarypopins, твоята свекърва е от онова старото поколение, не че това я оправдава, но именно защото тогава са насаждани такива стереотипи на мислене, вероятно и нейното няма никога да претърпи промяна, тя ще продължи да мисли по този начин, надявам се нейния син да не мисли по този начин просто наистина надявам се нашето общество лека полека да започне да приема различните, а за това трябва и самите ние да помогнем, да възпитаваме децата си така............

Кали Да ти раздам прегръдка и аз. Взе ми думите от устата, едно към едно. И за да не се повтарям много ще наблегна на убеждението ми, че по-младите от нас наистина приемат нещата по съвсем различен начин. Казвам го от личен опит. И в това ми е надеждата.

sislie   ми да си върна
дано наистина си променим нагласите

По принцип съм съгласна с тебе. Обаче има една особеност - всеки човек като почне да остарява нагласите му към живота се попроменят. Никой от нас не знае какво ще му се случи и коя точно дъска ще се разхлопа имам предвид.  

По темата мога да кажа: Откакто взех решение да осиновя дете и досега НИКОГА не ми е минавало през главата че правя някому услуга, която ще очаквам да ми върне когато пък аз, не дай си боже , стана безпомощна. Това, което най-много искам, е да съумея да вдъхна на децата си увереност че са пълноценни личности, самочувствие за нещата които им се удава да правят добре и да ги видя щастливи млади хора, умеещи да оцеляват и успяват в този труден живот, доволни от себе си най-вече.

А обществото... то винаги се е занимавало и ще се занимава с пикантните клюки. Дори в постовете на някои (подчертавам - само някои) от пишещите в този форум, които имат биологични деца се прокрадва снизхождение и дори съжаление към нас, нераждалите жени, на които "се е наложило да осиновят деца". Всеки гледа от собствената си камбанария и ако не пожелае никога няма да разбере, че околните могат да възприемат живота, да се борят и игнорират липсите в него по по-различен от тях начин, да имат по-различни ценности и цели за себе си и близките си, да са щастливи посвоему.

На етапа, на който се намирам по пътя на съзряването в живота стигнах до личното убеждение да заложа на семейството си. Благодаря на Бога че ми даде прекрасен съпруг и деца и можем четиримата да се вкопчим един в друг и да си подаряваме моменти на взаимно зареждане с енергия, игнорирайки много неприятни забележки отвъд затворената врата на дома ни. Много рядко вече влизам в спор с някого като ми подхвърли че съм по-майка от другите, колко ще са доволни децата ми че съм ги спасила от "онова място", как ще си живея царски на старини с това добро сърце и т.н. Струва ми се безсмислено в повечето случаи и го пускам покрай ушите си, понякога дори изключвам и съзнателно не чувам какво ми се говори.