Мили момичета, имам нужда от сериозни съвети.
Изправена съм пред тежка дилема.
Ожених се за весело, позитивно момче. Момче което ме научи да бъда силна, да не взимам всичко на сериозно.
Моя упора и най-близък приятел. Винаги е бил до мен. Страдал е когато съм страдала и е плакал с мен.
Аз бях неговата муза...но какво стана...
Вече сме много години заедно. Постепенно той се промени, стана мрачен, вечно ядосан, не остана и следа от лъчезарното момче за което се ожених.
Пристрасти се към работата си. Става сутрин и сяда да работи. На обяд отива на работа, цял ден е там по разни срещи (от които се прибира изтощен), прибира се и
с влизането сяда да работи. Разменяме си някоя и друга дума, яде с лаптоп-а на краката си и обикновено се ляга в ранните часове.
Децата нямат никакво време с "тати". Идва събота и в повечето случаи той изведнъж изпушва. Изведнъж ме намразва, започва да се кара с мен и хоп пак на лаптопа.
Последните месеци е особено лошо. Не иска да излиза навън, не се занимава с децата и само работи, работи и работи...На детска площадка не е стъпвал от година.
Не иска много да ходи на места които няма пряко да му доставят удоволствие на него. Големият ми син от години казва "Тати обича повече компютърът"
Всички са боклуци, само той ги разбира работите.
Секса го няма- един-два пъти на месец по моя инициатива. Нямало кога (егати). Абсолютно всяка вечер го карам да си легне с мен, той много добре знае че не го викам за да спим. Но не, имал работа...
Няма разходки, няма семейно време. Със страст и интерес говори само за работата си. Друго няма.
Колкото повече се зарича да се промени толкова по-зле става. Заприличал е на зомби. Не спи, не яде добре, не се движи, не прави секс.
Не иска с никой да се вижда. Нямаме приятели, както казах всички са му под нивото, само с мен му харесвало.
Изкарва много пари, но за какво? Аз съм винаги сама. За последните 5 год сме били на гости 5-6 пъти. В къщи са идвали гости 1 път. Аз имам няколко познати, със седмици съм сама и не говоря с никой.
Гледам да съм навън с децата поне по 3-4 часа на ден иначе ще откача.
Груб е като цяло, почнал е да нарежда в къщи сякаш сме длъжни да му слугуваме. Синът ми го дразни като че ли и с дишането си.
Малката принцеса и се радва, но в секундата в която тя се опита да се гушне в тати, той я дава на мен. Детето няма и грам контакт с него, разбира се има изключения, но не ги броя...
Изключително нервен е, с агресивни наклонности.Най-малкото нещо отприщва такива потоци от каруцарски псувни, да ти настръхне косата.
Като се скараме не ми говори с дни, и винаги аз трябва да оправя нещата, без значение че той е виновен за 99% от нещата.
Ето един пример:
Трябва да водим малката на лекар (имаме запазен час), разбира се закъсняваме защото той трябва да свърши нещо много важно точно в този момент, аз му казвам че може да свърши работата след доктора, и че ми се ще един път ние да сме по-важни от неговите задачи. Тези ми думи предизвикаха такава яростна реакция (животински вик в колата) блъскане по волана карайки колата, обърна и се прибра в къщи. Не отидохме на лекар. Не ми говори ако си спомням поне 5 дни.
Удрял ме е, никога не се е извинявал, отича да го е направил даже, пиеше много винаги го е правил пиян. Последният път не беше обаче...Не ме питайте защо седя.
И аз ще ви отговоря като всяка тъпа, заблудена, наивна овца- обичам го, имаме и хубави моменти. Половината от времето е чудесен.
Като Джекил и Хайд е. Живеят двама човека в него. Може за секунда да мине от едното в другото състояние. Аз не съм наплашена, защитавам се и му казвам да си гледа работата, като прекали с "нарежданията".
Това което ме накара да пиша стана започна събота. Той беше обещал след няколко дневни разговори, че трябва да вземе спешни мерки и да спре тази безумна работа, която му изпива живота. Разбрахме се да спи повече, да яде редовно, и най-вече да започне да прекарва време с нас. В петък вечерта (точно след последният разговор), трябваше да сложа малката да спи, той отвори компютърът и каза"само ще си проверя и-мейл-а", казах му че това е грешка, че ще се закачи веднага. Ами легна си в 5:30 сутринта. Поне 3 го молих да си легне през нощта. МНОГО било важно. Естествено събота спа до ранният слеtобяд, и беше като труп. Беше му лошо и не ми каза една дума цял ден. Казах му, че направи голяма грешка и че не мога да повярвам, че след всички разговори пак същото се повтаря.
Вечерта аз пак тръгнах да си лягам и му казах идвай, той каза че ще хапне нещо и ще дойде. Дали така направи?Не, легна си в 6:30 сутринта, 3-4 пъти ставах през нощта и го молих да си легне, чувам "да, дай ми минутка още", последният път се разревах толкова отчаяно ми стана. Той дори не вдигна глава, като безчувствен робот е станал.
Стана на обяд в неделя, аз бях намусена и му говорих с половин уста. Той започна да търси химикалка, и не можеше да намери. Започна да крещи и да блъска чекмеджета, да рита всичко което му се изпречи. Дъщеря ми се разстрои и започна да пиши. Той и се развика като някакво животно. Синът ми направо се разтрепери от страх. Аз ги грабнах и с малко багаж и излязох. Отидох на хотел. Прибрах се на другият ден и той с злобничка усмивка "хотелче а?". Няма "извинявай", няма притеснение, сега не ми говори. сега няма никакво значение какво той направи. Сега проблема е, че аз не се прибрах в къщи. Ненормална работа.
Не знам дали искам да продължавам да живея така. Не не искам! Защо съм с него? Защото той е болен, защото когато се оженихме аз наистина се ожених и за хубаво и за лошо.
Защото той много ми е помогнал в живота.
Това което искам е да му помогна да се измъкне от тази болест.
Всъщност има два проблема, които взаимно го убиват:
Работохолизъм и агресия.
искам да му помогна и да запазя семейството си, но и искам да знам как да разбира кога няма никакъв шанс за промяна.
Как да го стресна?
Боже...
Малко инфо:
имам малко пари. Докарвам минимален доход.
Нямам близки и приятели, не съм в България.
Синът ми е ужасен от отиване в България, това за него означава да изостави страната си.
В България ще трябва да живеем 5 човека в 1-стаен апартамент. Ще е трудно, а децата не заслужават всичко това. Всъщност най-странното от всичко ми е това, че той като ми се сърди не обръща внимание и на децата.
Изправена съм пред тежка дилема.
Ожених се за весело, позитивно момче. Момче което ме научи да бъда силна, да не взимам всичко на сериозно.
Моя упора и най-близък приятел. Винаги е бил до мен. Страдал е когато съм страдала и е плакал с мен.
Аз бях неговата муза...но какво стана...
Вече сме много години заедно. Постепенно той се промени, стана мрачен, вечно ядосан, не остана и следа от лъчезарното момче за което се ожених.
Пристрасти се към работата си. Става сутрин и сяда да работи. На обяд отива на работа, цял ден е там по разни срещи (от които се прибира изтощен), прибира се и
с влизането сяда да работи. Разменяме си някоя и друга дума, яде с лаптоп-а на краката си и обикновено се ляга в ранните часове.
Децата нямат никакво време с "тати". Идва събота и в повечето случаи той изведнъж изпушва. Изведнъж ме намразва, започва да се кара с мен и хоп пак на лаптопа.
Последните месеци е особено лошо. Не иска да излиза навън, не се занимава с децата и само работи, работи и работи...На детска площадка не е стъпвал от година.
Не иска много да ходи на места които няма пряко да му доставят удоволствие на него. Големият ми син от години казва "Тати обича повече компютърът"
Всички са боклуци, само той ги разбира работите.
Секса го няма- един-два пъти на месец по моя инициатива. Нямало кога (егати). Абсолютно всяка вечер го карам да си легне с мен, той много добре знае че не го викам за да спим. Но не, имал работа...
Няма разходки, няма семейно време. Със страст и интерес говори само за работата си. Друго няма.
Колкото повече се зарича да се промени толкова по-зле става. Заприличал е на зомби. Не спи, не яде добре, не се движи, не прави секс.
Не иска с никой да се вижда. Нямаме приятели, както казах всички са му под нивото, само с мен му харесвало.
Изкарва много пари, но за какво? Аз съм винаги сама. За последните 5 год сме били на гости 5-6 пъти. В къщи са идвали гости 1 път. Аз имам няколко познати, със седмици съм сама и не говоря с никой.
Гледам да съм навън с децата поне по 3-4 часа на ден иначе ще откача.
Груб е като цяло, почнал е да нарежда в къщи сякаш сме длъжни да му слугуваме. Синът ми го дразни като че ли и с дишането си.
Малката принцеса и се радва, но в секундата в която тя се опита да се гушне в тати, той я дава на мен. Детето няма и грам контакт с него, разбира се има изключения, но не ги броя...
Изключително нервен е, с агресивни наклонности.Най-малкото нещо отприщва такива потоци от каруцарски псувни, да ти настръхне косата.
Като се скараме не ми говори с дни, и винаги аз трябва да оправя нещата, без значение че той е виновен за 99% от нещата.
Ето един пример:
Трябва да водим малката на лекар (имаме запазен час), разбира се закъсняваме защото той трябва да свърши нещо много важно точно в този момент, аз му казвам че може да свърши работата след доктора, и че ми се ще един път ние да сме по-важни от неговите задачи. Тези ми думи предизвикаха такава яростна реакция (животински вик в колата) блъскане по волана карайки колата, обърна и се прибра в къщи. Не отидохме на лекар. Не ми говори ако си спомням поне 5 дни.
Удрял ме е, никога не се е извинявал, отича да го е направил даже, пиеше много винаги го е правил пиян. Последният път не беше обаче...Не ме питайте защо седя.
И аз ще ви отговоря като всяка тъпа, заблудена, наивна овца- обичам го, имаме и хубави моменти. Половината от времето е чудесен.
Като Джекил и Хайд е. Живеят двама човека в него. Може за секунда да мине от едното в другото състояние. Аз не съм наплашена, защитавам се и му казвам да си гледа работата, като прекали с "нарежданията".
Това което ме накара да пиша стана започна събота. Той беше обещал след няколко дневни разговори, че трябва да вземе спешни мерки и да спре тази безумна работа, която му изпива живота. Разбрахме се да спи повече, да яде редовно, и най-вече да започне да прекарва време с нас. В петък вечерта (точно след последният разговор), трябваше да сложа малката да спи, той отвори компютърът и каза"само ще си проверя и-мейл-а", казах му че това е грешка, че ще се закачи веднага. Ами легна си в 5:30 сутринта. Поне 3 го молих да си легне през нощта. МНОГО било важно. Естествено събота спа до ранният слеtобяд, и беше като труп. Беше му лошо и не ми каза една дума цял ден. Казах му, че направи голяма грешка и че не мога да повярвам, че след всички разговори пак същото се повтаря.
Вечерта аз пак тръгнах да си лягам и му казах идвай, той каза че ще хапне нещо и ще дойде. Дали така направи?Не, легна си в 6:30 сутринта, 3-4 пъти ставах през нощта и го молих да си легне, чувам "да, дай ми минутка още", последният път се разревах толкова отчаяно ми стана. Той дори не вдигна глава, като безчувствен робот е станал.
Стана на обяд в неделя, аз бях намусена и му говорих с половин уста. Той започна да търси химикалка, и не можеше да намери. Започна да крещи и да блъска чекмеджета, да рита всичко което му се изпречи. Дъщеря ми се разстрои и започна да пиши. Той и се развика като някакво животно. Синът ми направо се разтрепери от страх. Аз ги грабнах и с малко багаж и излязох. Отидох на хотел. Прибрах се на другият ден и той с злобничка усмивка "хотелче а?". Няма "извинявай", няма притеснение, сега не ми говори. сега няма никакво значение какво той направи. Сега проблема е, че аз не се прибрах в къщи. Ненормална работа.
Не знам дали искам да продължавам да живея така. Не не искам! Защо съм с него? Защото той е болен, защото когато се оженихме аз наистина се ожених и за хубаво и за лошо.
Защото той много ми е помогнал в живота.
Това което искам е да му помогна да се измъкне от тази болест.
Всъщност има два проблема, които взаимно го убиват:
Работохолизъм и агресия.
искам да му помогна и да запазя семейството си, но и искам да знам как да разбира кога няма никакъв шанс за промяна.
Как да го стресна?
Боже...
Малко инфо:
имам малко пари. Докарвам минимален доход.
Нямам близки и приятели, не съм в България.
Синът ми е ужасен от отиване в България, това за него означава да изостави страната си.
В България ще трябва да живеем 5 човека в 1-стаен апартамент. Ще е трудно, а децата не заслужават всичко това. Всъщност най-странното от всичко ми е това, че той като ми се сърди не обръща внимание и на децата.
