Случва ли ви се да ползвате новите си, скъпи дрехи като броня срещу несгодите и несправедливостите в околния свят? Да се натокате от глава до пети и да се чувствате, сякаш летите над околната паплач, пременена с анцузи от битака и дънки „Boos”… Ритуално да обличате всяка една част от парцалките си, сякаш сте морски пехотинец преди акция и да си казвате „Да, да, да, ще ги смачкам!”...и въпреки, че реално погледнато сте възгрозновата лелка с наднормено тегло, стягайки се в палтенце на Шанел и обувки на Криция, да се чувствате неотразима, неуязвима, просто номер едно...?
Въпросът ми е провокиран от скорошна случка – удари ме и мен кризата на средната възраст, казах на шефа ми, че е селяндур и че няма повече да си мръдна пръста за четиристотин и двайсе лева. Взех си болничен и лениво се наслаждавах на слънчевите февруарски дни на верандата си, дундуркайки новата си трикилограмова придобивка, заедно с малък Джак Даниълс.
Ето, че дойде деня да се явя на работа. Избацaн целият в черно и сиво – меки, удобни и приглушени материи на вълнен костюм, класически кожени обувки и луксозна чанта. Единствено розовата риза Daniel Hechter внася цветен акцент. Реално нищо екстремно скъпо, но се събират отгоре ми към три бона, при това умело съчетани и облечени на подходящото тяло...Гледам се в огледалото и си викам: „И Господ слезе на земята, а копеле?!”
Стегнат, зъл и мрачен влетях в офиса и седнах без предисловия в шефския кабинет. А там – тантуркото седи и ми се пули със зелен двуреден костюм, вероятно от времето на последния конгрес на ДКМС. Оглежда ме и вика „Слушай ко ве...Селтакис...ад’дансъ праим на идьоти...кот’ станало-станало, давами ти сто ле’а отгори и забравями ако има нещо...а?”...Вътрешно стискам юмруци и викам „йес, йес, ти си, ти си!!!”, но мрачно накланям небръснатата си физиономия и казвам „Айде да са сто и петдесет”
... ставам и се връщам на бюрото си...Новите дрехи правят чусеса!
Въпросът ми е провокиран от скорошна случка – удари ме и мен кризата на средната възраст, казах на шефа ми, че е селяндур и че няма повече да си мръдна пръста за четиристотин и двайсе лева. Взех си болничен и лениво се наслаждавах на слънчевите февруарски дни на верандата си, дундуркайки новата си трикилограмова придобивка, заедно с малък Джак Даниълс.
Ето, че дойде деня да се явя на работа. Избацaн целият в черно и сиво – меки, удобни и приглушени материи на вълнен костюм, класически кожени обувки и луксозна чанта. Единствено розовата риза Daniel Hechter внася цветен акцент. Реално нищо екстремно скъпо, но се събират отгоре ми към три бона, при това умело съчетани и облечени на подходящото тяло...Гледам се в огледалото и си викам: „И Господ слезе на земята, а копеле?!”
Стегнат, зъл и мрачен влетях в офиса и седнах без предисловия в шефския кабинет. А там – тантуркото седи и ми се пули със зелен двуреден костюм, вероятно от времето на последния конгрес на ДКМС. Оглежда ме и вика „Слушай ко ве...Селтакис...ад’дансъ праим на идьоти...кот’ станало-станало, давами ти сто ле’а отгори и забравями ако има нещо...а?”...Вътрешно стискам юмруци и викам „йес, йес, ти си, ти си!!!”, но мрачно накланям небръснатата си физиономия и казвам „Айде да са сто и петдесет”
... ставам и се връщам на бюрото си...Новите дрехи правят чусеса!
